Особености на националния дълг от Живков до Орешарски

Действията и изявленията от първите сто дни на правителството дадоха ясно да се разбере, че кабинетът има намерение да харчи повече от предишния. На въпроса от къде ще дойде финансирането на раздутите публични разходи обаче не е еднозначно отговорено.

Кратко след като правителството на Орешарски актуализира бюджета и вдигна тавана на допустимото държавно задлъжняване се появи информация, че в близко бъдеще най-вероятно ще се наложи да се взима нов заем от 3,5-4 млрд. лева. И това излиза само от покриване на текущи разходи и плащания (т.е. рефинансиране) на вече натрупан от предишни правителства дълг, без да се смята евентуален рестарт на Белене.

Дори и грандоманският ядрен проект да се размине на данъкоплатците, остават повече от достатъчно поводи за допълнително държавно харчене:

• Намалението на пенсионната възраст ще доведе до още по-голям дефицит на НОИ, който трябва да се попълва от други данъци.
• Отказът от дори частична приватизация на БДЖ, пощите и ВМЗ единствено ще продължи статуквото, в което периодично се наливат милиони в безнадеждно фалирали зомбита от зрелия социализъм, за да се погасят най-належащите им задължения.
• Увеличението на МРЗ и МОД ще доведе до по-висока безработица и „сива“ икономика и съответно по-малко данъчни постъпления и повече трансферни плащания.

Списъкът може да продължава до безкрайност, тъй като правителството бълва всекидневно обещания за по-високи пенсии, по-високи майчински, по-ниски сметки за ток (които се оказаха по-високи), „стимулиране“ на определени сектори, „борба“ с младежка безработица и така нататък и така нататък.

В опита си да се позиционира като „социално“, правителството на Орешарски на практика се задължи да харчи повече от предходното, макар бюджетната дисциплина на Борисов да беше нищо повече от лъжа повторена достатъчно често, че да се приеме за стилизиран факт. В предходна статия на ЕКИП показахме, че по време на предишното правителство публичните разходи не са намалели, а напротив – всяка година държавата е разполагала с повече пари от предходната. Социалистите ни обещават да харчат още повече и нямаме причина да не им вярваме, но остава въпросът от къде ще се вземат допълнителните средства.

Приватизация на държавни активи явно няма да има, а увеличение на преките данъци изглежда малко вероятно. Идеята за връщане на прогресивното облагане изчезна от публичното пространство след като ДПС се обяви против, а може би и някакъв рядък проблясък на здрав (макар и бюрократичен) разум наведе БСП на мисълта, че увеличението би имало контрапродуктивен ефект за бюджета, под формата на по-малко постъпления. Още повече, че при рекордното неодобрение към кабинета подобна стъпка би дала нов импулс на протестите. Непреките данъци като акцизите върху цигарите най-вероятно ще се вдигат постепенно, под мотото „понеже има много контрабанда, избягваща високия акциз, дайте да увеличим акциза“. За ефекта от това всеки може да си направи изводите сам.

Друг любим похват на БСП от близкото минало за директно финансиране на държавни разходи – печатането на пари, за щастие не представлява опасност (поне за момента) поради валутния борд. Днес държавното задлъжняване изглежда единственият реалистичен източник за допълнителни средства, които да финансират раздутите правителствени харчове. В разгара на дебатите относно бюджетната актуализация, противниците съвсем правилно изтъкнаха тезата, че този дълг ще бъде изхарчен по усмотрение на политиците, а ще трябва да се връща от данъкоплатците, които в голямата си част не одобряват правителството изобщо. Без да се впускаме в безкрайната дискусия кои държавни разходи са „неоходими“ и в цялостната митология за постигането на ефективна администрация, следва да се отбележат няколко факта.

1) Държавният дълг е неморален

Очевидната разлика между частния и държавния дълг не е тайна за никого. Когато кредитор с ниски времеви преференции и кредитополучател с високи такива се договорят за заем, двамата доброволно разменят своя собственост – сегашна покупателна способност срещу бъдещо плащане. Т.е. ако длъжникът по някаква причина не върне дълга си към кредитора, той всъщност не е изпълнил договорните си задължения, присвоил е чужда собственост нелегитимно и следователно този акт може да се сравнява с кражба. При емитирането на държавен дълг от друга страна, бюрократите приватизират ползата от разпределението на парите към привилигеровани групови интерси и „обръчи от фирми“, а национализират задължението по връщането.

Нещо повече – обикновено дългът се връща от друго правителство, което носи негативите от повишените данъци и/или намалените плащания по други направления, така че можем да предположим какви стимули създава това обстоятелство. Освен това държавният апарат изглежда особено сигурен длъжник – докато доходът на всички останали икономически субекти е зависим от доброволни транзакции, държавата употребява насилствения си монопол, за да отнеме колкото сметне за необходимо.

Поради тази причина частните кредитополучатели са принудени да плащат по-високи лихви по техните задължения, защото трябва да се конкурират за оскъдните спестявания с институция, която се сдобива с дохода си по антипазарен път. Инвеститорите в държавни ценни книжа напълно осъзнават, че тяхната печалба идва от насилствено конфискувани средства от продуктивната икономика. Двете страни по тази транзакция на практика разменят чужда собственост и кредиторите на публичния сектор стават съучастници в организирания данъчен грабеж.

