Стъпвайте внимателно в мъглата на Сирийската война

Във филма, „Да разлаем кучетата“, Робърт де Ниро се превъплъщава в Конрад Брийн, който е експерт в манипулирането на американската преса и политика. Той помага на американския президент две седмици преди изборите да обърне негативния имидж, който си е създал, като започне война с…Албания. Измисляйки цяла медийна кампания, отразяваща война, която дори не се води, Брийн успява да обърне общественото мнение и да осигури победата на президента.

Въпреки че тук става дума за измислена история, на САЩ нерядко и се налага да убеждава международната общественост, че от една или друга война има нужда. Такъв беше случаят с първата война в Залива, войната в Босна, войната в Косово, Ирак 2, Либия и сега все по-вероятно и Сирия. Не, че тези войни бяха измислени, но доводите на САЩ при всеки един от случаите бяха на моменти мъгляви, а в случая с оръжията за масово унищожение в Ирак, меко казано преувеличен.

Не бива това обаче да ни учудва. Великите сили винаги са намирали удобни поводи, за да започнат война само и само да постигнат своите стратегически цели. Така за началото на Пруско-Френската война от 1870 г., Бисмарк успява да накара Наполеон III да обяви война на Прусия заради спор, кой трябва да наследи трона на Испания, въпрос с чисто формална стойност. След турските кланета над мирно население в Сърбия и България от 1876 г., руският Цар Александър III използва ситуацията, за да започне военни действия срещу Турция, като се опита да изпълни заветната руска цел да се контролират черноморските проливи. От дебатите в камарата на общините във Великобритания в края на 1876 г. се е появил терминът „българска агитация“, водена от либерала Уилям Гладстоун, настояващ за военна намеса на Англия. Както тогава, така и сега, Англия следва преди всичко своите интереси, а не се поддава на изкушението да води „кръстоносни походи“ като своя голям брат отвъд океана. Затова и военна намеса в България е нямало. Такава забрани парламентът онзи ден и за Сирия.

 Още по-фрапантен е случаят с преоблечения с полски униформи немски взвод, който обстрелва немски позиции на германско-полската граница в навечерието на 1-ви септември 1939 г., давайки претекст на Вермахта да нахлуе на изток. Газовата атака в Сирия, за която все още не е ясно, кой я е извършил, ще се окаже поредният повод за една Велика сила да обяви война. Като не смъкваме вината за ужасяващите действия както на войските на Асад, така и на бунтовниците, трябва да сме наясно, че зад „хуманитарната“ акция на САЩ стоят сериозни стратегически интереси.

Целта на войната

Повечето експерти по международна сигурност се обединяват около тезата, че евентуални американски бомбардировки срещу режима на Асад имат за цел да принудят лидера да седне на масата за преговори. Не е тайна, че през последните месеци войските на Асад започнаха да взимат инициативата в гражданската война особено в района на Дамаск. Редовните оръжейни доставки от Иран и от Русия значително превъзхождат помощта, която оказват сунитските монархии от Персийския залив и САЩ за бунтовнически групи, които в отделни случаи се мразят повече помежду си, отколкото Асад. Евентуална победа на правителствените войски и изтласкването на бунтовниците ще означава сериозна победа на Иран в региона, при която той не само запазва най-важният си съюзник, но показва, че разширението на шиитското влияние ще остане небалансирано.

Важно е да се подчертае, че гражданската война в Сирия е само един от театрите, на които се водят прокси сражения между Иран и нейните врагове включително Израел, Саудитска Арабия и Катар. Другата важна територия, на която сунитските и шиитските войски се сблъскват е Ирак, където иранското марионетно правителство на Малики се бори срещу кюрдска и сунитска офанзива във формата на терористични актове. Нахлуването на САЩ в Ирак разруши военния баланс между Ирак и Иран, умело поддържан именно от САЩ две десетилетия преди 2003 г. С падането на Садам Хюсеин и с неуспеха на американските войски да упражнят ефективен контрол над територията, Иран се настани като квази-господар на Ирак. В битката за господство на петролните пазари, съюз между Иран и Ирак е в дългосрочен план достатъчен да засенчи доминиращата роля на Саудитска Арабия в петролния картел, ОПЕК.

