ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Градовете са местата, където можем да станем свидетели на много от проблемите, които изникват при зле дефинирани или лошо прилагани права на собственост – най-вече под формата на множество негативни външни ефекти (negative externalities). Темата включва в себе си често дискутирания въпрос за собствеността на пътищата (например), но тук ще се наблегне на въпроса за планирането в градските пространства и как то може да се случва по много по-оптимален начин чрез частна собственост и доброволни договорни отношения.
Практика по света е политическата власт, представена от различни видове местна администрация, да планира растежа и развитието на градската среда, като създава правила и/или разрешава/забранява инициативи за промяна на сегашното състояние на определен квартал, улица, сграда и т.н.[1] Основните проблеми на това плануване, предоставяно от публичните структури, са количеството и качеството му.
От една страна в места като България, имаме твърде малко планиране, което води до безразборно и неестетично строителство – феномен, който често дължим на голямата корумпираност на служителите, които отговарят за създаването и осъществяването на плановете, и на проблемите с определяне правата на собственост върху парцелите. От друга страна, в Западна Европа и САЩ наблюдаваме обратния ефект – твърде много и твърде лошо планиране.
Само два примера за трагедията на градските плановици от развития свят могат да ни разяснят ситуацията. Единият е състоянието на американските градове с празни и опасни центрове (с установена връзка между определени регулации и високата престъпност), до които водят гигантски, претъпкани магистрали от предградията. Резултат от умишлено създаване на места за живеене, при които се ползват почти само автомобили за предвижване.
Другият е т.нар. council housing в Англия, който довел до създаването на хиляди грозни и нефункционални развъдници на престъпност в цялата страна.Строени много места като социални „експерименти”, които просто създават по-лоши условия за живот.
Причина за провалите на централизираното градското планиране може да се намери в икономическата теория. На първо място Фридрих Хайек посочва, че цялостното познание, което е нужно за управлението на който и да е пазар, липсва. Обикновено отделните индивиди взимат решения със специфично за тяхното време и място познание, което никога не може да съществува в достатъчно концентрирана и интегрирана форма, за да бъде използвано от плановиците. Това е, ако предположим, че тези регулатори ще се стремят да създават благо за обществото, а не за самите себе си.
Втората причина за слабите резултати на централизираното планиране спрямо частното такова е изведена от Израел Кирзнер. Той подчертава, че за разлика от предприемачите, бюрократите нямат достъп до сигналите, изпращани от цените на свободния пазар. Един инвеститор сравнително бързо разбира дали предлагания от него продукт се харесва или не. Това става чрез размера на постъпленията от продажбите или наемите. Когато разполага с тази информация, предприемачът може да бъде принуден да промени досегашното си поведение, да спре или, ако може, да се коригира. Нещо, което става много по-трудно при бюрократите. Липсата на обратна информация и на коригираща сила води до огромните провалени проекти като споменатите в по-горния параграф – не е имало пазар, който да спре чудесните идеи на плановици.
И това са нередностите, които възникват, ако предположим, че регулаторите на градската среда са добронамерени. Корупцията сред местни политици и администратори не е единствено източноевропейски феномен. Разликата е, че, когато провалите се случват в САЩ (например), те са по-големи и по-скъпи – като например столицата на щата Пенсилвания, Харисбърг, която след години общински „инвестиционни проекти” се е превърнала в кошмарно място. Тук говорим за местна управа, която е надминала себе си – от прост регулатор се е превърнала в активен икономически играч.
Но дори елементарни и дребни на вид регулации могат да обслужват определено лоби и да вредят както на предприемачите, така и на потребителите. За пример може да се дадат забраните за свободното движение и опериране на мобилните колички за храна в Лос Анджелис– набор от правиласъздадени да защитават установени ресторанти в града, които не харесват конкуренцията.
За финал е важно да се наблегне, че самото планиране като такова не е лошо или ненужно, точно обратното, когато става дума за права на собственост на хора, живеещи близо един до друг, всъщност то е повече от наложително. Въпросът е кой да извърша това планиране – дали политици (кметове и общински представители) и високопоставени чиновници (като главния архитект на София) или собствениците и строителите на жилища.
В първия случай този, който взима решението, и този, който понася последствията от него, не са един и същи човек. Дали в ж.к. Младост ще има десет естакади е проблем на местните, докато чиновниците само си плануват (а може и някой хонорар да приберат). Във втория случай– или сам си планирал зле жилищната си среда (и съответно трябва да се мъчиш в нея), или бизнес проектът ти е нежелан и губиш пари, защото наематели или купувачи не го харесват.
[1] Както и се грижи за строежа и (често) за стопанисването на инфраструктурата
Самоорганизацията в строителството е изключително лоша идея, също толкова лоша, колкото и прекомерното планиране.
Пример за неуспешно планиране в детайл са жилищни квартали тип Люлин. Там подходът е проектиране с твърда ръка с голям размах, при който проектантите са пренебрегнали голяма част от потребностите на индивида, например абсолютната липса културни, търговски и др. функции. Масовото и безлично строителство има също така подтискащ психологически ефект. В този тип квартали в същото време наблюдаваме самоорганизация, изразяваща се в често неразумни и очевидно неестетически издържани модификации от страна на частните собственици.
Пример за неуспешно строителство при голяма свобода и некачествено чиновническо планиране са квартали тип Манастирски ливади. На пръв поглед кооперациите там са нови и привлекателни, но липсват положителните характеристики на квартали тип Люлин, например големите свободни пространства, общата визия, която спомага за осезаемо по-приятна атмосфера. Желанието за максимална бърза печалба от страна на инвеститорите е довело до не особено функционални пространства, понякога некачествено строителство и др. Негативните ефекти от този тип строителство вече са известни на потребителите и интересът към него спада, следователно инвеститорите ще коригират поведението си – пряк ефект от пазарната икономика. Проблемът е, че тези сгради няма да изчезнат близките десетилетия, дори век. Когато говорим за градско планиране и строителство, негативите са осезаеми за изключително дълги периоди от време, били те на чиновници или самостоятелно зле планирата среда. Поради тази причина смятам, че методът проба-грешка от страна на отделния индивид не е добра идея.
Ахитектите, в частност и тези на високи чиновнически позиции, се учат от миналото. Това е и причината от години да се наблюдава световна тенденция за мултифункционалност на пространствата, които могат да търпят преработка в бъдеще в зависимост от конкретните потребности. Има и тенденция за създаване на emergent spaces, които следват посоката на хората, а не утвърждават пътя, който хората трябва да следват.
Друг е въпросът, че е абсурдно цялата чиновническа власт да е концентрирана в ръцете на един главен архитект, особено в двумилионен град като София. Очевидно е невъзможно да бъдат прегледани всички проекти детайлно и очевидно възможността за рушвети е огромна.
В заключение ще кажа, че според мен трябва да се приложи основният принцип на либертарианството – здрава законова рамка, ограничаване на чиновническата власт и свобода на индивида. Като човек, който редовно борави със ЗУТ, знам, че в момента имаме безкрайно ограничаваща, но в същото време нестабилна законова рамка. Чиновническата власт е огромна. А свобода няма в едър мащаб, има беззаконие в дребен.