Какво можем да научим от образователната система на Южна Корея?

Много често се обсъжда как България (както и другите страни от бившия социалистически блок) трябва да усвои западните култура и начин на производство. За съжаление, западът, бързо забравил уроците си от социализма от миналия век, с бодър и наивен подскок е тръгнал по пътя към същата система, която заплюваше толкова яростно.

Западната система, съставена от неспокойна смес от социализъм и капитализъм, се крепи само защото постоянно-свиващата се пазарна сфера все още може да издържа разрастващата се социалистическа държава.

Впрочем, чудно е как, например, американците, които се хвалят (и бъдат обвинявани), че са въплъщението на капитализма, толкова усърдно защитават чисто социалистическата си образователна система. Kласните стаи са пълни с деца със замъглени очи, принудени да запаметяват безсмислени факти, които ще забравят след идващия изпит. Деца с различни степени на развитие учат заедно – което означава, че най-добрите ученици си губят времето с твърде лесни задачи, а учениците, които имат нужда от повече помощ – не я получават. Независимо от интересите им, децата са принудени да прекарват години, изучавайки предмети, които никога няма да им потрябват. Безпристрастните данни също така не са благоприятни – въпреки че реалните разходи на ученик са се повече от удвоили от 1970-а година насам,  постиженията на изпитите остават непроменени [1].

Западът не предлага нови модели за образование на света, който отчаяно има нужда от тях. Дали, тогава – поне за да не ни се схване вратът от постоянното гледане натам – трябва да се обърнем на изток? Имайки предвид, че четири от петте държави с най-свободните икономики [2] са всъщност на изток от нас, това не е неоправдано. А когато се осмелим да погледнем, може пък и да зърнем какво се развива в Южна Корея – и да се научим на нещо.

В Южна Корея са широко разпространени така наречените хагуони – частни образователни академии, на които родители пращат децата си след училище. Толкова са разпространени, че почти три четвърти от учениците участват в тях., Този извънучилищен  пазар се оценява на $17 милиарда (25.1 милиарда лева) – най-голямата фирма от бранша се търгува на борсата и индустрията е толкова доходна и обещаваща, че привлича сериозни чуждестранни инвеститори.

Икономическите закони на пазара – търсенето и предлагането – определят цените в десетките хиляди хагуони в Корея. Това позволява на спонтанната система да открие правилната цена на един от най-важните ресурси в образователната система – труда на учителите. Ким Ки-хоон, един от най-известните и търсени преподаватели, печели $4 милиона на година от уроците, които преподава – както традиционните лице в лице, така и записани видео лекции онлайн. 150000 ученици гледат онлайн лекциите му на година, които струват по $4 на час.

Свободната пазарна система в Южна Корея насърчава учителите да влагат повече усилие и да се стремят да бъдат иновативни. Те са по-предприемчиви и по-склонни да пробват да включват нови технологии в образователния процес. Като свободни агенти, винаги са нащрек – хагуоните  молят учениците си да оценяват учителите. „Колко е страстен учителят ви?“ и „Колко добре е подготвен?“ са някои от въпросите, които им задават. Учениците (заедно с родителите ) сами избират учителите си, съдейки от отзивите за тяхната работа. Тези, които не получават достатъчно ученици, изпадат от играта. В същото време конкуренцията винаги се стреми да привлече учителите от другите хагуони, които най-много изпъкват и са най-харесвани от учениците.

В този силно конкурентен пазар, хагуоните агресивно рекламират постиженията на учениците си. За тях, учениците и родителите им са клиенти – на които, съответно, трябва да угаждат, защото се знае, че незадоволените клиенти могат да изберат друг снабдител. Затова хагуони изпращат СМС-и на родителите, когато децата им пристигнат в академиите следобед и също така редовно през годината ги уведомяват за техния напредък. Една анкета от 2010 г. установява, че учениците редовно оценяват учителите си от хагуоните по-добре от държавните. Те са оценени като по-подготвени и по-отдадени; също така и като повече уважаващи мненията на учениците – независимо от академичните им постижения. Образователният модел на хагуоните е толкова сполучлив, че азиатските имигранти в Америка са го пренесли със себе си [3].

