ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Вчера икономистът Нуриел Рубини изнесе в София лекция на тема „Възможности за растеж на една малка икономика в глобализирания свят“. Той е известен най-вече с предричането на Голямата рецесия. Вестник Капитал пише, че Рубини пристига в България, за да „разкаже своята гледна точка към икономическата ситуация в страната и в Европа, и да посочи възможния път напред.“
Трябва да се подчертае, че мерките, които Рубини препоръчва за възстановяването на икономическия растеж на България, не са уникални за страната ни, а по-скоро произлизат от неговата обща теория за преодоляване на кризата. В множество статии и репортажи той казва, че пътят да се излезе от кризата, минава през увеличаване на държавните харчове, разхлабване на монетарната политика и помагане на банки, които имат проблем с капитализацията. С други думи, той е против фискалната строгост, консервативната парична политика и регулативния механизъм на пазара за елиминиране на икономическата неефективност.
Банковият сектор в България към края на 2012 г. е с добри финансови показатели. Според данни на БНБ има увеличение на депозитите и кредитите и се запазва съхраненият висок ликвиден буфер. Освен това спада делът на лошите кредити (тези просрочени над 90 дни) – от 17.25 % на 16.62 % за последните три месеца на годината, а нетните кредити с просрочие над 90 дни са се понижили до 10.62 %. Състоянието на тези показатели, съчетани с обстоятелството, че валутният борд е една от основните причини за привличането на чужди инвестиции в България, карат Рубини да се откаже от по-ранното си виждане, че системата на валутен борд трябва и ще падне.
Тъй като очевидно Рубини осъзнава, че едно от направленията в теорията му би имало по-скоро анти-продуктивно въздействие върху икономиката на България, а другото е излишно, в лекцията си в София той се фокусира върху третото – държавните харчове. Според него „новият модел на растеж“ включва структурни реформи и частни инвестиции, но това, върху което набляга, са „продуктивните държавни инвестиции“. Под такива инвестиции той разбира държавни разходи за инфраструктурни проекти, които увеличават производителността на икономиката.
Но дали правенето на държавни разходи помага на икономиката? Преди всичко трябва да се отбележе, че Рубини препоръчва правенето на не каквито и да е държавни разходи, защото в противен случай много лесно може да бъде контриран с въпроса: Ако растежът е въпрос на количество изхарчени пари от държавата, защо социализмът не произвежда невиждан просперитет?
Икономисти като Рубини, които са привърженици на големите държавни харчове, не искат да бъдат възприемани като почитатели на социализма. За да избегнат това, но и в същото време, за да продължат да адвокатстват увеличаване разходите на държавата, те възприемат следната тактика: когато препоръчват нарастване на публичните разходи, изрично конкретизират за какво те да бъдат употребени. Тази тактика се уповава на теорията им, че винаги имаме нужда от по-голямо количество от нещото, което разходите ще финансират, и което е по-важно – разходът не може да се окачестви като прахосничество, защото това нещо предполагаемо помага за повишаване производителността на икономиката.
Това е сполучлива тактика, защото на пръв поглед почти всеки би се съгласил, че винаги имаме нужда от повече и по-добри пътища, по-качествено образование, повече иновации и други. Но ако трябва да използваме аргументацията на Рубини, че винаги имаме нужда от повече проекти, които увеличават производителността, защо тогава държавата да прави такива разходи само по време на криза? Ако по-голямо количество разходи от този тип са винаги добро нещо, защо държавата да не ги извършва във всяка една от фазите на бизнес цикъла? Ако аргумента е „колкото повече – толкова по-добре“, би следвало държавата винаги да има за цел да увеличава количеството инвестиции, дори и равнището на частните инвестиции да не е рецесионно.
Логическият край на този аргумент е, че инвестициите трябва да се социализират от държавата, защото всеки лев, който тя не изхарчи е изгубена възможност за увеличаване на производителността. Но производителността не е от значение сама по себе си, тя е важна само в контекста на произвеждане на пределно по-полезни за хората неща. И разходите за повишаване на производителността също са обект на оценката за пределна полезност. Теорията на Рубини игнорира недостатъчността на ресурсите и човешкия избор за пределна употреба, което му позволява да приоритизира инфраструктурните проекти преди всичко останало.
Единствено пазарът може да определи коя инвестиция е по-приоритетна и коя в какво количество трябва да се извърши. Освен това само частните инвестиции могат наистина да бъдат производителни, защото само те се финансират доброволно. Всяка „инвестиция“ на държавата е анти-продуктивна, защото отклонява ресурси от пазара, където те могат да бъдат използвани ефективно. Държавата не може да произвежда стойност, а единствено да консумира ресурси.
