Защо социализмът не може да работи икономически

Милиони са убитите в името на социалистическото „царство на изобилието”, а още повече са съдбите белязани от преследванията, мъченията и лагерите . Според небезизвестната „Черна книга на комунизма” жертвите на сърпа и чука през 20 век наброяват 94 млн. – зашеметяващо число, което става още по-страшно, когато се запознаем с истории от Културната революция в Китай, Поволожския глад от 1921 или днешна Северна Корея.

Може би това е и причината, дори критици на Съветския съюз и социализма често да пропускат показването на неговата пълна икономическа несъстоятелност, стигайки до това бащата на чикагската школа Франк Найт да заяви, че проблемът на СССР е по-скоро политически, отколкото икономически. Затова си струва в навечерието на дата като девети септември да се спомене и защо социализмът е икономически невъзможен.

Проблемът на стимулите

Най-популярната критика на социалистическия икономически ред е  свързана с изкривяването на стопанските стимули – позната още като проблема „кой ще изхвърли боклука”. Кой би се занимавал с тежките, трудни или силно специализирани задачи, след като (поне в някои социалистически модели) всеки работник трябва да получи равно възнаграждение като част от колектива? Защо при липса на частна собственост, печалба и загуба, ръководството на едно предприятие да има стимул да иновира и създава повече?

Добра илюстрация на принципа е историята с учителя и осреднените оценки. За да обясни как се изкривяват стимулите при социализма, даскалът обещал да пише на всички ученици еднакви осреднени оценки.След първото контролно резултатът бил петици – неучилите били щастливи, училите – не толкова, защото  трудът им е отишъл при други хора. При второто изпитване оценката на класа станала четврока – някои ученици все още се напъвали, но смисълът от усилията започнал да се губи. Крайният резултат от упражнението бил провал за цялата група.

Всеки опит за „осредняване”  и „изравняване” на резултатите води до дестимулиране на цялата група и пропиляване потенциала на искащите и/или можещите повече.

Проблемът на знанието

Нобеловият лауреат Фридрих Хайек формулира втория голям икономически недостатък на социалистическото (и по-точно планово) стопанство – невъзможността за ползване на разпръснатото знание.  Всеки човек притежава силно специфична за мястото и времето, в които се намира, информация – как работи определена машина, какво търсят жителите на даден квартал, как се движат цените на онези суровини и т.н.

Това специфично знание няма как да бъде агрегирано и предадено на централния планиращ орган в социалистическото стопанство. Нито от гледна точка на време (т.е. достатъчно бързо, за да се реагира на него), нито в подходяща форма за разчитането му (индекс на вкусовите предпочитания в Шумен за лято 2012?). В този смисъл, единствените, които могат да създават икономически планове, са притежателите на това знание – отделните индивиди. Планиращ орган в отдалечен кабинет не може да достигне до нужната информация, която да отчете в своите петилетки.

Проблемът с икономическата калкулация

Всъщност най-сериозният икономически недъг на социализма е дефиниран от австрийския икономист Лудвиг фон Мизес. Това се случва в известната статия от 1920 г. „Economic Calculation in The Socialist Commonwealth”.

Накратко тезата на Мизес е следната: при социалистически метод на функциониране на едно стопанство, основният механизъм за направление на икономически решения – ценовата система – не функционира. Причината за това е, че (като минимум) държавата е собственик на всички капиталови ресурси (земя, производствени стоки и т.н.), а съществуването на само един собственик възпрепятства извършването на пазарна размяна. От там, след като капиталовите стоки имат един собственик и размяна няма – нямаме и цени, които са основният ориентир на икономическите агенти за това къде и колко капитал да влагат. Цената е носител на огромно количество информация – за това какви количества от един ресурс са налични и доколко той е търсен – липсата на такова знание, кодирано в цените, води до безкрайни цикли на недостиг или свръхпроизводство.

Дори да не страдат от другите проблеми, споменати по-рано в статията, без наличието на цени, централните плановици просто налучкват какво, къде, как и по колко трябва да се произвежда. Заради това плановата икономика е на практика опипване в тъмното, водещо до пълен хаос. Мъри Ротбард обяснява и как Съветският съюз не се срива още при създаването си, след като икономическата калкулация  е невъзможна за видните му ръководители. Той подчертава, че СССР е остров на социализъм (при това далеч по-свободен от теоретичните модели на самите социалисти) сред все още функциониращи (относително) пазарни стопанства.  Това позволява използването на референтни цени от реални пазари (факт, потвърден от изследователи на плановата икономика), с които се търгува или от които се „преписва”. Не по-малко важни са били повсеместните  черните пазари – така нареченият блат, на който се е случвала истинска, макар и несанкционирана размяна.

И така на траурния 9-ти септември е хубаво да помним, че социализмът и плановото стопанство не са само идеологии на грабежа и смъртта, но и икономическа фантастика.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!