ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Незнайно защо, мнението, че либертарианството ще доведе до социален и икономически крах, също както фашизмът, нацизмът или комунизмът, се среща често. В тази статия ще бъде показано точно защо такива „прогнози” са невъзможни чрез сравнителен анализ между либертарианството и фашизма.
1. Форма на държавно управление
Фашистите и либертарианците се разминават фундаментално още в първата точка, която ще бъде разгледана. За едните най-добрата форма на държавно управление е тоталитарна еднопартийна република със самите тях на власт. От своя страна другите често са против самото съществуване на държавата – мнозина либертарианци са застъпници на концепцията за анархия. Докато не всички са привърженици на анархиията (мнозина вярват, че все все пак трябва да съществува държава, която да изпълнява законодателна роля и да гарантира спазването на правото на собственост. Концепцията се нарича минархизъм), никой не е застъпник на идеята, че трябва да има силна държава с несменяема еднопартийна система.
2. Индивидуална свобода
За да разберем как фашистите разбират свободата ще се обърнем към най-изявения фашистки лидер от първата половина на XX век – Бенито Мусолини. В своята реч по повод петата годишнина на Фашио ди комбатименто (организацията, предшестваща Националната фашистка партия), Дучето заявява: „Концепцията за свободата не е безусловна, защото нищо в живота не е безусловно. Свободата не е право, тя е задължение. Тя не е дар, а завоевание; не общодостъпна, а привилегия.”
Това отношение към индивидуалната свобода на практика развързва ръцете на държава да действа с поданиците си, както партията намери за добре. Хипотезата, че свободата е „привилегия”, достига своя апотеоз при немския колега на Мусолини – Адолф Хитлер. Именно изхождайки от това, че свободата не е право, фюрерът я изземва масово от всеки, който по някакъв начин е счетен за „негоден”. Резултатът – милиони жертви и невиждано страдание.
В този ред на мисли фашистите идеално описват изказването: „малко” тирания е като да кажеш докосване на бременност.” Ала дори и да не се стига до масови (или индивидуални) убийства, отнемането на каквато и да е било свобода е абсолютно неморално за либертарианците. За нас не съществуват хора, които са „по-равни от другите” – т.е. привилигировани да отнемат която и да било свобода от когото и да било.
Нека сега разгледаме по-обстойно правото на собственост. То е една от основните предпоставки за възникването на пазарна икономика. При фашизма няма масова национализация на предприятия (каквато се наблюдава в СССР и в България след 1945 г., например); т.е. налице е едно от най-важните условия за развитието на пазарна икономика, а именно правото на частна собственост. Какво обаче не е наред със системата?
Както казва Айн Ранд: „При фашизма гражданите си запазват отговорностите от притежанието на собственост без свободата да се разполагат с нея и без нито едно от предимствата на собствеността.” На практика фашизмът осигурява само номинално право върху собствеността, особено за фирмите, които, въпреки че са частни, биват задължавани да изпълняват централните планове.
Това е пълната противоположност на либертарианските принципи, според които правото на собственост е напълно неприкосновено. Собствеността е индивидуална, а не „групова”[1] и само този, който я притежава, може да извлича облаги от нея. Правото на собственост е особено важен постулат за либертарианството, защото именно то, както беше отбелязано, е катализаторът на свободната търговия.
3. Форма на търговия
Фашизмът като идеология, отричаща икономическите доктрини и на марксизма, и на свободния капитализъм, проповядва икономическата система на т.нар. „трети път”. В „Либерализмът” Лудвиг фон Мизес определя икономическата доктрина на фашистите : „… като цяло антилиберална, а политиката ѝ – напълно интервенционалистка …”.
Но защо австрийският икономист е на подобно мнение?
Фашистите защитават идеята, че родното производство трябва не просто да се защитава, а и подпомага. Още повече, страната трябва е независима от внос; т.е. проповядват система на автаркия. Италианските фашисти прилагат това на практика – изкупуват фалирали банки (банките на Сицилия, Неапол и Рим) и подпомагат държавни предприятия чрез директни инжекции (прекрасен пример за това е финансирането на Gio Ansaldo & Co. с 400 млн. лири).
Друга важна линия, по която фашистите органичават свободата и на търговията, и на предприемачеството, е прилагането на доктрината на корпоративизма. Целяща да премахне противоречията между работодателите, държавата и работниците, тя на практика унищожава синдикатите и до голяма степен ограничава работническата мобилност. Самите частни предприятия също са били държавно регулирани и подчинени на централния план на партията, която чрез държавни картели във всеки сектор слага ръка в цялата икономика на страната.
Печално известна е и т.нар. „Битка за житото”. Това е държавна политика, напълно в духа на проповядваната от Мусолини автаркия, целяща да превърне Италия в независима от внос на жито държава. Стъпките, които се правят, за да се спечели „битката”, са забраняване на вноса с високи мита и подпомагане на родните земеделци. В краткосрочен план това рязко повишава цените, защото домашното производство не може да задоволи търсенето. Водени от мотива за спечелване на държавната субсидия и гарантираните изкупни цени, италианските фермери започват да сеят в необработваеми площи. Но поради невъзможността на Италия да внася торове, качеството на продукцията пада значително. Дори през 40-те, когато производството на жито успява почти напълно да задоволи вътрешното търсене, цената на житните изделия остава завишена в следствие на забранения внос. Трябва да вземем под внимание и скритата цена за италианците, изразяваща се в държавни субсидии за фермерите и гарантирана цена за тяхната продукция.
Не по-маловажна е политиката на финансиране на Ватикана. Фашистите са имали нужда от подкрепата на църквата, за да се задържат на власт. В замяна папата получава значителни привилегии, сред които и финансови – Мусолини прави сигурно най-щедрото дарение на светия престол за времето си, в размер на 500 млн. британски паунда.
В крайна сметка, фашистите успяват, чрез увеличени държавни харчове, да поддържат квази-автаркичната система на търговия, която подпомага успешните производители, фермерите и други избрани отрасли (тежката промишленост е най-облагодетелствана), избрани групи от обществото и, разбира се, фашистката военна политика, резултат от която са може би най-неуспешните кампании по време на Втората световна война – инвазиите на Балканския полуостров и Египет.
За сравнение либертарианците са против икономическата политика, проповядвана от фашизма. Те поддържат идеята за напълно свободна търговия – както вътрешна, така и външна – от типа laissez-faire. Това означава не само липса на бариери пред предприемачите, но и неучастие на държавата при подпомагането на частния сектор чрез субсидии или регулаторни ограничения за „политически приятели”. Поредната точка, при която двете учения се разминават драстично.