2) Държавният дълг представлява двойно данъчно облагане

Твърдението, че дългосрочният държавен дълг ще се връща от бъдещите работещи (в момента деца или дори все още неродени) е вярно, но непълно. Орешарски и компания не притежават машина на времето, с която да пропътуват 10-30 години напред и да обложат с данъци тогавашните доходи и да ги изхарчат в момента. Харченето на повече пари от правителството винаги означава изтегляне на реално съществуващи в момента ресурси от употребата, която частният сектор е предвидила за тях. Дори и без формално увеличение на данъците в настоящето се получава така, че държавата (т.е. нетните данъчни получатели) консумират повече ресурси за сметка за нетните данъчни платци. Връщането на кредита от данъчни постъпления представлява нов трансфер от продуктивната икономика към зависимите от бюджета. Така при погасяването на кредита чрез данъчни постъпления за втори път ресурси се отнемат от най-продуктивната им употреба, за да се предоставят на близки до властта кръгове.

3) Държавният дълг може да е инфлационен

Дори да изключим директно монетизиране на дълга от централната банка, системата на частично банкиране предизвиква увеличение на парите в обращение чрез създаването на монетарни заместители от нищото. Купувайки емисия държавен дълг, банките предизвикват ефекта на Кантилон[1], като първите получатели на новите пари печелят от повишената си покупателна способност, преди цените да са се покачили. Така държавата засилва конюкнтурния цикъл като участва в кредитната експанзия. Ако небанкова институция или индивид закупи ДЦК с реални спестявания, то отново ресурси минават под държавен контрол, но поне се спестява допълнителната инфлация.

4) Държавните инвестиции всъщност са консумация

Чест претекст за допълнително държавно задлъжняване е „инвестиране“ в някой от монополизираните сектори като инфраструктура, образование или в относително свободните браншове, където правителството се конкурира с частни фирми. Инвестиции се случват, когато предприемачи закупуват капиталови стоки със средства, за които са лично отговорни, не заради субективната ползва, която очакват от тях, а за да ги преработят в потребителски продукти и услуги, които могат да продадат на клиентите си. За разлика от този процес правителството „инвестира“ конфискувани средства преследвайки свои цели като например създаване/запазване на безполезни или дори вредни работни места (ВМЗ), монополистичен контрол над жизненоважни услуги (НЕК), създаване на пролетариат (Кремиковци) или просто опит за компенсиране комплекса на диктатор от селския му произход (комбината по микропроцесорна техника в Правец). Така че без значение какви са обявените цели или физическите резултати, държавните инвестиции всъщност трябва да се разглеждат като потребление, при това особено разсипническо, защото „инвестициите“ им винаги носят след себе си загуби и нужда от дотации.

Говорейки за тоталитарния период следва да отбележим, че при краха си най-човеколюбивият режим завеща 10,6 млрд. долара външен и 26,5 млрд. лева вътрешен дълг[2]. Освен повсеместния дефицит на най-елементарни стоки, резултат от невъзможността на централното планиране да калкулира рационално, тези средства са финансирали и други „хуманни“ дейности като репресивна политическа полиция, концентрационни лагери, стрелба на месо по опитващите се да избягат от работническо-селския рай и окупацията на Чехословакия. Т.е. дори след номиналния край на тоталитаризма и прекръстването на БКП на БСП редовият жител на България е имал „привилегията“ да изплаща дълговете, взети от негово име без съгласието му.

Както виждаме данъкоплатецът е в незавидно положение. В условията на демокрация обаче то не се подобрява особено – всеки пълнолетен гражданин има 1/ 6 868 455 (по последни данни от ЦИК) влияние върху изхода от изборите. Доколко народните представители могат да представляват десетки хиляди хора, които никога не са виждали, при това едновременно, е съвсем отделен въпрос. От друга страна обаче същият индивид, зает в продуктивната икономика, с пренебрежимо влияните върху дейността на правителството е задължен да отделя от дохода си, за да покрива разходи, направени без съгласието и дори против волята му.

От казаното дотук трябва следва, че единственият рационален и справедлив изход е директен отказ за погасяване на всички държавни дългове, включително и на общините. Защо привържениците на БСП трябва да плащат (ако приемем, че плащат данъци) за натрупания от омразния им Борисов дълг? Защо избирателите на ГЕРБ трябва да финансират разходите на новата и старата тройни коалиции? Защо дълговете на вече неприсъстващите в парламента ОДС и НДСВ да продължават да тежат на данъкоплатците? Никой, с изключение на бюрократите и политиците не се е подписал под заемите, така че никой освен тях не е морално задължен да връща тези пари, изхарчени от името на данъкоплатеца. Още повече един дефолт би принудил правителството да ограничи разходите си до размера на приходите си и би озаптил поне за известно време апетитите на инвеститорите в ДЦК (главно банки) към данъчната плячка. Колкото по-малко ресурси под държавен и шуробаджанашки контрол – толкова повече свобода и просперитет за продуктивните членове на обществото.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!