ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Предстоящата сделка с ПОК Доверие предизвика сериозни полемики, като едно от доста разпространените мнения се явява статията на Димитър Събев „Недоверие във втория стълб“, публикувана на сайта Солидарна България. Както можем да предположим и по заглавието на медията, уклонът на статията е доста антипазарен (все пак както многократно са ни учили нашите приятели от ляво, солидарността съществува само с опрян в главата пистолет), но въпреки това има няколко аргумента, които си заслужава да разгледаме.
Още във втория абзац авторът изразява възмущението си по повод това, че
„Парите във втори стълб са публични, но се управляват от частни дружества.“
Следва да се отбележи, че тези пари не са „публични“, те не са продукт на митичното образувание “общество“. По-удачен термин би бил „национализирани“, защото те са конфискувани от конкретни работещи лица, а фактът, че са предоставени на частно дружество не променя същоността им на данък. Социалното осигуряване на практика е способ за допълнително облагане на доходите от наемен труд, защото в системата pay-as-you-go тези пари се изхарчват моментално за пенсии и на практика не съществува директна връзка между това, което се внася, и това, което се получава от системата. И двете величини са обект на постоянна корекция в резултат на политическия процес, икономическото състояние и демографската ситуация. В замяна на сегашните вноски на работещите се обещава част от дохода на бъдещите служители. Неяснотата за какво се плаща в момента и какво ще се получи срещу вноските в бъдеще показват силна прилика с „обикновеното“ данъчно облагане, където срещу данъците не се придобива нищо конкретно, а неизмерими количество и качество „сигурност“, „правосъдие“, „образование“ и тем подобни.
Този факт е твърде нелицеприятен и се налага да се прикрива зад плитки, но благозвучни заблуди, като например условното разделяне на осигуровките на плащани от работодателя и от работника, макар на практика и двете части да бъркат директно в джоба на последния. Все пак е наивно да очаваме работодателят да прави разход, ако не очаква поне да го възстанови напълно чрез услугите на служителя. Така погледнато лесно може да се предвиди какви стимули създава тази система – да се плати възможно най-малко чрез криене на доходи и да се получи възможно най-много от обезщетения, пенсии и други трансфери, често със заобикаляне на официалните критерии.
Дори да пренебрегнем имплицитната обида, че индивидът е твърде глупав и незаинтерован от собственото си финансово бъдеще и е необходимо добронамерената и мъдра държава да поеме тази грижа за него, остава проблемът с неефективността на системата. Хроничните дефицити са правило, а не изключение в системата – последната година централният бюджет преведе над 4,5 милиарда лева в пенсионната система, като тенденцията показва увеличение на трансфера. Ежегодната милиардна дотация от приходи от други данъци единствено подчертава нежизненоспособността на системата, която разчита на константна демографска пирамида и ниска безработица.
Няма как да не ни направи впечатление, че г-н Събев силно не одобрява идеята зад това част от конфискуваните пари да бъдат вложени в инвестиционни инструменти, а не похарчени веднага. Може би авторът ще се изненада, но от гледна точка на свободния пазар това действие също не е особено хигиенично. Частни корпорации, които се обогатяват с пари, събрани насила от държавата, е шуробаджанашки капитализъм в чистата си форма.
Един въпрос, който се набива на очи е защо изобщо се налага или е по-удачно широки кръгове от населението да стават инвеститори, макар и индиректно чрез професионално управлявани фондове, за да запазят спестяванията си. Търговията на капиталовия пазар носи със себе си рискове, които няма как да са по вкуса на всеки. Г-н Събев съвсем правилно посочва, че доходността от УПФ изостава от инфлацията, като обезценката на парите със сигурност е по-голяма от посочената от инфлационните индекси като се има предвид крайно експанзионната политика на всички централни банки. Последното разбира се има точно толкова общо със свободния пазар, колкото всеки друг държавен монопол. В годините преди да бъдат прекъснати последните връзки между хартиените пари и златото, естествената тенденция на покачване на производителността води не само до запазване, а дори до плавно покачване на покупателната способност на парите. Т.е. преди централните банки да отхвърлят последните остатъци от „златните окови“, спестяването на пари в брой или на нисколихвен депозит е било напълно рационална стратегия, за разлика от сега, когато това е равносилно на бавно или бързо (в зависимост от скоростта на инфлиране на валутата) обедняване.
В последната част от статията г-н Стоев стига до няколко заключения, с част от които сме склонни да се съгласим:
„Ако държавата иска да ме накара да си купя нещо, например пенсионна осигуровка, нека ми я продаде сама. Нормалните взаимоотношения на гражданите с частни юридически лица са доброволните.“
Много ясно е очертана границата между доброволната природа на частния сектор, където и двете страни на обмяната очакват да спечелят и насилствения подход на държавата, където едната страна е задължена да участва без значение дали иска или не. Единствено терминът „купя“ е леко неуместен в контекста на принудителна транзакция, купуването предполага доброволност.
Не можем да възразим и срещу следното твърдение:
„Задължителните вноски в частни пенсионни фондове са държавна субсидия за финансовите кръгове, която изкривява фондовия пазар и е хранителна среда за олигархията.“
Единствено бихме добавили, че всички субсидии, без значение дали са за селско стопанство, зелена енергия и каквото и да било друго, изкривяват пазара и са неморално преразпределение на конфискувани средства към близки до властта лица.
Г-н Стоев сам разбира, че предложеното от него прехвърляне на средствата от частните фондове към другия стълб единствено ще намали дефицита в системата, но не може да бъде дългосрочно решение. Днешните млади работещи няма как да очакват сериозен доход при излизането си от пазара на труда от пенсионната система, ако тя остане в сегашния си вид. Дискусиите дали ще има задължителен частен стълб, кои са собствениците зад фондовете са в най-добрия случай от треторазредна важност и упражнение в бюрократично инженерство. Те няма да променят нищо в нежизненоспособността на пенсионната система, нито в нейната неморалност. Нарастващите дефицити ще се финансират с вдигане на осигурителните ставки и/или другите данъци, натрупване на държавен дълг и инфлация. Всичко това удушава частният сектор, чийто продукт държавата всъщност преразпределя.
И ако към момента ни се струва утопично държавата да се лиши от прерогатива да разполага с чужди пари като даде избор на хората дали да участват в „солидарното“ осигуряване, то поне може прояви малко честност и да нарече нещата с истинските им имена – че вноските са данък, срещу който не е ясно какво (ако изощбо нещо) и кога ще получите. Затова не разчитайте на благородността на държавата да ви осигури спокойни старини като краде от тогавашните работещи, а се погрижите за себе си сега.