Кризата се дължи на вторичното подивяване на капитализма, на икономическата глобализация и нейните дефекти и ефекти. Нарушено е съотношението натрупване потребление в глобален мащаб, защото делът на труда в брутният световен продукт намалява.Заплащането му изостава от растежа на производителността което поражда безработица и дефлационен натиск. Опита да се бори това с печатане на пари и фискална разпасаност води до натрупване на дългове и само облекчава симптомите, поражда СТАГФЛАЦИЯ, а опита да се решат проблемите с дълговете с икономии, до задълбочаване на кризата. За една малка икономика е невъзможно сама да се справи с кризата по който и да е начин. Подозирам, че това е невъзможно и за най-големите национални икономики като тази на САЩ. Състезанието по мизерия, ефекта на скачените съдове може да бъде използвано от малки икономики с нисък жизнен стандарт като българският само ако има предвидимост и сигурност в данъчната политика, ниска корупция и рабогеща съдебна система без да се свалят прекалено данъците и се създадат условия за чуждите и вътрешни инвеститори, но не и за тези, които изнасят суровините и ресурсите БВП по офшорни леговища. Основният ресурс е образованата квалифицирана работна сила. С насърчаване на вътрешното потребление и трупане на дългове не може да стане, но трябва да се повишава работната заплата в съответствие с нарастването на БВП У нас тя има два пъти по-нисък дял в БВП отколкото в други подобни страни.
(Стоян Панчев)
Изобщо не съм съгласен с тази „прецизна“ оценка за възникването на кризата. Тя се дължи на кредитната експанзия на ФЕД и жилищната политика след Бил Клинтън. Това, което е нужно за излизане от кризата е да не се пречи огромните misallocations, създадени от балона да бъдат изчистени.
Цени трябва да спадат, заплати трябва да спадат, неправилни инвестиции трябва да се провалят. Няма друг начин за излизане от кризата
В нашия конкретен контекст – заключени между валутен и фискален борд – Рубини визираше по-скоро единствения възможен инструмент за фини настройки на икономиката – проактивни и смислени политики за държавните инвестиции, стимулиращи растежа в дългосрочен план. Поне на снощната си лекция не останах с впечатление той да защитава „развързването на кесията“ принципно, особено предвид факта, че капиталови инвестиции от държавата по правило се финансират с дълг, а Европа все още страда от дълговата си криза. По-скоро визираше уникалното обстоятелство на едва 14% съотношение на дълга в българския случай (при абсолютно нормален бюджетен дефицит), при допустими стойности от 60%. Когато социалното недоволство и скептицизъм, предизвикани от дисциплинарни мерки като замразяването на пенсии и заплати преминат един критичен предел, те пропукват политическата стабилност, без значение дали исканията им са икономически рационални (идеално демонстрирано в последните седмици) – всички знаем, че средностатистическият гладен и недоволен гражданин не разбира от икономика и не изгражда позициите си на база знания. Всичко, което той каза, е, че за да се митигира ТОЗИ конкретен риск (който при нас се материализира вече много нагледно), няма нищо лошо в това да се използва дългово финансиране за инвестиране в КОНКРЕТНИ проактивни проекти, подпомагащи растежа – инфраструктура и целеви инвестиции в образование (предполагам фокусирано върху приоритетните ни индустрии, все пак). Единственият въпрос, който за мен остана неотговорен, е как точно едни такива хипотетични дългосрочни инвестиции ще помогнат на изключително краткосрочната политическа криза в момента.
(Стоян Панчев)
Аз бих оспорил валидността на представеното като факт – „че 60% дълг е допустимо“. Дори нашите 14% дълг са отвъд, това което смята за допустимо.
На второ място, „про-активните политики“ са добре коментирани в статията и нашироко от голям брой икономисти преди това – например Хайек по в лекцията му при приемането на Нобеловата награда. Рубини е в плеадата от модерни икономисти, които по своите философски разбирания са плановици – имат готови решения за това къде и как трябва да се инвестира, те знаят по-добре от пазара и активно съветват правителството да лишава продуктивния сектор от неговите активи, за да може да ги инвестира по усмотрение на такива брилянтни умове, като него.
Така е, но обратното автоматично допуска наличието на ефикасен пазар. Транзицията от това тук и сега до ефикасен пазар може да се случи по редица начини и не мисля, че тоталната дерегулация и оттегляне на държавата е най-гладкото решение.
Тоест Рубини вече главно кешира известността си, че позна за кризата, като говори сравнително верни общи приказки, така ли да го разбирам? И мен ми се струва, че иска премного да планира.
Със сигурност чист пазар би бил по-добре в пъти от държава да преразпределя всичко, така че като цяло съм съгласен със статията, ама последното изречение ми идва малко в повече.
Те световните пазари страдат от толкова много недостатъци, а камо ли българските. Пазарите често тикат към верни икономичерски решения, но особено в България не знам кой пазар е свободен. Още повече, че зад крайна сметка зад тези пазари стоят хора, които често не виждат по-далече от носа си.
А иначе успешните ни държавни харчове са по-скоро понеже се правят много такива, няма как някой да не се припокрива с такъв, който наистина е трябвало да се направи.
Даже бих казал, че не говори и много верни общи приказки