Гост статия: Интервенция ли бе – да го опишеш?

 Помните ли „Цар” – онази знаменита стратегия от детството ни, в която се сблъскваха европейската раса със страховитите си каменни великани, арабската – със своите магове, които поразяваха противниците с огнен дъжд и азиатската – с пъргавите конни самураи? Ако разполагах с достатъчно средства, бих създал нова версия, в която с модерни средства да се разиграе конфликтът в Сирия.

Любомир Мартинов

В ролята на европейците си представям САЩ, които обвиняват арабите (Сирия), че са използвали химическо оръжие срещу своите поданици и искат да ги накажат затова. От другата страна стои друга европейска раса – Русия, която пази като зеницата на окото си царя на арабите Башар Асад, сложила му е на главата една коронка и се радва да го гледа как си царува. От друга страна, азиатската раса (Китай) е държавата с най-голям интерес от решаването на конфликта, тъй като нейната енергийна сигурност е пряко свързана със стабилността в Близкия изток.

Докато САЩ и техните съюзници се готвят за възможен военен удар срещу Сирия, Китай гледа безучастно отстрани, въпреки че неговият залог е доста по-голям, отколкото този на западните държави. Близкият изток е най-големият източник на суров петрол за Китай. Без него втората най-голяма икономика в света може внезапно да спре да функционира. През първите седем месеца от годината, Китай е внесъл около 83 млн. тона суров петрол от региона, което представлява половината от всичкия внесен петрол в страната с основни доставчици Саудитска Арабия, Иран, Ирак, Оман и ОАЕ. Според редица анализатори, въпреки бързият прогрес на Китай във военните технологии, Китайската народноосвободителна армия е неопитна и затова най-доброто решение за страната би било да намери начин за диверсификация на енергийните източници, вместо за военно присъствие в Близкия изток с цел гарантирането на енергийната сигурност.

Латинска Америка, бастион на социализма, се събра като юмрук и остро заклейми желанието на САЩ и техните европейски съюзници да започнат въоръжена интервенция в Сирия – разбира се само на думи. Военна интервенция в Сирия  би представлявала явно нарушение на принципите, залегнали в Устава на ООН и на международното право и би увеличила опасностите за международната сигурност и мир, изпяха в рефрен на три гласа Ево Моралес, Рафаел Кореа и Раул Кастро.

Венецуелският президент Николас Мадуро, известен с патетичната си параноя, роди най-новия си бисер (не кой знае колко по-различен от старите). Наследникът на Чавес съобщи, че властите в страната са разкрили дяволски заговор, той да бъде убит, след като Западът нападне Сирия. Явно и той е поддръжник на теорията, че в света се режисират малки конфликти (в случая сирийския), за да отвлекат общественото внимание от важните събития като предполагаем заговор за убийството на Мадуро. Дано си е водил бележки от доайена в оцеляването при опити за покушения-Фидел Кастро, който преди няколко седмици посрещна 87-я си рожден ден в пълна дискретност и уединение в къщата си в западната част на Хавана. Негативизмът на държавите от Латинска Америка към САЩ е доказателство за това, колко далновидни са били държавният секретар Джон Куинси Адамс и президентът Джеймс Мънроу още през 19 в. да лансират външнополитическата линия, известна като доктрината „Мънроу” , за контролиране политическите събития и търговска експанзия в този регион.

Египет също се опита да ухапе американската ръка, която храни голямата египетска армия – временното правителство, дошло на власт след свалянето на Мохамед Морси, заяви, че ще отговори със сила, ако бъде предприета военна намеса в Сирия. Но тази африканска страна в момента има доста по-важни за решаване проблеми от вътрешен характер, за да търси изява на външнополитическата сцена. Държавният преврат от 3 юли, дошъл след масови демонстрации срещу управлението на първия демократично избран президент – ислямистът Мохамед Морси, доведе до ответни протести – този път на привържениците на движението „Мюсюлмански братя”. Армията разпръсна със сила демонстраните, събрали се на два протестни лагера в Кайро, при което загинаха най-малко 500 души.

В Европа също няма консенсус за това, да има или да няма военни действия срещу Дамаск. Франция, която яростно заклейми войната в Ирак, сега се натиска възможно по-бързо да се нанесе ответен удар срещу режима на Асад. Обратното е при Полша – дълбоко пуснала корените си в НАТО, страната бе рамо до рамо със САЩ в Ирак и Афганистан, с което спечели име на добър съюзник, спазващ поетите си ангажименти. Дясноцентристкото правителство на Доналд Туск, което демонстрира на всички ревящи срещу мерките за строги икономии социалисти, как всъщност те работят, през 2011 г. постигна растеж с една пета спрямо 2009 г., и тази година  определи бюджет за отбрана в размер на 9,5 млрд. щатски долара, със 7 процента повече от миналогодишния. Това приближава Полша до изискуемите два процента от брутния вътрешен продукт, които всички страни членки на НАТО се предполага, че трябва да спазват, но много малко от тях го правят. Така Полша ще инвестира 43 млрд. щатски долара за военно комплектуване през следващите 10 години, с които да бъде подменена остарялата боева техника, голяма част от която е от съветско време. Цитирам всички тези числа, за да покажа резкия завой в отбранителната политика на страната – Полша смята, че НАТО трябва да се откаже от воденето на военни действия в страни, които не представляват непосредствена заплаха за сигурността на държавите членки и да се концентрира върху колективната отбрана в съгласие с чл. 5 от Северноатлантическия пакт.

