ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Защо нещата в енергетиката не се получават? Политиците притежават всички лостове, за да контролират индустрията, а на практика системно взимат грешни решения. Обичайното оправдание е липса на достатъчно контрол върху сектора.Политическия процес на взимане на решения притежава вродени дефекти, които изпъкват, когато го сравним със свободния пазар, който от своя страна не може да съществува без наличието на частна собственост, цени, печалби и загуби. Но откриваме ли ги в българската енергетика?
БЕХ ЕАД е хегемон в сектор енергетика. Предприятието е акционерно дружество със 100 % държавно участие. В него се включват „Мини Марица-изток“ ЕАД, ТЕЦ „Марица-изток 2“ ЕАД, АЕЦ „Козлодуй“ ЕАД, НЕК ЕАД, ЕСО ЕАД, „Булгаргаз“ ЕАД, „Булгартрансгаз“ ЕАД и „Булгартел“ ЕАД[i]. От своя страна НЕК е собственик на 90% от ВЕЦ и ПАВЕЦ в страната, цялата мрежа високо напрежение, проекта АЕЦ Белене. Огромно концентриране на държавна собственост, което създава погрешни стимули за свързаните със сектора лица.
Стимулите, които регулират поведението на пазарни и непазарни агенти се създават от институциите. Частната собственост е институция, при която благосъстоянието на собственика зависи от волята на потребителя. Това създава стимули за съхранение и развитие, в противен случай предприемачите реализират загуби и губят собствеността си.
Съвсем различна е ситуацията при държавната собственост, както е в случая с българската енергетика. Тук позициите са разменени, т.е. нищо не зависи от предпочитанията на потребителя, а от субективните решения на бюрократите в системата. Нещо повече, самите чиновници действат по най- рационалния от тяхна гледна точка начин, като максимизират личните си печалби. Много по – лесно е да откраднеш или да лобираш за по- висок бюджет, отколкото да бъдеш иновативен и актуален пред потребителите. Това е фундаменталният разрив и корена на всички несполуки, които се трупат във времето и правят реформите в сектора по- трудни. Хората преследват различни цели при различни институционални рамки.
ДКЕВР (държавен орган) регулира всички цени в сектор енергетика. Разбира се, това не са цени, а дискретни решения, защото цени съществуват единствено и само при свободна размяна, а за това е нужна частна собственост. От тази ситуация възникват няколко проблема.
Без пазарни цени в системата нямаме знание за предпочитанията на потребителите. Т.е. няма как да знаем дали има нужда от повече или по- малко енергия, защото цените не отразяват алтернативните разходи на другите възможности в икономиката. Няма как да знаем дали даден проект си струва, защото икономическата калкулация е объркана или по- скоро напълно невъзможна. Например, България спира ТЕЦ Варна, ТЕЦ Русе, ТЕЦ Бобов Дол, ТЕЦ Марица 3 и други по- малки ТЕЦ, с мощности 2175 MW[ii]. Правилно ли е това решение? Без частна собственост, реални цени, чрез които да калкулираме приходи и разходи и съответно резултат- печалба или загуба, никой не може да отговори на този въпрос.
Никой не може да отговори и положително, нужно ли е заменянето на гореспоменатите мощности с ТЕЦ „AES Гълъбово”(670MW), АЕЦ „Белене“(2000MW), ВЕЦ „Цанков Камък“(80MW)2, ВЕИ(около 1000 MW) поради същата фундаментална причина- просто не може да го сметнем. Решението не е икономическо, а политическо и там е проблемът. При първото всеки потребител има своя глас, при второто мнозинството е доминирано от малки организирани групи, преследващи своите лични интереси. И понеже икономическата калкулация е невъзможна се дезертира до емоционални и статистически аргументи, като дори и те не са еднозначни.
В авангарда е зелената енергия. Съмнително е до колко проекти като АЕЦ „Белене“ намират място в тази картина, но нека за момент приемем, че решението е по- добро спрямо ТЕЦ, които България затваря, защото усъвършенстването им ще излезе по- скъпо(малко вероятно предположение). Идеята звучи чудесно, кой не иска зелена енергия. По същия начин обаче, кой не би отказал да кара нова кола. Значи ли това, че трябва да изхвърлим за скрап старите си коли и да купуваме мерцедеси. Нима като излезе нов модел лаптоп, захвърляме стария и купуваме новия? Няма логика, особено ако не можем да си го позволим. Кратка справка в сайта на ДКЕВР[iii], показва, че цените на ВЕИ са повече от два пъти по- скъпи от тези на конвенционалните източници на енергия.
Ако калкулираме даден проект и той излиза на загуба, просто не го предприемаме, защото има по- добри и по- важни възможности за употреба на ограничените ресурсите в икономиката. Зеленият аргумент отхвърля първия и втория закон в икономиката- А имено: ресурсите са ограничени и няма безплатен обяд. Възможността за избор е важна, в случая тя е между зелена енергия и намаляване на текущата консумация на други стоки в икономиката. И истината е, че българският гражданин е много по- загрижен за- второто, отколкото да бъде лидер в производството на зелена енергия в ЕС на глава от населението. За съжаление възможността да решава му е отнета, защото пазарът е унищожен от политици, чиновници и жадни за привилегии производители на зелена енергия.
