ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Все още американците има стратегическо преимущество както в енергиен, така и във военен план. Въпреки това фокусът върху Азия може да се окаже нож с две остриета за САЩ, позволявайки на Китай незабелязано да разшири влиянието си в ключова част на света.
Мартин Владимиров
Китай задмина САЩ като най-голям вносител на суров петрол и петролни продукти през декември 2012 г. Азиатският дракон е внасял средно 6.12 млн. барела дневно през последния месец на миналата година. Междувременно американският нетен внос се срина до 5.98 млн. барела. Това са най-ниските стойности от 1992г. насам. На годишна база САЩ все още изпреварва Китай с почти 1.4 млн. барела, но тенденцията е ясна. Скоро Китай ще се превърне в основния световен вносител.
Откъде идва тази промяна?
Разбира се, главна причина за увеличението на китайския внос на петрол е изключително бързото икономическо развитие. Китайската икономика расте със средно 8-9% през последното десетилетие, което индиректно води до повишено потребление на горива в транспортния сектор. Освен това, все още страната е до известна степен зависима от суров петрол за производството на топлинна и електроенергия.
Междувременно, САЩ значително увеличи производството си на нефт през последните 5 години в резултат на откриването на огромни залежи на шистов петрол в находището „Бакен“ в Северна Дакота, както и в Оклахома. Дори производството в традиционните райони на Тексас е скочило поради използването на новите техники за хидравлично разбиване на дълбоките земни пластове (т.н. „фракинг“). Очаква се до 2017г. САЩ да се превърне в най-големия производител в света, изпреварвайки както Русия, така и основния си партньор – Саудитска Арабия. В началото на 20-те години на века пък САЩ може да стане нетен петролен износител, което ще доведе до епохални промени във външнополитическия поглед на Америка.
Геополитически трус
Намаляващата зависимост от внос на суров петрол на САЩ променя геополитическите приоритети на страната. Близкият изток постепенно губи своята значимост за сигурността на доставките за САЩ. Страните от Персийския залив през 2011г. съставят само 17% от общия внос и 10.2% от потреблението на страната. По предварителни данни зависимостта на САЩ от близкоизточни доставки намалява и през 2012г. За Америка става твърде скъпо да поддържа военната сигурност на размирния район, когато може да си осигури основната част от потреблението от съседните страни – Канада и Мексико, които са също едни от най-големите петролни производители в света.
Промяната в геополитическата ориентация на САЩ се вижда ясно в така наречения „завой към Азия“, който се превърна в новата доктрина на Обама. Програмата включва съсредоточаване на войски и стратегически партньорства в тихоокеанския регион, където опасността от растящото влияние на Китай всява ужас у съседите й, които са между основните военни съюзници на САЩ, включително Япония, Южна Корея, Индонезия и Австралия.
Тази година САЩ ще намали броя на самолетоносачи, патрулиращи в Персийския залив, и ще прехвърли част от тях в Тихия океан. Сигналът е ясен – сигурността в Близкия изток вече не е изцяло в ръцете на американците. Китай ще трябва да се съобрази с новата ситуация и да засили военното си присъствие там. За разлика от САЩ, Китай разчита за 46% от петролните си доставки на производители от Близкия изток, основно Саудитска Арабия, Иран, Кувейт и все повече Ирак. До момента американската флота патрулираше морските пътища в Индийския океан и около протока Малака, което всъщност поставяше доставките към Китай пред риск при евентуален конфликт със САЩ или някой неин съюзник. Сега Китай ще може леко да си отдъхне от тази опасност, но също ще трябва да поеме чат от отговорността за сигурността на морските пътища. Тя вече го прави в известна степен, пускайки в действие верига военноморски бази в Индийския океан, простиращи се от “Порт Судан“ (в близост до пристанището “Хайан“) до остров Тайван (за справка – карта 1).
Разпределяне на тежестта или противопоставяне
Либералната теория в международните отношения ни учи, че когато две страни имат общи интереси, те успяват да си сътрудничат. Причината е, че те си разпределят тежестта по изпълнението на някоя обща цел и така минимизират тъй наречените „транзакционни разходи“. За да се облекчи сътрудничеството и увеличи доверието се създават институции, които създават общи механизми на действие. Реалността, обаче, показва, че подобно взаимодействие е трудно постижимо и това се отнася с пълна сила за Китай и САЩ. По най-трудните въпроси, включително гражданската война в Сирия, ядрената програма на Иран и напрежението в Южнокитайско море, двете страни са на почти противоположни страни.
Кой може да гарантира, че положението няма да е същото и по въпросите на енергийната сигурност? Китайските енергийни интереси вече се сблъскват с тези на САЩ в Ирак, Иран и Централна Азия. Китайски компании планират да инвестират милиарди в петролните залежи на Ирак. След като американски компании начело с „Ексон“ сключиха договор за проучване и производство на нефт в Кюрдистан, въпреки протестите на Багдад, иракското правителство покани китайския гигант CNPC да изкупи дела на “Ексон“ в гигантското находище Западна Курна-1. Находището е стратегически ключово, защото ще може да осигурява директни морски доставки за Китай посредством пристанището на Басра
Карта 1: Китайското военно присъствие в Индийския океан – тъй наречената „перлена верига“.
Китай също продължава да внася ирански петрол въпреки американските санкции и дипломатически заплахи. В замяна, освен ценна чуждестранна валута, Китай осигурява на ислямската република оръжие и дипломатическа подкрепа. Заедно пък с Русия, двете постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН блокират опитите за прокарването на военна резолюция за Сирия. Не трябва да забравяме и че Китай е инвестирала в разработването на нефтени ресурси в Ангола и Судан, където Западът също има политически интереси. Пускането на петролопровод от Казахстан и газопровод от Туркменистан до Китай, от друга страна, поставят под съмнение опитите за навлизане на западни компании в Централна Азия.
Всичко това води до намаляване на влиянието на САЩ в Близкия изток, Централна Азия и Африка. От друга страна, появяването на китайската флота в Индийския океан поставя под съмнение господството на американските военноморски сили в Евразия и също така заплашва директно сигурността на Индия, която традиционно е в обтегнати отношения с Китай.
Все още САЩ има стратегическо преимущество както в енергиен, така и във военен план. Въпреки това фокусът върху Азия може да се окаже нож с две остриета за САЩ, позволявайки на Китай незабелязано да разшири влиянието си в ключова част на света. Докато в бъдеще политическият баланс в Близкия изток може да не засяга директно интересите на САЩ, такова развитие ще застраши енергийната сигурност на съюзниците й, между които най-важен остава Европейският съюз. Вярно е, че фискалната криза на Америка изисква огромни разходи и преосмисляне на стратегията. Но не се знае дали това няма да стане на цената на загуба на хегемонията й по света.
