Социализъм – от абсурдни идеи до ужасяващи последици

24-годишнината от падането на Берлинската стена (ноем. 2013) ни дава добър повод да погледнем назад към икономическите и философски основи на марксизма; на „научния“ комунизъм, който трябваше да изведе човечеството до неизбежния краен стадий на историята и края на диалектичния сблъсък между класите. Всички знаем до какво доведе този експеримент – масово икономическо изоставане и мизерия в източната част на желязната завеса. Освен това той бе съпроводен с преднамереното избиване на милиони хора.

И въпреки че  икономическите критики на Маркс към капитализма са оборени още в неговата епоха – Карл Менгер разбива трудовата теория за стойността, а Бьом-Баверк капиталовата му теория – голяма част от философията му и прилежащия към нея речник остават в употреба и до днес. В немскоезичната преса например често може да срещнете как относително икономически либерална партия се описва като „буржоазна“ (bürgerlich), а в американския политически дискурс всяка държавна интервенция ограничаваща свободния пазар се смята за „прогресивна”. И двата термина заемат важно място във философията на Маркс, а също така намират приложение и като тактически прийом при защита на марксизма от критика.

Разбира се, социалистическата мисъл нито започва, нито свършва с Маркс, но неговият принос тези идеи да бъдат приети сериозно, както и влиянието му върху историята на човечеството, няма как да бъдат пренебрегнати. В поредица от няколко статии ще проследим критиката на представителитите на австрийската икономическа школа, този bête noire (черен звяр) за всички социалистически секти, към Маркс и ученията му.

Социалистическата мисъл преди Маркс

Основната заслуга на Маркс в историята на социалистическата мисъл се явява отхвърлянето на предходните социалистически учения като ненаучни. Думата социалист се изплолзва в напечатан текст за пръв път през 1827 от Робърт Оуен, но още векове преди това различни религиозни секти описват крайния стадий на човешката история като абсолютна хармония, егалитаризъм, обща собственост и липсата на нужда от работа или разделение на труда. Позиционирайки този извънматериален стадий от човешкото развитие в духовния свят, проповедникът Йоахим Флорский (ок. 1135 – 1202), „решава” икономическия проблем на оскъдността на ресурсите и нуждата от производство. По-късни христиански секти (например Diggers, the Ranters, Fifth Monarchy Men) се отдават на мистичен месианизъм и предсказват настъпването на второто пришествие в материалния свят, което след кървав апокалипсис ще отхвърли индивидуализма и частната собственост и ще се построи царството божие на земята. В първата половина на XIXв. утопичните социалисти набират популярност със своите доста детайлни описания на бъдещия свят, като откровените идиотизми сред предсказанията им им донасят заслужени подигравки не само от икономисти, но и от именити съвременници като Оноре дьо Балзак[1]. Най-видни представители на това течение са вече споменатият Робърт Оуен, Сан-Симон и Шарл Фурие.

Последният се явява твърде любопитен автор, който предсказва свят, в който отмяната на частната собственост ще накара печени пилета сами да влитат в устите на хората; лъвовете ще се превърнат в антилъвове, които теглят карети; хипопотамите в антихипопотами, които помагат на лодките да се движат в реките; антибобъри ще се грижат за риболова[2]. Фурие представя и модел на идеалното селище Phalanstère (произлизащо от гръцката дума фаланга), заедно с уеднаквен външен вид и подробно разписан план за дневните дейности на всички обитатели. Авторът освен това очаква край на моногамията и преследване на сексуално удоволетворение през 5/6 от времето. Според Фурие продължителността на човешкия живот ще достигне 144 години и този райски ред ще трае 8000г. Тези доста специфични „прозрения“, достигнати по непонятен за другите път, са израз на вярата в историческата предопределеност на събитията, чиито пророк се явява конкретния автор. Подобен детерминизъм ще срещнем по-късно и при Маркс, макар и в не (чак) толкова абсурден вариант.

На фона на тези предшественици текстовете на Маркс наистина са научни, защото (поне в рамките на „Капиталът“) опитват да критикуват капитализма с инструментите на Рикардо и Смит, които към тогавашния момент се броят към научния мейнстрийм, вместо да изпадат в смехотворни фантазии за рай на земята. Статии в Neue Rheinische Zeitung, лична кореспонденция и непубликувани приживе текстове все пак разкриват някои общи черти с предшествениците му в представите за социалистическия стадий на човешката история и пътя натам.

