Критика на нечистия разум. Битката за това какво е либертарианството

Преди известно време Калин Миков коментира, че информирани критици на либертарианството на практика липсват. За съжаление и доктор Светослав Салкин се проваля в опита си да запълни нишата. Както своите предшественицни, поредната атака срещу либертарианството не се отличава с информираност, камо ли с оригиналност.

От първия абзац на статията на доктора по политология разбираме, че чрез нея той се опитва да се „вклини” в дискусията между Владимир Каролев и Петър Волгин, при това като по-висша инстанция: „… Волгин се опитва отчаяно да критикува българските ‘либертарианци’.”; „Последва още по-отчаяна статия, “В защита на държавността”, на Владимир Каролев, един от изявените български либертарианци.”; „… наивния спор между Волгин и Каролев …”. Ако използваме собственато му логика за „отчаяността” на статията на Волгин, който правил „отчаян” опит, защото не бил икономист, то и статията на самия Салкин е „отчаян” (и отчайващ) опит да се оплюе либертарианството – авторът сам се представя като политолог, а не като икономист. Разбира се, пропуска се фактът, че либертарианството не е икономическа теория или школа, а политическа.

След това (само)извисяване над Каролев и Волгин, авторът продължава с изключително наивния си политологически прочит на икономическата наука. Гледната му точка изхожда от изключително странни предпоставки за достоверност (дали авторите са живи), минава едностранчиво през теориите на икономисти като Щиглиц, приемайки ги за априори верни и достига до напълно грешни, граничещи с абсурда, твърдения ( „… тревожно е, че либертарианците икономисти явно силно доминират икономическия дебат в България.”). Нека видим защо.

Една от линиите на аргументация на Салкин е „пълната липса на аргументи и идеи на съвременни икономисти и в двете статии.” Такова твърдение е, меко казано, наивно. Истинността на идеите не умира с техния автор. Нито тяхната валидност. Салкин удобно пропуска либертарианци и защитници на laissez-faire икономиката, много от които – като Дейвид Фридман, Ханс-Херман Хоппе, Рон Пол, Стив Хорвитц, Том Палмър, Лю Рокуел и др. – са живи. Защитниците на свободната икономика не се изчерпват с Адам Смит, който е единственият цитиран в статията мислител, без изобщо да е либертарианец.

Салкин се опитва да иронизира и обижда либертарианците („Изобщо не споменавам изследванията на икономическите социолози, защото е под достойнството на един пазарен фанатик да чете социология.”) и дори открито ни нарича повърхностни („Тази литературата обаче е доста обемиста и описателна и едва ли ще допадне на либертарианците.”), без самият той да демонстрира познания за либертарианството или за авторите от австрийската школа, които изобщо не споменава. Може би защото изобщо не е чел за тях –Лудвиг фон Мизес и Ойген фон Бьом-Баверк също не са нито кратки за четене, нито лесни за разбиране, въпреки че не използват свръхсложни математически модели.

А такива математически модели, изглежда, се нравят много на политолога. Но той пропуска нещо изключително важно за икономиката – тя не е природна наука. За разлика от физиката, при която обектът може да се изолира и чрез промяна на един или друг показател и многократни опити може да се докаже някаква математическа зависимост, икономиката се движи от хора. А хората сме различни от атомите – ние имаме воля и разум и вземаме индивидуални решения. Това не може да се обхване от математиката. Неслучайно представителите на австрийската школа са скептични към използването на математика в икономиката. А „тежката артилерия” – моделът Ароу-Дебрю – е сред многото слаби брънки в линията на защита на Салкин. Моделът предполага, че при определени условия съществуват такива цени, при които съвкупното търсене ще отговори на съвкупното предлагане за всяка стока в икономиката. Моделът е изцяло теоретичен, от гледна точка на икономиката (единствените му приложения са във финансите, за минимизиране на риска). Той по никакъв начин не би могъл да е аргумент срещу пазарната ефективност.

Освен непознаване на австрийската школа, което изисква специална подготовка по икономика, Салкин демонстрира и непознаване на Адам Смит. Да се твърди, „че той е меко казано скептичен по отношение на пазарите и конкуренцията” граничи с фунционалната неграмотност. Като доказателство за тезата си, Салкин цитира самият Смит, след което разпалено тълкува шотландския икономист, удобно пропускайки уточнението на самия Смит. Ето какво четем в „Богатството на народите”:

„By preferring the support of domestic to that of foreign industry, he intends only his own security; and by directing that industry in such a manner as its produce may be of the greatest value, he intends only his own gain, and he is in this, as in many other cases, led by an invisible hand to promote an end which was no part of his intention. Nor is it always the worse for the society that it was not part of it. By pursuing his own interest he frequently promotes that of the society more effectually than when he really intends to promote it”.

Третото изречение е пропуснато в статията. То тотално оборва твърдението, че Смит е бил скептичен към свободния пазар и конкуренцията. След този неуспешен опит да обори свободния пазар, Салкин абдикира от следващи опити да защити тезата си, че съществува по-добро решение за разпределение на ресурсите от доброволната размяна. Следват само нападки към „пазарните фундаменталисти”, без да се обръща внимание, че защитниците нa laissez-faire икономиката са малцинство и че учебниците масово са писани от техни противници.