Толкова ли е безпогрешна тази система?

 Някои критици се оплакват, че  образователният цикъл, който за учениците е едва ли не денонощен, не оставя време на децата да се развиват сами и да позволят на мозъците си да си починат. Конкуренцията между учениците, целящи да бъдат приети в най-престижните университети, е безмилостна.

 Понякога корейската система се съсредоточава върху количество вместо качество – наблягайки на запаметяване на факти. Тези два ефекта със сигурно се влияят от несъмнено различната  култура, която силно цени образованието като статус символ и усилва тези проблеми. За щастие,  ситуация, в която учениците учат „прекалено много,“ не е проблем в България към момента. Все пак е вярно, че учащите имат изкуствено много работа през деня в Южна Корея – все пак държавата ги задължава да отиват на училище дори и да присъстват в хагуон, което означава, че трябва да ходят в класната стая два пъти на ден.

За съжаление, корейските социални плановици са решили, че знаят колко трябва да учат децата по-добре от самите семейства. Съответно, правителство в Сеул се е заело да въведе полицейски час в 22:00, след който е незаконно хагуоните да са отворени. Банди от държавни агенти бродят из нощта, търсейки групи, които прeподават незаконно [4]. Ако на читателя това му прилича на оруелска история на ужасите, той не е единственият. Някои хагуони се опитват да заобиколят закона, твърдейки, че са библиотеки за самообучение след 22:00. Ако агентите ги намерят и имат съмнения, че – не дай си Боже! – преподават на учениците, които са останали (с позволението на родителите си), те „освобождават“ учениците – „Хагуонът а нарушил закона, не вие,“ – ги успокояват -„можете да се приберете вкъщи.“

Би било грехота ако статията завърши без да бъде цитиран един кенийски родител по темата на образованието: „Ако отидете на пазара и ви предложат безплатни плодове и зеленчуци, ще са развалени. Ако искате пресни плодове и зеленчуци, ще трябва да платите за тях.“ [7]

За повече информация за свободната  образователната система, включително как е функционирала преди държавната намеса и как частни училища в най-бедните държави обслужват най-бедните деца (дори и да съществува „безплатен“ държавен вариант), вижте [6].

Настоящата статия е базирана на “The $4 Million Teacher,” от Amanda Ripley – http://online.wsj.com/article/SB10001424127887324635904578639780253571520.html?mod=WSJ_hpp_LEFTTopStories

Бележки

[1]http://www.heritage.org/research/reports/2008/09/does-spending-more-on-education-improve-academic-achievement?query=does+spending+more+on+education+improve+academic+achievement

[2] http://www.heritage.org/index/ranking

[3] „Cram Schools: Immigrants’ Tools for Success,“ Ashley Dunn, http://www.nytimes.com/1995/01/28/nyregion/cram-schools-immigrants-tools-for-success.html

[4] „Teacher, Leave Those Kids Alonе,“ Amanda Ripley,  http://www.time.com/time/magazine/article/0,9171,2094427,00.html

[5] Трябва да се отбележи тука, че дори и образованието да е чисто „общо благо“ (в стриктно икономически смисъл) – което би било най-неудобната ситуация за поддръжниците на свободния пазар – тогава както казва Джейн Шоу в „Образованието – Лошо общо благо?“, „няма нищо в теорията на общото благо, което казва, че държавата трябва да оперира училищата.“ Най-малкото, което опонентите на либертарианството би трябвало да подкрепят, е система с ваучери.

[6] http://thelibertyhq.org/learn/index.php?listID=9

[7] „Private Schools in the Poorest Countries,“ James Tooley, – http://www.cato.org/policy-report/septemberoctober-2005/private-schools-poorest-countries

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!