Както виждаме, общата черта между религиозните и светските течения на милениалистичен социализъм, както и на по-късния „научен“ е ненавистта към индивидуализма и частната собственост. Сексуалните фрустрации на утопичните социалисти, манифестиращи се в разюздани фантазии, може и да поставят модерните леви феминистки движения в конфузна ситуация, но Фурие и сродните му автори просто проявяват последователност в налагането на насилствен егалитаризъм, следствие от идеологията на завистта и отричането на естествената нееднаквост на хората и заобикалящите ги условия[3]. В съвремения новоговор тези идеи се вихрят под евфемизма на защита от дискриминация и са сред най-висшите идеали на новото ляво.

Трудно може да се намери по-добър пример за дискриминация от избора на сексуален партньор – при него се дискриминира на основа пол, сексуална ориентация, възраст, социален статус, външен вид, нерядко религия, раса или етнически произход и изобщо всички признаци, по които е неправилно да се разделят хората, ако слушаме „прогресивните“ течения. За отритнатите този процес безспорно носи разочарование, ревност, завист, депресии, а в крайни случаи и психологически травми. Така логично изниква въпросът не е ли нужно държавата-бавачка да преразпределя и сексуалните блага, след като се е наела да създава материално равенство? Затова не е изненадващо, че общата собственост не само над средствата за производство, но и над жените, е чест мотив в социалистическите писания. Самият Маркс казва в непубликуваното си приживе есе „Частна собсвеност и комунизъм“:

Както жената преминава от брака към общата проституция, така целият свят на богатството, т.е. материалната същност на човека, преминава от отношението на ексклузивния брак с частния собственик към универсалната проституция с общността.[4]

Но все пак първо да разгледаме научната основа на марксизма, като паралелно скицираме и критиките на най-изявените автори в австрийската традиция.

Маркс, Менгер и теорията за стойността

Въпреки че Менгер е общопризнатият основоположник на австрийската икономическа школа и безкрайно оригинален мислител, неговите Grundsätze der Volkswirtschaftslehre (Принципи на икономиката, 1871), имат своите корени в една прекъсната към този момент традиция на икономическата теория, която разглежда стойността не като нещо вродено в стоката, а като субективен феномен. Около два века преди Смит и Рикардо представителите на школата на Саламанка[5] развиват доста рафинирана за времето си теория, която оборва наивните виждания за формирането на цената въз основа на разходите, труда и/или риска. В текстовете на Martin de Azpilcueta можем да открием и размишления относно факта, че увеличението на парите в обращение не носи някаква социална полза, а просто увеличение на цените – доста напредничаво виждане в епохата на непросветeния меркантилизъм.

Освен това Менгер връща на дневен ред и доразвива метода на праксеологията, на концетрацията върху действията на индивида, върху предприемачеството. Въвеждайки термините стоки от висок и нисък ранг, Менгер полага и основите на типично „австрийските“ достижения като хетерогенната капиталова теория, значението на времевите преференции и формирането на цените на оригиналните ресурси и капиталови стоки, според предпочитанията на потребителите към крайния продукт. Този рязък завой в методологията донася на Менгер  десетилетен спор (Methodenstreit) с немската историческа школа около Шмолер, която отрича същестуването на каквито и да било общовалидни икономически закони.

Без изрично да споменава Маркс Менгер на практика оборва една от основите на системата му като извежда теорията на пределната полезност и субективната същност на стойността. Неговите последователи по-късно ще нарекат този подход казуало-реалистичен, защото разкрива причинно-следствените връзки във възникването на обективните разменни стойности и обяснява по този начин реално съществуващите цени. Маркс не е споменат в книгата на Менгер, не защото последния не е бил запознат с „Капиталът“,  а защото целият икономикс на Маркс се гради всъщност върху класическите икономисти Смит и Рикардо. С Принципите си Менгер всъщност поправя някои сериозни дефекти в класическата икономическа теория, най-вече т.н. парадокс на стойността – невъзможността да се обясни защо хлябът, който задоволява жизненоважна човешка нужда, е несравнимо по-евтин от диаманта, който служи единствено за украса. Този привиден парадокс възниква от неадекватната теория на стойността, която разглежда стоките в широки категории като вода, хляб, злато, диаманти и тем подобни, а не откъм пределната полезност на дадено количество, която съответно по необходимост е субективна. Като изход от тази ситуация класическите икономисти прибягват до разделение на стойността на два вида – потребителна и разменна, като последната дългосрочно се определя от разходите нужни за репродуцирането й.

Очаквайте в следващата част подробно изложение на критиката на Менгер към трудовата теория за стойността.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!