ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Често в медиите се появяват новини от поредно изследване, според резултатите от което младите хора са аполитични, работят за пари, поставят материалното на преден план и други подобни значими наблюдения. В светлината на последните бурни седмици у нас, текущата предизборна кампания и развитието на гражданското общество в изминалите години като цяло, няколко твърдения могат да хвърлят забележима сянка върху изводите от подобни проучвания:
1. Да бъдеш аполитичен не винаги е лошо – в една добре действаща пазарна икономика именно младите хора са тези, които могат да дадат воля на свободния си дух, да натрупат активи и опит, да стартират бизнес, да претъпят неуспехи и успехи в условия на фактическо върховенство на закона и икономически свободна среда. Политически-обвързаните осигуряват последния фактор, а аполитичният e субектът, който се отплаща за отъпканата почва с данъци и спазване на правилата. Кому е нужно, в такава ситуация, да специализира в политика, а не в дейност, която би донеса сравнително предимство за индивида?
2. Да работиш за пари не е грях – именно парите са обективен измерител за стремежите на хората. Посредством тази оценка на способностите и положените усилия, те могат да градят своето собствено благоденствие. Младите хора успяват да се адаптират на един силно регулиран пазар на труда, което само по себе си е показател за тяхната мотивация за работа. Защо, тогава, да се прави нещо, от което не се печели, вместо да се работи за пари?
3. Материалните блага не са повод за срам – заклеймяването на материалното най-често е лицемерна позиция. Стремежът към богатство в никакъв случай не изключва автоматично наличието на ценности или морал. Напротив, за рационалния човек, който залага на логиката на своите действия, комбинацията от двете е крайният желан резултат. Как, по-добре, може да се изгради гражданско общество?
Съвкупността от горните три твърдения, идва да рече, че именно аполитичните, способни и рационални хора са тези, които, живеейки за себе си, дават ясен пример за нормалното поведение, толкова често търсено под лупа. Тяхната реформа е тази на логиката. А когато в резултат от работата, която наистина харесваш, голяма част от полученото възнаграждение се отнема „солидарно” от пенсионна система без бъдеще, логиката куца.
Аполитичният човек е реформатор – той желае сам да определя старините си и колко от своя доход да отделя за тях при минимална политическа и държавна намеса. Той желае да се обучава качествено, а не да получава субсидирани знания. Той желае да развива своите идеи и бизнеса си, без да води сблъсъци с огромната администрация на една раздута държава. Той желае поне толкова професионализъм в отношението на държавата към него, колкото сам проявява, за да изкара парите, с които плаща данъците си. Но вместо това получава враждебни чиновници в съдилища, министерства и държавни агенции, кафе-паузи в разгара на работния ден и огромни купища хартия (при похарчени милиони за електронно правителство!) и най-важното – всякакъв отказ или желание за промяна.
Ето защо, след като изтупаме изследователските резултати от праха на лицемерната интерпретация на държавници и политици, нуждата и желанието за реформа излизат наяве. Те идват от обикновения човек, който просто желае да живее собствения си живот в рамките на закона. Но когато държавата отсъства дори и в тази си едничка справедлива функция – върховенството на закона – конфликтите са неизбежни. И последният „цар” на конфликтите прави реформата още по-наложителна: реформата на аполитичните.
