ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Голям отзвук в последните дни получи предполагаемата идея, турският (или майчиният) език да стане „задължителен” в държавните училища. Реплика от предизоборен митинг на Движението за права и свободи беше използвана от двете партии антагонисти – съюзници (Атака и ДПС) за поредната серия от манипулации на чувствителните електорални групи, които ги подкрепиха в парламентарната надпревара. Както често става в такива сценарии, и тази историята е смеска от наивност, неинформираност и политически задруги.
Ако трябва да се започне със самата тема, то излязлото в публичното пространство не е съвсем достатъчно за разкриване на пълната картина – преплетени са неясни политически изказвания, мрежа от закони и разпоредби, както и „негласни” практики в образователното министерство, които всички влияят на процеса на изучаване на майчин език в държавните училища.
Една възможна версия на ситуацията е следната – изучаването на майчин език и сега е задължително избираем предмет (ЗИП). Т.е. има възможност при паралелка от десетина деца да се работи с тях за подобряване знанията им по майчин език (както и по други допълнителни теми) във всяко училище – такива групи вече има за преподаване на иврит, арменски и турски. Проблем създава липсата на определени държавни учебни стандарти и планове, които нормативно възпрепятстват издаването на нов учебник по турски език. Друга намесена тема е и преподаването на общообразователни предмети на майчин език, което в момента е трудно за уреждане от нормативна гледна точка.
В подробно изследване на проблема става ясно, че намерените пропуски са главно в „регулацията” на процеса на преподаване – според авторите има неправилно приравняване на майчиния език с „по-маловажни” дисциплини, липсва държавен образователен стандарт, притеснения има и за някои дребни подробности от методологическото ръководство. Погледнато отстрани, докладът може да остави впечатлението, че разминаването идва по-скоро от зле функциониращата система на просветна регулация, отколкото от някакъв конкретен проблем на законовата уредба. Т.е. проблемът е със съществуването на „стандарти”, спуснати отгоре, не с качеството им.
И това всъщност не е нещо ново, опитът в българското образование е показал, че на нашите географски ширини отдавна са намерени начини за поне частично размиване на границите на официалните стандарти, и то за добро. Ако започнем с личен пример – моят клас изучаваше половината си предмети на руски език в началните години от образованието ми, след устна договорка между учителите и родители. Преминем през административните еквилибристиките, които правят математически и други специализирани гимназии, за да осигурят повече време за изучаване на математика, рисуване и др. Стигайки до практиката с частните уроци – съзнателно решение на родители и ученици, че в училище чужд език (например) няма да се научи, и съответно е нужна алтернатива – далеч от регулаторната рамка на МОН.
В крайна сметка, в случая регламентът е по-маловажната тема. Както много други проблеми на образователната система, този е резултат от възможността политици и чиновници да решават това, какво, как и къде да се учи. Всеки индивид има абсолютното морално право да чете, пише и говори, на който език смята за удачно – без някой ДОС[1] да му се меси. Рядко ще се намери човек да възрази срещу идеята, че едно дете може да учи майчиния си език, ако е еврейче, русначе или американче – специалното отношение е към тези от турски произход.
Съществуващото недоверие и напрежение само се подхранва от две клики в политическа симбиоза, хранещи се от страха и дискриминацията. Едните плашат с турците поробители, другите с българите възродители. Сега са намерили поредното поле за изява – училище и език. Нова възможност да казват на определени хора, какво могат или не могат да правят.
