ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Рецесията в България и последвалата стагнация ясно откроиха проблемите на икономиката, останали в сянката на силния растеж в началото на века. В разгара на политическите дебати и обещания обаче популизмът и социалната политика бяха тези, които достигнаха своя пик, а конструктивни решения сякаш отново лиспваха. В този контекст настигането на „европейските стандарти“ се превръща по-скоро в мит, отколкото в реално постижима цел, а причините за това за съжаление остават далеч от общественото внимание.
Както и при предходните избори, така и сега, сравненията с европейските икономики излязоха на преден план. Дали тези дискусии и използваните аргументи в тях са резонни е въпрос с отворен отговор. Това, което прави впечатление обаче, е тенденцията да се съсредоточаваме повече върху самото съществуване на разликата, отколкото върху причините за нейното запазване.
Графика 1:
БВП на човек от населението (Паритет на по,купателната способност, ППС)
Един от стандартните методи за измерване на нивото на развитие между различни икономики е БВП на човек от населението. Графика 1 показва, че въпреки ниските нива, от които стартира България, икономиката не демонстрира напредък спрямо държавите от ЕС. Относително еднаквият растеж на икономиките на страните членки и България за последните 11 години показва, че всъщност оставаме далеч от заветното настигане на европейските стопанства. През 2011г. стойностите на БВП на човек от населението в България достигат едва 46% от средните нива за ЕС. Въпреки че в това отношение отбелязваме напредък, сравнението със страни като Белгия, Холандия и Австрия изглеждат далеч по-мрачни – съответно 39%, 35% и 36%.
Въпросът е защо не успяваме да съкратим тази разлика? Една от сериозните пречки пред процеса на конвергенция според МВФ[1] е намаляващата работна сила вследствие на застаряващото население. Работната сила в страната е намаляла с 7,7% за периода 2000-2010г. и се очаква да се свие допълнително с 18,9% до 2025г. Това от своя страна оказва сериозен натиск върху растежа на икономиката в дългосрочен план.
В същото време, основен проблем продължава да бъде производителността на труда, която остава далеч от средните нива в страните членки. Производителността на труда, измерена чрез БВП за един зает, е показател за добавената стойност на човешкия капитал. Колкото по-висока е стойността на този показател, толкова повече стоки и услуги могат да произведат заетите в една икономика. Данните за България не са обещаващи (Графика 2).
Графика 2. Доход, производителност и заетост в България и ЕС (България 2000г. = 100)
В условие на свиваща се работна сила производителността на труда остава факторът с най-голямо значение за конвергенцията с нивата на БВП на човек в ЕС. Графика 2 демонстрира ключови тенденции в няколко направления. От една страна ръстът на производителността на труда в страната за периода 2000-2006г. надминава този в ЕС, достигайки 25%. От друга страна, последвалият растеж на индикатора след началото на кризата се дължи основно на рязкото свиване на заетостта. За периода 2008-2011г. броят на заетите се свива с 11,8%, докато реалният БВП регистрира намаление от 3,5%[2].
С други думи от техническа гледна точка наблюдаваме ефекта на знаменателя. Трето, освен растежа на даден индикатор е необходимо да се разглеждат и неговите абсолютни нива. Причината е очевидна – колкото по-големи са разликите между производителността на труда в България и ЕС, толкова по-висок трябва да е растежът на индикатора в страната, за да достигне желаните нива.
Според МВФ именно подобряването на човешкия капитал ще намали разликата в доходите между България и ЕС. Ако страната постигне 4,25% годишен растеж на производителността до 2040г., ще е възможно изравняване на БВП на човек от населението в България и Португалия (страната с най-ниски нива на този показател в Еврозоната). За да съкратим разликата със средните нива за ЕС, ще е необходим годишен растеж от 5,75%.
Който и от двата сценария да разгледаме обаче, необходимо е значително подобрение на производителността на труда, тъй като средният годишен растеж за периода 2000-2011г. е едва 3,75% (Графика 3).
Графика 3. БВП на човек от населението ($US)
Наличието на субективност по отношение на точността на подобни прогнози не пречи да се изведат някои основни заключения. На първо място очевидно текущият модел за „направление“ на българската икономика е крайно неефективен, ако приемем, че целта наистина е достигане на т.нар. европейски стандарти. Разбира се не можем да разчитаме и на продължително свиване на заетостта, за да надминем растежа на продуктивността на труда в ЕС.
В този ред на мисли, стигаме до заключението, че са необходими структурни реформи – отново крайно погрешно възприет термин от съвременната политическа класа в страната. Смисълът на тези реформи е да се достигне до реална промяна по начина, по който функционират и си взаимодействат различните компоненти на икономиката, било то държавен и частен сектор или пък пазар на труда и образование. В абсолютен противовез на това обаче са вечно обещаваните от политиците номинални промени, най-популярните сред които са увеличение на минимални работни заплати и пенсии, помощи за безработни или пък увеличение на разходите за образование без ясната конструктивна идея зад тези харчове.
Какви са въпросните подходящи структурни реформи, причините производителността на труда в България да не успява да постигне така бленувания висок растеж и как така разрастването на икономиката всъщност не е чак толкова сложна задача ще разгледаме именно във втората част на „Защо европейските стандарти остават мираж“?