Втори модерен аргумент за текущата трансформация е икономическият растеж. Тази теза е най- силна за АЕЦ „Белене“. Първо, икономическият растеж не може да бъде калкулиран, планиран, моделиран и т.н., основно поради гореспоменатия проблем със знанието. Напротив с такава силова намеса в пазара и разрушаването на неговите институции може единствено и само да се навреди. Второ, понеже първият аргумент не се харесва на някои политици, с душа на архитекти, то дори статистиката е против тях- няма съществена връзка между потребление на енергия и БВП(фиг1). Трето, дори децата разбраха, че имаме излишък на ел. енергия, това показва кратка справка в сайта на ЕСО[iv].
Третият фундамент на пазара- печалбите и загубите-са причината българите да търпят всичко това. Печалбите отиват за бюрократите в системата (и свързаните с тях частни фирми), а загубите се социализират, т.е. покриват се от цялото население. Държавните предприятия са като буфер- от една страна имат високи разходи, като проекта „Белене“ или изкупуваната зелена енергия, от друга страна ДКЕВР обявява цени много по- ниски от пазарните. Разликата или загубата се покрива от държавния бюджет, т.е. от нашите данъци. Заемът от 500 млн. лв. за АЕЦ „Белене“, няма да се изплаща от бюрократите или „специалните консултанти”, които са го взели и използвали, а от джоба на всеки данъкоплатец. Истината е, че рано или късно някой трябва да плати музиката.
Решението е закриване на ДКЕВР и въвеждане на институциите на пазара в системата, т.е. преминаване от държавна към частна собственост. Това предложение среща сериозна съпротива. Опозицията посочва, че в резултат на либерализирането, цените ще скочат осезателно и държавата няма да може да изпълнява социалната си функция, като предоставя евтина енергия.
Първо, разбира се, че цените ще скочат след като си моделирал така системата, че си унищожил икономически ефективните предприятия, заменил си ги със скъпа енергия и бремето на големи заеми и разбита инфраструктура, в резултат на лошо стопанисване. За това не е виновен пазарът, а онези, които са против въвеждането му. Второ, социалният аргумент е плитък- реално загубите, така или иначе се покриват от гражданите, както бе споменато. Когато взимаш от едни и даваш на други, ти не създаваш стойност в икономиката. Напротив създаваш проблеми, загуби и несправедливост, защото пренасочваш ефективно използвани ресурси към проекти, от които се нуждаем по- малко, което е в ущърб на потребителите.
Кой решава, че работниците от ТЕЦ“Варна“ трябва да станат безработни, защото някъде другаде има безработни консултанти „хидроинженери“, готови да усвоят „общи пари“ за общото благо- „Цанков камък“? Очевидно изборът на политиците се разминава от този на потребителите. Защо тогава им даваме възможността да взимат решенията вместо нас?
Допълнително шокът от либерализирането е горчивото хапче, което трябва да се поеме докато системата отсее добрите от лошите инвестиции, което в дългосрочен период може да намали цените и покаже скритите разходи в системата. Колкото повече решението се отлага, толкова последствията ще бъдат по- тежки. Социалният аргумент е много евтин. По сериозен е вторият- този за монополите.
Енергетиката е естествен монопол, казват специалистите, затова е по- добре монополната печалба да отива в ръцете на хората, отколкото в частния сектор. Този аргумент лежи на две заблуди. Първо, грешната концепция за монопол, дефиниран като предприятие което налага монополна цена. Истината е, че монополната цена няма как да бъде разграничена от конкурентната(дори на теория!)[v], на пазара съществуват единствено регулирани и свободни цени. Второ, грешната концепция за общата собственост. Собствеността е на този, който взима решенията, в случая това са политиците и както видяхме техните решения са системно в ущърб на потребителите.
Монопол има единствено, защото държавата се намесва и дава върховното право на дадено предприятие да оперира само в сектора, като по този начин създава изкуствени бариери за навлизане в индустрията. Това е коректната дефиниция, дадена още през XVIIвек от юриста лорд Кок. Когато дадена фирма функционира по- добре при икономии от мащаба, не означава, че тя е монополист, защото може да стане единствена. Има съществена разлика между бариери създадени от решенията на потребителите и тези създадени от държавните бюрократи и тя е, че първите отсяват по- добрия продукт и го защитават, а вторите налагат един продукт без коментар. За разлика от политическите решения, тези на свободния пазар имат вграден процес, с който потребителите биват максимално задоволени.
Следващия път, когато ДКЕВР намали цената на тока със 7%, не бързайте да се радвате. Помислете каква е цената и дали сделката наистина си струва.
Да си кажа мнението за монопола (цитирам от сайта ми):
Да видим какви са проблемите с дефинирането на понятието монопол. Най-важното в наличната дефиниция за монопол е размерът на заетия пазар от дадена фирма. От тук идват и определени проблеми, които аз досега не съм чувал да бъдат дискутирани публично. Нека разгледаме примери.
