ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Отговорът предопределя колко свободен и проспериращ е един народ. Това, от което имаме нужда в България, не е толкова промяна в това според какви правила да се става управляващ, а дискусия за подходящата роля на правителството. Ако искаме да бъдем свободни и да имаме устойчив просперитет, трябва да предефинираме тази роля, защото едно свободно общество се характеризира с малка държавна намеса.
„Ние се нуждаем от правителство час по-скоро, каквото и да е то. А какво ще е то? Кой ще дойде на власт? Като всички са маскари, маскари ще дойдат. Няма светци в политиката, няма и да има. Трябва да се примирим с този неизбежен факт и да не се заблуждаваме с илюзии.“
Това написа Добрин Станев в гост-статия за електронното издание на в. Дневник. Там, той се възмущава от протестите в България, защото според него те били насочени не срещу високите сметки за ток, конкретен политик или партия, а срещу самата демократична система. Не става ясно дали той споделя недоволството на протестиращите от българските политици, но пише, че дори и всички политици да бяха маскари, хората не трябва да се възпротивяват срещу системата. Според автора ние се нуждаем от правителство, независимо какво е то и не съм съвсем сигурен дали осъзнава значението на това, което е написал.
Станев ни казва, че независимо колко лошо е едно правителство, хората не трябва да му се противопоставят, защото правителство – дори и най-лошото такова – е за предпочитане пред всичко останало. С други думи, той иска от гражданите да не са граждани, а поданици, за чието добруване най-удачно ще е пасивно да приемат всичко, което прави правителството.
В друга част от статията си Станев пише, че желае мир в обществото и че се нуждаем от политическа стабилност. Очевидно за него мир не означава безконфликтно съжителство между хората, а покорство пред група привилегирован елит. Политическата турбуленция, се пише в статията, е нежелателна, защото може да разклати „политическата стабилност“ – понятие, което в настоящата конюнктура означава „установения ред на олигархичен контрол върху българския народ“.
Но преди всичко статията на Станев е израз на неговото недоверие в българите. Недоверието му, че те могат да се грижат сами за себе си, да съжителстват мирно и да си взаимодействат в пазарна икономика. Това е и преобладаващото мнение на голяма част от българската интелигенция, на която държавата плаща да сформира „общественото мнение“. Според тях българинът е безпомощен, опасен както за себе си, така и за другите. Той трябва да бъде напътстван и контролиран от политиците. Подобни приказки трябва да накарат българите да загубят вяра в себе си и собствените си възможности, вяра в достойнството си и способността да контролират живота си и сами да организират общността, в която искат да живеят.
Дали желанието за промяна на текущата система е неоправдано? В контекста на зачестилите протести през последните години трябва да се замислим дали „либералната демокрация“, както Станев я нарича, наистина е приятел на мира и просперитета. Множеството и разнородни протести трябва да ни подскажат, че демокрацията не може да отразява интереса на всички граждани, и което е още по-важно – тя почти винаги води до експлоатацията на едни от други. А това, в крайна сметка, води до увеличаване властта на държавата и намаляване тази на гражданите. И докато гражданите изявяват желание да си отнемат свободата един на друг, единственият печеливш е политиците и техните приближени, чиято власт над всички нас продължава да расте.
Но ако трябва да има промяна на текущата система – каква трябва да бъде тя? Опасявам се, че протестиращите в България допускат същата грешка, която е допуснала опозицията срещу монархичния режим по време на Френската революция. Противниците на управлението на Луи XVI не са одобрявали принципа на наследничество, при който възможността да управляват имат само хора, които притежават привилегията да са с кралско потекло. Революционерите са искали отворен вход в системата на правителството, искали са политическа система, при която всеки може да участва в управлението. И въпреки че постигането на такава промяна поне теоретично предоставя възможността на всеки да управлява, тя не адресира много по-фундаменталния въпрос – какво е оправдано да бъде управлявано от правителството? Дали възможността всеки да е „крал” увеличава свободата на народа?
Както по-късно се оказва, разрушаването на Древния режим – монархичното управление – единствено премества френския народ от една клетка в друга клетка, като гнетът на управлението продължава и дори в някои аспекти се увеличава и разширява.
В контраст на това американските революционери, които също се борят срещу монархичен режим, си задават съществения въпрос – Каква трябва да бъде ролята на държавата? Отговорът предопределя колко свободен и проспериращ е един народ. Това, от което имаме нужда в България, не е толкова промяна в това според какви правила да се става управляващ, а дискусия за подходящата роля на правителството. Ако искаме да бъдем свободни и да имаме устойчив просперитет, трябва да предефинираме тази роля, защото едно свободно общество се характеризира с малка държавна намеса.
