ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Ако има един мислител, който е бил достатъчно смел да говори открито за природата на гражданския протест, това е Николо Макиавели. В своите разсъждения върху първите десет книги на римския историк Тит Ливий, той нарича протестиращите „неконтролируема тълпа“, помитаща всичко пред себе си, независимо дали то е полезно или не за обществото.
Характерно за протестиращите е да пренебрегнат възможните компромиси с властта и да отстояват категорична и незабавна промяна. От друга страна, обаче, Макиавели уточнява, че хората имат нюх за верния път към тази промяна. Без предварително да координират своите идеи, гражданите достигат до едно общо мнение, което в повечето случаи има правилна насока. Проблемът, според Макиавели, е, че протестите лесно могат да бъдат неутрализирани от властта, ако тя съумее да ги разедини на отделни групички, които рано или късно започват да се карат помежду си.
За да се предотврати раздор, протестът има нужда от лидер. Неговата роля е да канализира идеите и да поддържа морала и организацията на хората. Ако той е достатъчно упорит, а исканията на протестиращите – реално постижими, трудно едно правителство може да се справи със ситуацията без да прибегне до абсурдна жестокост. Последното е немислимо в страна от ЕС като България, където и без друго властта рядко се съпротивлява срещу постоянна и упорита тълпа.
Републиканската идея
След като говори за механиката на протеста, Макиавели се опитва да анализира защо именно гражданският протест може да е извор на едно по-добро начало. В справедливия протест италианският философ вижда единствения начин да се преодолее покварата на тогавашната политическа система, белязана от господстващата олигархия на семейството на Медичите. Пред очите на Макиавели банкерската фамилия завладява всички важни постове във властта и постепенно унищожава демократичните устои на флорентинската република. Самият Макиавели е уволнен от поста си на външен секретар и изпратен в изгнание. Там той се заема да анализира различните видове държавно управление и да посочи, кое според него е в интерес на общественото благо.
Заключението му е, че републиката е най-добрата форма на управление, защото тя успява да балансира интересите на основните фракции в държавата с тези на народа. Италианският философ посочва, че когато властта е в ръцете на малцина, икономически-влиятелни личности, държавата лесно залита към олигархия, в която общественото благо е пренебрегнато. Най-екстремната форма на това управление е тиранията като резултат от доминацията на абсолютен монарх. Макиавели подчертава, че републиката по никакъв начин не изключва появата на конфликт между гражданите и народните представители. Напротив, той е нужен, за да може да се постигне необходимият баланс на интересите. Само така е възможен напредъкът на една страна и по този начин се предотвратява консолидирането на властта в ръцете на малък брой хора.
България през очите на Макиавели?
Протестите в страната показват именно този конфликт между властимащите групи в обществото и обикновените граждани. В българския политическия живот през последните 23 години не бяха изградени силни връзки между депутатите и суверена, което попречи на появата на механизъм за граждански контрол. В класическия смисъл на републиканската система основният градивен елемент е представителността. Тя осигурява адекватна комуникация на исканията и интересите на гласоподавателите и тяхното преследване в законодателните органи на държавата. Вместо това народните представители имаха и имат единствено за цел да представят интересите на влиятелни икономически кръгове около тях. Впрочем между тези така наречени “обръчи“ не бива да бъдат изваждани едни или други представители на едрия бизнес. Всички те в една или друга степен са успявали да манипулират парламента в своя полза.
В американската политическа мисъл и в известна степен при идеите на Макиавели, лобизмът сам по себе си не е проблем. Напротив той осигурява плурализъм на интересите, които при положение, че бъдат допуснати да се изразяват свободно, се самонеутрализират в един своеобразен баланс на силите в парламента. Проблемът в България е, че този баланс рядко се постига, защото различните икономически групи не се противопоставят, а напротив си сътрудничат в постигането на максимален брой облаги за своите бизнеси- за сметка на отделния индивид в обществото.
Така се получава ефектът, наречен от Иван Бедров, “парцелиране на България“. Когато едрият бизнес работи в комбина за разпределение на икономическа територия, става почти невъзможно за нови участници да излезнат на пазара. Олигархичната структура на българския икономически живот последователно се преражда и в олигархия на политическото пространство, където властват едни и същи идеи и принципи, а новите такива не получават шанс за изява.Така в България дефакто няма значение дали управлява ГЕРБ или БСП, защото моделите, които те предлагат са по-скоро огледални по образ. Идеята за политическо махало в българската политика не съществува, което води до вакуум в дискурса и от там до застой в политическото развитие.
