ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
За либерално мислещия човек протестите срещу кабинета Орешарски могат да бъдат повод за (доста) предпазлив оптимизъм. Хубавото на крайно наглите политически действия е, че успяват с един гротескен пример да онагледят за абсолютно всички същността на държавата много по-добре от безброй статии и книги по въпроса.
Благодарение на виденовата хиперинфлацията, например, за цялото българско общество стана ясно, че печатането на пари е нищо повече от преразпределение на богатство в полза на лица свързани с властта, за сметка на всички останали.
Трудно можем да си представим политик, чиято програма включва масивна инфлация, да пожъне особен електорален успех в момента. И ако продължим търсенето на „позитивното“ в тази катастрофа, можем да споменем последвалото въвеждане на валутния борд, който макар да е далеч от оптимален монетаред ред, поне ограничи сериозно властта на (българската) бюрокрация върху паричното предлагане. Отнемането на правото на БНБ да монетизира държавен дълг със сигурност ни спести многобройни популистки мерки и грандомански държавни проекти.
Изборът на Делян Пеевски за директор на ДАНС, също така единствено демонстрира по един очевиден начин ширещия се не от вчера шуробаджанашки (crony) капитализъм, при който пътят между свързани с правителството корпорации и самата власт е не само мислим, но и най-логичен. Подобни стъпки на политическата класа, заедно с несъстоялата се лустрация, единствено подхранват съмненията, че свързани с тоталитарните тайни служби хора продължават да имат решаващо влияние върху живота на всички ни.
И както неведнъж сме писали, проблемът се корени не в определената личност, а в системата, която по дефиниция създава конфликти на интереси, защото бюрокрацията не работи със собствени пари и не носи материална отговорност за смисленото им харчене. Със сигурност има далеч по-поносими варианти за въпросния пост (както и за всички останали постове в администрацията), но оттеглянето на Пеевски няма да промени нищо съществено в порочното оплитане на интереси. Исканията за нови избори също са разбираеми, но вариантът, на власт да дойде морален човек, който да „оправи“ България, го разиграваме вече няколко пъти в най-новата история, при това с неособено впечатляващ резултат.
Наивно е очакването, чрез персонални промени, а не чрез съкращения на държавните структури, да се стигне до осезаемо подобрение на икономическата обстановка. Един от най-упоритите етатистки митове твърди обаче точно това – че икономическият прогрес е функция на държавния апарат или, че последният е нужен за създаване на общата рамка. Наблюдавайки крещящите провали в монополизираните от държавата сектори на обществения живот, е трудно да се види защо някой би искал повече държава в живота си, освен хората, директно зависещи от трансферните плащания и фирмите, които се ползват с държавни протекции и привилегии.
Затова усилията на свободно мислещите хора би трябвало да са насочени не толкова към смяна на управляващата върхушка, а по-скоро към ограничаване властта на репресивния апарат върху живота ни. Само по този начин политическият процес ще бъде изтикан в миманса, което ще спести много обществена и лична енергия, пропиляна в борби за преразпределяне на произведенето, вместо в увеличението му. Орязването на държавната власт ще ни „лиши“ също от такива публични блага като обидно патерналистичните инициативи за предписание, какво и как имаме право да консумираме (за наше добро), регулациите на личния живот и нахлуването в персоналното пространство чрез подслушване и следене на кореспонденцията.