Благодаря на г-н Георгиев за вниманието му към моята статия и провокирания коментар.
Смятам, че въпросите, които той повдига, са важни и заслужават отговор в размер на самостоятелна статия. Засега обаче ще се огранича до следните моменти.
Предпочитам да имаме демократично избрано правителство. Не ме разбирайте погрешно, не бих желал да живея в диктатура например. И все пак смятам, че наличието на някакъв държавнически строй е по-добре от неговото отсъствие. Това, което вие наричате всичко останало на държавния строй за мене се изчерпва само с една дума – анархия. Най-добре е да има граждани в либерална демокрация. Ако не може граждани, то тогава поданици, което е много по-лошо, от гражданите в либералната демокрация, но все пак е по-добре един сбор на аполитични индивиди в състояние на анархия. Състоянието не дава сигурност на човека, а съществуването му рискува да се превърне в борба на всеки срещу всеки.
Става въпрос, че трябва да наредим няколко основни блага: свобода, сигурност, собственост. На първо място идва животът и сигурността, след това идват свободата и собствеността.
Гражданското участие има място в либералната демокрация стига гражданското участие да не отрича либералната демокрация.
Ако протестиращите искат да изкажат мненията си, нека го направят в рамките на правилата на играта на либералната демокрация. Правилата са следните: ако имаш предложение за алтернатива, събираш съмишленици, правиш партия, влизаш в политиката и се надяваш да спечелиш гласовете на избирателите, за да дойдеш на власт и да се опиташ да прокараш твоите идеи. Обаче в момента, когато направиш това, ти се превръщаш в част от системата, част от олигархичния елит. Това е „железният закон на олигархията” на Михелс – всички организации, колкото и отворени и демократично утроени да са те имат склонността да концентрират властта в ръцете на една малка група доминиращи фигури. Свобода на избор все пак има. Може да избереш една или друга елетистка група. Това е в основата на съвременните теории на демокрацията, като тези на Робърт Дал. Така демокрацията представлява ротация на точно такива елитистки групи.
Относно българите. Не съм казал, че българите (или който и да било друг народ) не могат да живеят спокойно заедно в пазарна икономика, стига обаче тази пазарна икономика да е подплатена с нужната институционална структура, която само държавата като строй може да даде.
Либералната демокрация се съчетава компромисно два елемента: либерализъм и демокрация. Демокрацията е процедурата за вземане на решения в едно общество, която дава преимущество на мнозинството. Либерализмът ограничава сферата на вземане на решения от страна на мнозинството с цел да се запазят основните права на отделните граждани от това, което дьо Токвил нарича диктатура на мнозинството.
Грешката на революционна Франция я виждам във възраждането на атинския модел на директна демокрация в рамките на полиса, който, както посочва Бенжамен Констан, е неприложим в условията на модерната национална държава на XVIII век.
В края на изказването Ви изказвате теза за малко държавно участие. Добре, но моят въпрос е какво значи малко. Колко малко е малко? Малко е въпрос на градация в рамките на един континуум. Демокрацията и битката на позиции ще постави границата на малкото там, където политическото противопоставяне намери точка на равновесие между печелещи и губещи.
г-н Станев, според мен допускаш две основни грешки. 1-вата е, че човешката природа е вродено конфликтна, от което вадиш два извода: че хората не може да възникне кооперация между хората без наличието на държава, следователно трябва да има държава. 2-рата е, че – ако наистина човешката природа е вродено конфликтна, всяка държавна система се състои от хора, които вземат някакви решения как да просъществува и продължи да съществува кооперация между хората. Надявам се виждаш какво имам предвид. Преди всичко, в собствения ти анализ липсва последователност, и най-вече липсва последователност между анализа ти и други теории, които много по-реалистично описват социологията и мотивите на хората и възникването на едно общество.
Koq e tazi epoha v koqto idioti vodqt slepci?! Capni edinia da padne drugia I dvamata ste zakragleno idiotavi geyove! Bae vi Tato imashe otgovor na vaprosite vi v Skravena i Belene ostavete delata za Majete na Majete ne se punete ne e za vas taa slojna materia ami si idete na selo pri korena na dedite si na nivite! Aman ot selski pirgishi haytavi inteligenti trebvat ni bachkatori sazday dom jena deca rabota primer za posledvane pa togava davayte akuli deti gi nemate! Nekadurnici neobrazovani!