Атака срещу Сирия сега ще бъде посрещната с отпор не толкова от Сирия, но от Иран, тъй като страната просто не може да си позволи загубата на толкова важен съюзник. Това няма да се случи чрез директен конфликт с американски войски, а чрез ракетен обстрел от Ливан с помощта на Хизбула и от Газа чрез Хамас. Затова не е изненадващо, че Израел за разлика от преди не използва военна риторика срещу Асад. Правителството на Бенямин Нетаняху осъзнава, че война срещу Сирия ще означава нападение на два фронта. Още по-важно е, че при падане на режима на Асад, Израел ще трябва да се справи с ново управление в Сирия с вероятното участие на крайни ислямисти. Нека не забравяме, че през 2009 г. Израел сключи споразумение именно с Асад за окончателното решаване на спора за Голанските възвишения, загубени от Сирия след шестдневната война с Израел.

САЩ е в патова ситуация

Иска ли наистина САЩ да нападне Сирия? Отговорът е, не. Американското правителство, обаче, няма избор. Първо, защото ако не го направи, Барак Обама ще бъде подложен на остра критика у дома, че не е спазил обещанието си, че химическа атака ще е „червената линия“, която ще доведе до военна намеса на САЩ в конфликта. Второ, Обама осъзнава, че липса на реакция създава прецедент за още по-голямото ескалиране на кампанията на Асад, което рано или късно ще доведе до провала на бунтовниците. Съюзниците на САЩ в региона притискат Обама да се намеси, защото на карта са поставени именно техните стратегически интереси. В положение на бавно икономическо възстановяване, САЩ има нужда повече от всякога от стабилност на петролните пазари, която в момента може да бъде осигурена само от Саудитска Арабия.

Трето, ако атакува Сирия САЩ ще изостри още повече отношенията си с Русия. Не, че Русия ще защити Асад с военна намеса, Путин осъзнава, че това е невъзможно и не си заслужава риска. Но все пак САЩ може да загуби Русия като партньор по няколко други важни въпроса. Единият е осигуряването на сигурност за доставките на американските войски в Афганистан през Северния маршрут за доставки, преминаващ през Русия и няколко страни от Централна Азия с близки отношения с Русия. Другият е подкрепата на „голямата мечка“ (дори, когато тя може да е двулична) за санкциите срещу Иран. Москва има изключително влияние в Техеран и Обама знае това. Обръчът на Иран започна да се стяга именно, когато Русия прекрати продажбата на високо-технологични ракети на режима на аятоласите и реши  да прекрати дългосрочната си ядрена програма в страната.

Не на последно място Китай също се обявява против бомбардировки срещу Сирия. Позицията на Китай е по-скоро с цел геополитическо балансиране срещу САЩ, за да се възпре американската намеса в страните от Арабската пролет, където Китай има сериозен интерес. Позволяването на либийската акция преди две години се смята сега от китайските и руските дипломати като грешка, позволяваща на САЩ да разгърне хегемонното си влияние в региона. Двата евразийски гиганта осъзнават, че е време американската сила да бъде балансирана, особено когато тя прекрачва задния им двор.

Какво ще стане?

След решението на британския парламент да се откаже от военна намеса, САЩ загуби силен поддръжник в Източното Средиземноморие. Франция също дава признаци на колебливост. Война не е вероятна поне до края на следващата седмица, тъй като започва срещата на върха на Г-20 в Санкт Петербург. Би било дипломатическа лудост за Обама да „командва“ войските си от сърцето на основния противник на идеята за война. Отворен остава, обаче, въпросът дали Асад или бунтовниците няма да предприемат офанзиви през следващите няколко дни с цел провокация на международната общественост. При всички положения световните лидери трябва да стъпват внимателно, защото в мъглата на войната е лесно да стъпиш на криво.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!