В Германия настроението е предизборно и Меркел надали ще си позволи лукса да впусне страната си в подобна авантюра, която би срещнала яростната съпротива на немците и би й стопила комфортната преднина пред опонента й социалдемокарт- Пеер Щайнбрюк. Меркел е наясно и за това, какви тежки последици ще има за Европа, ако най-голямата икономика попадне в ръцете на двете леви партии в страната. В допълнение към това да добавим и традиционно пацифисткото поведение на Германия, подхранвано от болезнени теми като войнствения национал-социализъм и Холокоста. Следователно няма големи шансове Германия да подкрепи международна военна коалиция срещу Сирия, особено без дадена зелена светлина от Съвета за сигурност на ООН.

Британският премиер Дейвид Камерън е явен защитник на тезата, че режимът на Асад е използвал химическо оръжие срещу цивилни край Дамаск на 21-ви август. Затова той прекрати ваканцията на депутатите и свика извънредно парламента, като мобилизира всичките си сили, за да убеди народните представители в необходимостта да се действа с военни средства срещу Сирия. Очевидно взели си поука от войната в Ирак, започнала именно поради подозрения, че Саддам Хюсеин разполага с оръжия за масово поразяване, а в последствие такива не бяха открити, гласуваха против военна интервенция, а Камерън срещна опозиция дори сред съпартийците си.

Ако САЩ започнат военни действия в Сирия, включващи не само изстрелване на крилати ракети срещу военни цели и правителствени сгради, а използват авиация и сухопътни войски, което е малко вероятно, те биха нарушили своята политика за стратегическо ребалансиране в Азия. Тази външнополитическа линия, започната след идването на власт на Обама, включва изтегляне на американските въоръжени сили от Ирак и Афганистан и конценрирането им в Азиатско-Тихоокеанския регион като контратежест на растящите амбиции на Китай за военно и икономическо влияние в района на Южнокитайско море.

Неоспорим факт е, че след изтеглянето на чуждестранните войски от Ирак, страната главоломно тръгна към дестабилизация, насилието между шиити и сунити достигна нови върхове, а бомбените атентати там са ежедневие. Това поражда опасения и за бъдещето на Сирия. Там от над 40 години управляващата каста е тази на алауитите, клон на шиитския ислям, който представлява едва 13% от населението в страната. Сунитите в Сирия са 74% от населението, основно араби и кюрди. Неминуемо последствие след падането на Башар Асад ще е желанието на сунитски ислямистки организации като Фронт Ан-Нусра да си отмъстят на алауитската секта за зверствата, на които са ги подлагали властите в Дамаск. Отделен е въпросът със сирийските кюрди, които се бият и срещу Асад, и срещу опозицията. Те претендират за създаване на автономна област по модела на иракски Кюрдистан, където могат да се развиват независимо от централната власт.

Възможно е и създаването на тристранна американско-френско-турска коалиция за извършването на ответен удар срещу режима на Асад. Френският президент Франсоа Оланд бе поставен в много неизгодно положение, откакто британският парламент гласува срещу провеждането на наказателни удари, а американският президент Барак Обама обяви, че ще иска одобрение от Конгреса преди да предприеме каквото и да било. Съгласно френската конституция, Оланд е главнокомандващ армията и е упълномощен да нареди военна намеса, като единствено информира парламента в рамките на три дни след нейното начало. Само ако военните действия продължат повече от четири месеца, той е длъжен да поиска одобрението на парламента за продължаването им.

Ако все пак САЩ се откажат от военни действия, това би понижило техния авторитет на държава, която държи на думата си и би изпратило сигнал до други твърдолинейни политически лидери, че използването на химически оръжия срещу цивилни може да остане безнаказано. Разбира се, трябва да изчакаме доклада на инспекторите на ООН, за да разберем дали имат резон обвиненията на западните държави. Възможен изход все пак от тази заплетена ситуация, в която, все още несформирана, анти-Асад коалицията прогресивно дава отбой, е провеждането на ограничена тяснонасочена акция единствено срещу военни цели в Сирия, за да бъдат избегнати евентуални жертви от страна на Запада – нещо, което би погубило редица политически кариери.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!