ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Стандартната история, с която медиите ни заливат по повод първи май винаги вади на преден план решително положителната роля на профсъюзите в подобряване на условията на труд и заплащане на всички наемни работници. Дори и да загърбим меко казано дискусионни факти от историята им като насилие, разрушаване на собственост и откровено срастване с криминални структури, остава въпросът дали все пак синдикатите имат принос за по-високия стандарт на живот днес, отколкото в зората на индустриалната революция.
Калин Миков
На първо място трябва да се отбележи, че синдикатите не са продуктивни организации, те не се занимават с повишаване качеството или количеството на продуктите и услугите в името на потребителя, което е единственият начин за увеличаване на материалното благосъстояние на населението. Тяхната задача е да убедят работника, че неговата ситуация може да се подобри за сметка на работодателя, т.е. виждаме типичната криворазбрана марксистка теория на класовите интереси в действие. На практика обаче по-високите реални възнаграждения, които договарят за себе си чрез натиск, оставят нечленове на синдиката извън пазара на труда или ги принуждават да потърсят работа в друга индустрия, където влиянието на профсъюзите е по-слабо.
Драстичното повишаване на разходите за труд може директно да вкара маргиналните фирми в банкрут, оставяйки всички техни служители без работа, докато останалите се принуждават или да намалят продукцията, или да заменят по-скъпия производствен фактор – работна сила с вече сравнително по-евтиния – капитал. Така погледнат класовият интерес изглежда твърде тесен – членовете на определен съюз се облагодетелстват за сметка на всички останали трудещи се, защото защитавайки себе си от по-евтина конкуренция предизвикват безработица и наплив към други сектори, което намалява средните възнаграждения там – солидарността между работниците в пълната си прелест.
Тези закономерности, разбира се, са забелязани и от синдикалистите. Централен елемент в опита да ощастливят всички трудещи се хора представлява минималната заплата, без значение от индустрия и регион. Забраната за наемането на хора на заплата по-ниска от определен праг, наред с други ограничения, на практика лишава млади и/или неквалифицирани хора от шанса да намерят работа, т.е. пазят вече заетите от конкуренция.
Твърде показателно за разбирането на профсъюзите (а и политиците) за икономиката е, че декларират най-искрен стремеж да създадат или запазят работни места, а не продукти и услуги. Назначаването или задържането на работа на ненужни работници води до повишаване на крайната цена на произведеното, като по този начин се отнема допълнителния доход от всички потребители, който те иначе биха могли да похарчат за нещо друго. Затова историята на профсъюзите е неразривно свързана с противопоставяне на икономическия прогрес, на новите производствени методи, поради опасението, че „изместените“ от машините хора няма как да намерят друга работа. Както годините от индустриалната революция насам показват обаче, подобна опасност не съществува, а напротив – механизацията и оптимизацията освобождават работна сила за производство на стоки, които преди това са били недостъпни и по този начин увеличават материалното благосъстояние на всички.
Ако все пак синдикатите се ограничаваха до убеждаване на работещите да се включат в груповите преговори с работодателите за по-високи доходи, нямаше да има какво особено да възразим срещу тях, с изключение на неефективността на тази тактика. В крайна сметка всеки индивид е свободен да търси подобряване на собственото си положение по какъвто начин намери за добре, стига да не нарушава правата на другите. Проблемът идва от факта, че синдикатите се възползват от репресивния държавен апарат, за да прокарат своите искания чрез закони, регулации и специални привилегии, ограничаващи свободата на договор и правата върху частната собственост. От това страдаме всички, но най-тъжното е, че бедните и безработните са най-големите жертви на самопровъзгласилите се за техни защитници, поради насилственото им изключване от пазара на труда.
Много ясно и точно 🙂 Единствените, които успяват да се облагодетелстват са ръководителите на профсъюзите…
Като цяло съгласен, даже мисля, че още повече можеше да се наблегне на криминалните връзки на синдикатите, доста недемократичните им вътрешни структури, в които обикновения работник рядко може да си помисли да върви срещу шефа, и т.н. Реално много рядко синдикатите може да извоюват някоя победа за работника, в условия, в които благодарение на корупция наистина се погазват базови човешки права на работниците, но това довежда само до по-силен синдикат, които дългосрочно пак ощетява всички. Не знам преди колко са били силни, но в държавата, където Тачър се е справила с тях, всеки ден ме заливат с червени брошури да подкрепям стачките на строители, железничари, шофьори, водопроводчици, пилоти и т.н.
Всякакви синдикати, асоциации на работодатели, тристранки и т.н. са вредни – за икономиката като цяло и за субектите в нея.
Идиотски твърдения. Зависи от синдикатите, от законите и правата на човека. Следващите няколко години ще видим сриването на западните икономики защото системата за оскъпяване на труда не работи и целият шибан свят се състезава по мизерия. И САЩ и Европа се развиха в условията на недостиг на работна ръка поради емиграцията и ефекта на границата, но това време свърши със развитието на останалите страни и глобализацията. Делът на труда в световният брутен продукт намалява, а производителността продължава да расте. Ако заплатите продължават да изостават дефлацията ще блокира системата. Синдикатите вече не са в състояние да оскъпяват навреме труда, а неравенството в доходите расте.
Питащият, ако беше и наблюдаващ, и то внимателен наблюдаващ, щеше да видиш как, преди “ сриването на западните икономики“ ще има масирано ‘падане на тестисите на кочовете’. Щото, доказано е, че капитализмът ще падне чак след като паднат на коча тестисите. Ама ти си само питащ, та няма да видиш нито едното падане, нито другото.
Важна слабост на синдикатите е да не осъзнават, че причината за кризата не е политическа и нейното прекратяване не зависи от политици.
Кризата е поради негоден за ползвани Незлатни пари начин на държавно управление.
При тези условия политиците са обречени жертви – колкото по-добре изпълняват свои задължения за осигуряване на повече икономическият растеж, толкова е по-голям потенциалът за криза и по-значим техния крах.
Провалът на българските правителства е обусловен от представена зависимост.
При запазване на грешката – който каквото да прави е невъзможно успешно спасение от ескалация на криза.
Сегашната криза е детска болест на пазарна икономика и за прекратяване е необходимо отстраняване на причина.
Иван Митев – икономист