Салкин е прав, че академичните среди са доминирани от кейнсианци и че масово те печелят нобеловите награди. Това не е чудно. Кейнсианците препдочитат държавата да ги храни и, напълно естествено, не харесват конкуренцията. При тези условия е логично университетските преподаватели да пропагандират силната държавна намеса в икономиката. Обратното би било противоестествено – биха навлезли в конфликт със собствените си интереси. Когато академичната общоност е доминирана от хора с такива възгледи, е съвсем нормално те да печелят и Нобеловата награда за икономика. Връзката между икономистите и политиците не е едностранна. Икономистите са полезни за политиците, защото по-голямата част от тях пропагандират силната държава и правителствените харчове – нещо, което „народните избранници“ обичат.

Капитализмът се базира не на правителствените учреждения, а на простите принципи за неприкосновена частна собственост и индивидуална свобода. Независимо от институциите, капитализмът си е капитализъм и той винаги работи, когато тези два принципа са спазени. В исторически план, свободната икономика на класическите либерали е именно това – пълна свобода от правителството и индивидуална неприкосновеност. Не би трябвало да съществува друг тип капитализъм. Всяка друга форма на капитализма е етатистко оправдание на „държавата на благоденствието”.

Така, от алогизъм на алогизъм, авторът стига до най-абсурдното изказване в цялата статия: „Пазарният механизъм понякога наистина върши чудесна работа и идеята на Adam Smith е гениална и оригинална, само че трябва да се разбере, че самият пазар е публично благо и не може да съществува, освен в най-елемнтарна форма, без държавна регулация.” Пазарът, сам по себе си, не е „благо”. Блага, в икономическия смисъл на думата, са стоките и услугите. Определение за термина „публично благо” може да се намери във всеки учебник.

Ще цитирам откъс от може би най-популярния в България учебник по макроикономика – този на Стоядин Савов: „Публичните блага се ползват съвместно. Ако те са достъпни за едни, едновременно ще бъдат на разположение и на други. Тъй като хората не могат да бъдат изключвани от потреблението на обществени блага, системата за формиране на тяхната оценка е разрушена. Ще си платите ли доброволно вашия дял в потреблението на националната отбрана, полицейската или съдебната защита, ако тези блага са доставяни по пазарен път? Как ще изглежда тяхното производство и потребление в чисто пазарни условия? Всеки би искал да потребява такива блага, но малцина биха ги заплащали доброволно. Ето защо те просто няма да бъдат произвеждани.”

Твърдението на Савов е грешено, но то ни насочва към това, какво представляват публичните блага – това са стоки или услуги, които държавата „трябва” да предостави, защото иначе хората не биха плащали за тях. Както беше споменато, пазарът не е нито стока, нито услуга, а още по-малко е стока или услуга, предоставяна от държавата и неспособна да съществува без нея. Напротив – пазарът ни съпътства още от първата осъществена размяна, много преди съществуването на държави и много преди някой да измисли каквито ѝ да е било регулации. Дерегулираният пазар е бил толкова ефективен, че е свързвал хората от Китай до Близкия изток и Елада – Пътят на коприната е съществувал без оглед на държавите, през които е преминавал, независимо кои са те. Решенията на пазара също нямат никаква връзка с държавата. Те се вземат от индивидите и само те, а не централизираният орган, имат знанието какво да се произведе.

Свободният пазар е изключително важна предпоставка за повишаване на благосъстоянието на населението – това е и теоретична, и практическа аксиома. Примерите за това са много, но най-значимият е тоталният крах на СССР. За разлика от неоспоримия провал на Съветския съюз, провалилите се пазари, за които Салкин говори, така и не са назовани. Истината е, че през немалка част от историята на човечеството пазарите са съществували въпреки държавите. Незаконните (от гледна точка на държавата) пазари се наричат сиви или, ако властта съвсем не знае за бизнесите, черни. Противоречащата на всякаква логика теория на Салкин е напълно неспособна да обясни оксиморона: пазарите са „публично благо” (т.е. създадени от държавата), но въпреки това са в разрез с принципите на същата държава. Въпреки че в статията си Салкин цитира имената на много икономисти, това изречение напълно показва, че той е лаик в областта на икономиката.

В сравнение със синтезираната в това изречение неистина, краят на статията е направо разочароващ: „Темата е много дълга и загрижеността на Каролев и Волгин е разбираема и основателна – а те всъщност говорят за едно и също нещо. Много бих се радвал, ако Волгин се запознае със съвременната критика на пазарния фундаментализъм, а Каролев спре да препрочита Adam Smith и започне да коментира автори, които не харесва.” За спомен ни остава само загадката какво иска да каже Салкин в първото изречение: „Темата е много дълга и загрижеността на Каролев и Волгин е разбираема и основателна – а те всъщност говорят за едно и също нещо.”

Лаици в областта на икономиката винаги е имало и няма изгледи това да се промени. Незнанието на елементарни икономически принципи не е престъпление. Високото самочувствие – също. Но умението да се борави с уикипедия не е достатъчно, за да се дискутират явления от икономиката. Социолози и политолози, коментиращи икономика, със същата увереност биха могли да дискутират теми и от коя да е друга област. Това подкопаване на разделението на труда, въпреки високото самочувствие, води до смешни коментари. И не подобрява качеството на критиците на либертарианството и австрийската школа.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!