Този феномен, впрочем, е в момента типичен за по-голямата част от Европа. Липса на идеологическа поляризация и залагането на популистки идеи доминира политическото инженерство на Стария континент. Резултатът е появяването на ляво и дясно екстремистки политически формации, които се възползват от умората на избирателите да избират едни и същи хора. В моменти на криза разбира се нараства желанието за бързи, магически решения, които биват обещавани от утопични лидери с твърди възгледи. Екстремизмът в България, обаче, не е толкова опасен донякъде и заради националния ни характер, да гледаме скептично на всички политици.
Но истинското решение на политическата криза може да дойде само ако връзката граждани-власт се засили, за да се подобри механизмът на представителност в парламента. Естествено това налага и появата на нови образи в политиката, които да вдъхнат доверие в гражданите, че техните искания ще бъдат чути. Под въпрос, обаче, остава дали новите лидери няма да са може би поредният ответен ход на икономическите кръгове, които предпочитат да защитават интересите си чрез поставени лица в парламента.
Ако правилно съм разбрал, то авторът одобрява вижданията на Макиавели. Този същият Макиавели, който бил казал, че „Целта оправдава средствата“, с което категорично не съм съгласен.
„Характерно за протестиращите е да пренебрегнат възможните компромиси с властта и да отстояват категорична и незабавна промяна. От друга страна, обаче, Макиавели уточнява, че хората имат нюх за верния път към тази промяна. Без предварително да координират своите идеи, гражданите достигат до едно общо мнение, което в повечето случаи има правилна насока.“
И от къде следва, че в повечето случаи имат правилна насока? Според мен това е просто едно мнение.И дори и да има „в повечето случаи“ правилна насока, то какво става в случаите когато нямат? Например ако гражданите искат пари, преференции за определени групи от тях и т.н.? Типично на протести се явяват определена група хора, които имат подобни искания и тези искания са обикновено държавата да направи нещо повече за тях (техния личен проблем). Или може би би трябвало да различаваме между общи протести и „специфични“ протести?
“ За да се предотврати раздор, протестът има нужда от лидер. Неговата роля е да канализира идеите и да поддържа морала и организацията на хората. “
Тук хубав пример е Хитлер и как е успял с красноречие, личен чар и може би късмет да докара една нация до лудост. Лидерите не само „канализират“ идеи, те ги създават, убеждават хората да ги приемат и ги повеждат (нанякъде и обикновено за нечия сметка).
„Заключението му е, че републиката е най-добрата форма на управление, защото тя успява да балансира интересите на основните фракции в държавата с тези на народа.“
Че някак си републиката балансира интереси съм съгласен. От къде следва обаче, че тези интереси са баласирани правилно? При свободен пазар (в австрийския смисъл, а не този на Маркс), то тези интереси биха се балансирали сами и то по начин, който би взел предвид интересите на всеки индивид поотделно, а не на големи групи такива.
„….лобизмът сам по себе си не е проблем. Напротив той осигурява плурализъм на интересите, които при положение, че бъдат допуснати да се изразяват свободно, се самонеутрализират в един своеобразен баланс на силите в парламента.“
Какво значи „самонеутрализират в един своеобразен баланс на силите в парламента“? Какво в сегашния начин на управление гранатира този „баланс“ (каквото и да се има предвид под горното).
„Но истинското решение на политическата криза може да дойде само ако връзката граждани-власт се засили, за да се подобри механизмът на представителност в парламента. “
И какво става, когато горното се изпълни и хората поискат “ и вълка да е сит и агнето да е цяло“? Примерно:“Искаме гарантирана висока МРЗ и липса на безработица“. Или пък:“Искаме равенство по доходи“.