В малък град съществува една единствена аптека, която работи на ръба на оцеляването. Градът е беден и хората не могат да си позволят да отделят много пари за лекарства. По тази причина аптеката продава лекарствата много евтино и печалбата и е много малка. Въпросът е: монопол ли е тези аптека? Отговорът е: да, тя е монополист защото владее 100% от пазара в дадения град. По закон тя трябва да бъде наказана за това (регулирана). Ако това не се направи (а то не се прави), то това значи, че държавата не изпълнява собствените си закони. Да видим какво би станало, ако държавата реши да изпълни антимонополните си закони както трябва и да въведе регулации на дадената аптека. Тъй като аптеката така и така работи на ръба на загубата, то при налагане на регулации, тя просто ще бъде принудена да затвори. Какво следва от това: на всички хора в града, имащи нужда от лекарства, ще им се наложи да дават пари за транспорт до съседен, по-голям град, за да си ги купят. Общите пари, които ще дават хората в града за лекарства и транспорт, ще станат много повече. Всъщност именно в това е положителното на наличието на аптека: във факта, че тя прави доставките на лекарства централизирано, на групови доставки и по този начин спестява пари на нуждаещите се от лекарства.
Току що описах ситуация, когато на даден пазар има монополист по действащото законодателство, но от това не страдат клиентите му. Всъщност клиените му ще са много зле ако него го няма. Т.е. може да има монопол според действащото законодателство без да има лоши последствия за потребителите. Ситуацията, която описвам е напълно реална, особено в по-малките градове.
Друг подобен случай на единствен доставчик на стоки, но без лоши последствия за потребителите е случаят Алкоа. Алкоа е компания произвеждаща алуминии в САЩ. Команията инвестирала много пари, станала по-ефективна от своите конкуренти и предлагайки ниски цени и високо качество, останала единствена на пазара. Де факто не било възможно да се появят нейни конкуренти заради ниските и цени и високото и качество. Компанията се е държала така като че ли има конкуренция. Тук имаме ли монпол? По сегашното законодателство имаме такъв и компанията е била осъдена за това. Т.е. тя е била осъдена за това, че е била ефективна и е държала цените си толкова ниски, че други не могат да се конкурират с нея. Въпросът е, че потребителите не са страдали от този монопол, те са били на печалба от него. Т.е. възможно е да имаме единствен доставчик на дадена стока или услуга без от това да има лоши последствия за потребителите.
Нека сега да разгледаме друг пример. В Париж има примерно 10 000 таксита. Причината да са толкова е, че за да изпълняваш таксиметрова дейност там е необходимо разрешение от общината. И тя издава 10 000 такива. Тези разрешения за изпълненение на таксиметрова дейност са търгуеми, т.е. могат да се продават от една фирма на друга и струват примерно 1 000 000 евро. Сега да видим дали в дадената ситуация съществува монопол. След като дадена таксиметрова фирма владее 1/10000 от пазара, то по действащото законодателство монопол не може да съществува. Обаче предпазени ли са потребителите от високи цени? Отговорът е : не не са. И причината е, че един лиценз за таксиметрова дейност струва 1 000 000 евро. Това е сумата, която можеш да изкараш, когато притежаваш лиценза. И парите за тази сума идват от по-високи такси за превоз на пътници. Т.е. пътниците спонсорират таксиметровите шофьори. Ако лицензите за таксиметрови услуги бяха примерно 20 000, то цената за превоз на километър и цената на лиценза биха били много по-ниски. А ако нямаше ограничение за таксиметрови услуги, то цената на лиценза би била нула, а на таксиметровите услуги – изключително ниска.
Горният случай е пример, когато на даден пазар има много участници, т.е. няма монопол, но потребителите не са защитени от високи цени. Т.е. когато дори един потенциален участник от хиляди такива не е допуснат до пазара, то монопол ( в смисъл на високи цени за потребителите) съществува.
До тук приведох примери как настоящото антимонополно законодателство:
Регистрира монопол поради наличието на единствен доставчик. Наказва го (ако е голяма фирма) или пък не (ако е малка аптека, като в случая просто не спазва собствените си закони). И в двата случая не би имало лоши последствия за потребителите.
Не вижда монопол при многобройни доставчици на дадена стока или услуга, но за потребителите има лоши последствия.
Причината за горните “недоразумения” е дефиницията на монопол, която се използва от държавата. Т.е. аз привеждам примери за нейната неадекватност в определени ситуации. Ако икономиката беше точна наука, то наличието на изключения, които не потвърждават правилото би поставило под въпрос дефиницията на монопол. Предвид факта, че икономиката не е точна наука обаче, то тези изключения просто се пренебрегват, защото противоречат на съществуващите теоретични разработки. На практика обаче на базата на съществуващата теория не може да се даде адекватна дефиниция за това кога е наличен монопол, защото наличието на монопол няма нищо общо с бройката фирми в бранша. Същинската дефиниция за монопол е следната:
Монопол съществува, когато има пречки за навлизане на нови участници на пазара.
По горната дефиниция в случая на Алкоа и дискутираната аптека няма монопол, а в случая на такситата в Париж има, тъй като има отказ от допускане на пазара на потенциални участници на него.