ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Днес наистина живеем в Епохата на статистиката. В държава и ера, в които статистическите данни се почитат като „научни” и като предлагащи ключа към цялото знание, и в които огромно количество данни от всички видове и форми се изсипва върху нас. Повечето – от правителството.
Мъри Ротбард
Докато частните агенции събират и обработват определени данни за задоволяване на конкретните нужди на бизнеса, масово статистическата информация се изготвя от правителството. Цялостната информация за стопанството – както и популярният „брутен национален продукт” –,който позволява на икономистите да се правят на ясновидци -идва от правителството.
Освен това, много статистически данни произхождат от държавните агенции: от Службата за вътрешни доходи (Internal Revenue Service –американската данъчна служба) получаваме данните за данъците, от агенциите за подпомагане на безработните получаваме информация за заетостта, митниците ни предоставят данните за външната търговия, Фед ни снабдява с банковата статистика и т.н. С усъвършенстването на нови статистически методи се създават още държавни институции, които да се възползват от тях.
Процъфтяването на държавната статистика е източник на няколко очевидни злини за либертарианеца. На първо място е ясно, че твърде много ресурси се съсредоточават в събирането и производството на статистически данни. При напълно свободен пазар количеството труд, земя и капитал, разходвани за статистика, биха се свили до значително по-малък от днешния си дял. Изчислено е, че само федералното правителство харчи за статистика $48 000 000, наемайки повече от 10 000 служители на пълно работно време[1].
Скритата цена на информацията
На второ място, голяма част от правителствената статистика се събира насила. Това означава не просто, че данните са продукт на нежелани действия; означава, че цената им за американците е значително по-висока от данъците, изхарчени от правителствените агенции. Частната индустрия и потребителите трябва да понесат цената за съхраняване и предоставяне на данните, изисквани от статистиците. Не само това; тези фиксирани разходи са относително високи, особено за дребния бизнес, който по-трудно се справя с планините стриктна документация. Така, привидно невинните статистици осакатяват бизнеса и пречат на целия частен сектор. Група от Комисията Хувър например установява, че:
„Никой не знае колко струва на американската индустрия да попълва данните, изисквани от правителството. Само според доклади на химическата индустрия, цената, плащана от нея за задоволяване нуждите на правителството, е $8 850 000. Компаниите, предоставящи комунални услуги, са изхарчили $32 000 000 за статистически доклади.
Всички, които използват фъстъци за промишлено производство, трябва да го декларират пред Департамента по земеделие. След намесата на Task Force, Департаментът се съгласи, че от тук нататък само тези, които преработват повече от 10 000 фунта годишно, ще попълват отчети …
Ако малките промени се отчитаха в два доклада, Task Force смята, че само от една индустрия ще може да се спестят $800 000 на година.
Много служители в частните фирми са заети със събирането на данни за държавната статистика. Това представлява трудност, особено за малкия бизнес. Управителят на малък магазин за инструменти в Охайо е изчислил, че 29% от времето му е заето с попълване на статистически документи. Не е рядкост хората, които имат работа с правителството, да водят по няколко отчетни книги, за да задоволят различните нужди на федералните агенции.”[2]
Други възражения
Съществуват и други, не толкова очевидни, причини либертарианецът да е недоверчив към държавната статистика. Не само събирането на данни надвишава правителствените функции по опазване на населението и собствеността; не само за нуждите на статистиката се харчат и преразпределят ресурси, и данъкоплатците, индустрията, малкият бизнес и потребителите се затрудняват. Но освен това, статистиката е жизненоважна за всички интервенционистки и социалистически дейности на правителствата.
Индивидуалният потребител в ежедневните си дела няма голяма нужда от статистиката – чрез рекламите, чрез информация от приятели и от собствен опит, индивидът разбира какво се случва на пазарите около него. Същото важи и за индустрията. Бизнесменът трябва да измери собствения си пазар, да установи цените на стоките, които купува, да изчисли печалбата от тези, които продава и т.н. Но нито една от тези дейности не е зависима от държавната статистика. Бизнесменът, също както купувача, опознава пазара чрез всекидневните си занятия.
Заместител на пазарните данни
Бюрократите, както и статистическите реформатори, са концентрирани в съвсем друга сфера. Те целенасочено странят от пазара. Затова, за да „влязат” в сферата, която искат да реформират, те трябва да получат знание, което не е лично, знание, което не се придобива от всекидневния опит. Единствената форма на това знание е статистиката.
Статистиците са очите и ушите на бюрократа, на политика, на социалния реформатор. Само чрез статистиката те могат да узнаят или поне да получат идея какво се случва на пазара[3].
Само чрез статистиката те могат да узнаят колко възрастни хора имат артрит или колко млади хора имат пломби, или колко ескимоси имат дефектни тюленови кожи. Статистиката е единственият начин, по който политиците могат да узнаят кой от какво се „нуждае” в икономиката, и да насочат федерални пари в съответните насоки.
Главният план
Разбира се, дори единичен опит от страна на федералното правителство да планира, регулира, контролира или реформира различните индустрии – или да налага централни планове за цялата икономика –може да се осъществи единствено чрез статистиката. Ако правителството нямаше данни за железопътните пътища, как изобщо би могло то да регулира цените, финансовите или други дела? Как може правителството да налага ценови контрол, ако изобщо не знае какво се продава на пазара и какви са вече установените цени?
Да повторим: статистиците са очите и ушите на интервенционистите: на реформатора, на политика, на правителствения бюрократ. Премахнете тези очи и уши, унищожете тези ключове към знанието и цялата заплаха от правителствена интервенция е почти напълно елиминирана[4].
Вярно е, че дори и лишено от цялото статистическо знание за действията на нацията, правителството пак може да опита да интервира, да облага с данъци и да субсидира, да регулира и контролира. Може да опита да субсидира възрастните, дори без да има реална представа какъв е броят им и къде се намират те; може да пробва да регулира индустрия, дори без да знае изобщо какъв е броят на фирмите или без да има каквито и да било други основни знания за индустрията; може да опита да регулира бизнес цикъла без да знае дали цените и бизнес активността растат или се свиват. Може да опита, но няма да стигне далеч. Хаосът, който ще настане, ще е твърде очевиден дори за бюрократите, а още повече за гражданите.
И това е особено вярно, предвид факта, че една от основните причини, поради които правителството се намесва изобщо, е да „коригира” провалите на пазара и да направи пазара и икономиката по-рационални. Очевидно, ако правителството е лишено от цялото знание за икономическата ситуация, не би могло изобщо да става дума за никаква рационалност в неговите действия.
Липсата на статистически данни със сигурност ще провали всеки опит за соцалистическо планиране. Трудно е да се види, например какво биха направили централните плановици в Кремъл, за да планират живота на съветските граждани, ако цялата информация за гражданите липсва. Правителството няма да знае на кого да дава заповеди, камо ли да планира комплексната национална икономика.
Така, измежду всички мерки, които са били предлагани през годините, за ограничаване на правителството или за възпирането му от интервенции, простичкото и незабележимо отхвърляне на държавната статистика би било най-добрата и ефективна мярка. Статистиката, толкова важна за своя почти съименник – етатизма (statism) – е и неговата ахилесова пета.
*Оригинала може да прочетете тук: http://mises.org/daily/2589/
По превода работиха Даниел Василев, Майкъл Тончев и Силвия Янакиева