Здравейте, първо искам да кажа, че Макиавели е доста криворазбран от повечето хора, като думите му се вадят от контекста или не се разбира с каква точно цел той пише книгите си. Да, наистина това е мнение на Макиавели, което е обаче базирано на много примери посочени от историята на римската република и тази на Флоренция. Така, че като всяко нещо в историята има различни изключение и е правилно да споменем и тях. Мисля си, обаче, нашият протест трудно може да се сравни с тълпите вдъхновявани от Хитлер. Да, така е, протестиращите често искат нещо от държавата в последващ етап, но също така е вярно, че политиците не са длъжни да следват всяко искане, ако то противоречи на общото благо. Важното е, че обикновено се изкристализира едно доминиращо мнение, което обикновено може да бъде наложено на народните представители.
Идеята на балансирането е, че в реалността рядко пазарът е напълно свободен, така че винаги ще има нужда от обществено обсъждане на идеите, които навигират развитието на държавата. И тук говорим за индивидуални идеи, а не за такива, прокарвани от правителство. Иначе лобистките интереси се балансират в парламента, защото зад всяка партия навсякъде по света стоят определени икономически интереси, които представят своите идеи посредством депутатите. Когато противоположни или поне конкурентни интереси се опитват да влияят на един народен представител, те се самонеутрализират, т.е, депутатът няма да вземе категорична позиция в една или друга посока.
@Maртин Владимиров
“ Да, наистина това е мнение на Макиавели, което е обаче базирано на много примери посочени от историята на римската република и тази на Флоренция.“
Ако разбирам правилно, то вие поддържате горното мнение също, т.е. че морално погрешни действия са оправдани в случай, че се цели постигането на морално правилни резултати. Пример: мъченията на затворници в Гуантанамо (waterboarding и други подобни). Целта е да се защити населението от терористични нападения. По същия начин и подслушването на населението от всякакви правителствени огранизации за вас си е ОК.
„Мисля си, обаче, нашият протест трудно може да се сравни с тълпите вдъхновявани от Хитлер.“
Не съм го и сравнявал. Целата ми беше да покажа, че от това, че някой протестира срещу нещо, то не следва, че е прав, та били те и тълпи. Тълпите не знаят точно какво искат, т.е. не са наясно с последиците от действията си в типичния случай.
„Да, така е, протестиращите често искат нещо от държавата в последващ етап, но също така е вярно, че политиците не са длъжни да следват всяко искане, ако то противоречи на общото благо.“
Да ви задам въпроса какво е това „общо благо“ според вас. Кой и как го е дефинирал. А че политиците не са длъжни да следват волята на народа – да, не са длъжни, но от това си има последствия за тях. Примерно, че не са политици повече.
“ Важното е, че обикновено се изкристализира едно доминиращо мнение, което обикновено може да бъде наложено на народните представители.“
.. и което може (но не и задължително) да е напълно погрешно.
„Идеята на балансирането е, че в реалността рядко пазарът е напълно свободен, така че винаги ще има нужда от обществено обсъждане на идеите, които навигират развитието на държавата.“
Според мен сте обърнали причина и следствие. Именно защото идеите се поставят на обществено обсъждане то пазара не е напълно свободен. Защото от едно „обществено“ решение следват действия, които в 99% от случаите са насочени против пазара.
Има купища идеи срещу които обществото е било абсолютно против, т.е. никога не биха били приети, въпреки че са били правилни. Аз не съм против общественото обсъжане (да си обсъжда и изобщо говори всеки какавото иска), а против налагането на обществените виждания със сила.
„Когато противоположни или поне конкурентни интереси се опитват да влияят на един народен представител, те се самонеутрализират, т.е, депутатът няма да вземе категорична позиция в една или друга посока.“
И защо да не вземе? И изобщо от къде следва, че се неутрализират? И как депутатът изобщо да взима решения тогава? Без да отчита влиянието на групите?
Проницателно мнение и добре написано. Браво, Мартин Владимиров.
Често съм се питал защо хората не опитат да разбетат Макиавелли без да го гледат през призмата на собствените си користни идеологии и морали, но това тогава би отрекло самото му съществуване.
И колкото до засилване на връзката между граждани и власт – дори ако тя се засили то винаги ще съществува тенденцията на поляризиране. За това, по-важно е тази връзка да бъде подновявана често – както едно дърво има нужда от вода, и както една гора има нужда от нови дървета. Може би звучи идеалистично, но би било справедливо ако всяко поколение има възможността да определи, или поне повлияе на управленската структура чрез референдум и конституционни сили.