Пазарно-фундаменталните грешки на Петър Волгин

Коментарът на г-н Волгин започва така: „През миналата година в България стана забележима една тенденция, за която силно се надявам, че ще стане още по-видима и през 2014 г. Имам предвид тенденця в мисленето. А както знаем още от Платон най-важна е мисълта, най-важна е идеята. За да получи едно нещо материално изражение, първо трябва да бъде измислено. Радостната тенденция в мисленето, за която говоря, е свързана с факта, че все повече хора отказаха да се съобразяват с клишетата на пазарния фундаментализъм.” Трудно би било на критичния читател на тези редове да разбере кое е накарало Петър Волгин да смята, че „стана забележима една тенденция” – „все повече хора отказаха да се съобразяват с клишетата на пазарния фундаментализъм.” Ако това е фактът, че се състави коалиционно правителство, оглавявано от БСП, тезата, че тенденцията е станала „забележима” едва „(п)рез миналата година” би означавала, че авторът проявява небрежност към историята.

 През последните 24 години Българската социалистическа партия (и производните ѝ) почти винаги са получавали места в парламента, като три пъти или са управлявали – или почти еднолично (1995 – 1997 г.), или като част от коалиция (2005 – 2009 г. и от 2013 г.). По-скоро представата за „радостната тенденция” едва ли може да се основава на резултатите от изборите. Дали журналистът не вижда тенденция в протестите? По-скоро не. Като изключим февруарските протести срещу високите сметки за тока, през втората половина на 2013 г. протестиращите искаха оставка на ръководеното от социалистите правителство, смяна на изборния кодекс и по-малки държавни регулации.

 Нито едно от тези искания не подкрепя „тенденцията”, „че все повече хора отказаха да се съобразяват с клишетата на пазарния фундаментализъм”. Самият Волгин по-долу в статията си пише: „Хубавата тенденция, за която споменах в началото, е свързана с факта, че през 2013 г дори и в България този неолиберален монопол започна да се разклаща. Все повече хора говорят и пишат …” Отново не вижаме потвърждение на думите му – т.е. откъде Петър Волгин достига до извода за „тенденция”, освен от някакво свое индивидуално усещане, не е ясно.

Последиците от предполагаемите тенденции са сравнени с тезисите на Мартин Лутер: „Мога да сравня тази наша мисловна революция с революционния поврат, разтърсил в началото на 16-ти век германските земи. На 31 октомври 1517 г. Мартин Лутер окачва на вратата на църквата във Витенберг своите прословути 95 тезиса, насочени срещу догмите и действията на официалната католическа църква. Това е началото на европейската Реформация, която в крайна сметка ще доведе до създаването на протестанството и ликвидирането на монопола на папската власт.” Отново – без да се представят никакви аргументи. Ако разбираше Реформацията като политически процес и идеите на свободата, които критикува, щеше да знае, че двете имат доста общо като процес, докато в един лагер са по-скоро любимата му политическа власт и папската такава.

Във втория абзац четем: „В България през последните две десетилетия също имаше ярко изразен монопол в областта на идеите. И по-конкретно казано, имаше една идея, която ни се препоръчваше като абсолютно и непоколебимо вярна. Според нея всички държавни активи трябваше да бъдат приватизирани максимално бързо, без значение на каква цена. Дори се смяташе, че ако е нужно, могат да бъдат и подарени, само и само да не бъдат повече собственост на държавата. Умните български глави от многобройните Институти, Центрове и Централи се скъсваха да обясняват как всичко трябва да бъде частно и нищо държавно не бива да има.” Интересно за какъв монопол пише Волгин, при все че през последния почти четвърт век в България има и е имало организации и личности, защитаващи какви ли не политически и икономически идеи, включително и немалък брой леви такива. Самият Петър Волгин се занимава с журналистика от 1998 г., а освен него има немалко автори, издателства и блогове, които защитават социалистически идеи. Така че тезата за „монопол” в идейното пространство също е неоправдана.

В статията си Петър Волгин атакува клишета, които така и никога не дефинира ясно, чрез реторически похват, известен като чучело (“straw man”). Той заменя идеите на пренебрежително наречените „Институти, Центрове и Централи” със свои тези, които „громи” без да предоставя логически аргументи или някакви емпирични обосновки. Интересно е отношението му към това, което нарича „неолиберазлиъм”: „Тук задължително трябва да отбележим, че в развитие свят неолиберализмът беше популярен преди трийсетина години, а днес е отдавна забравен. Последните места, на които все още са радва на благосклонен прием, са страни като България, където хранениците на ултралибералните неправителствени организации толкова са се потопили в любимата си догматика, че отдавна са загубили всякаква връзка с реалността.” Ако Волгин си беше направил труда да потърси информация за термина „неолиберализъм”, той никога нямаше да го използва за мишена на нападките си. В своята статия „Най-великата социалистическа лъжа на XXI век” Владимир Каролев детайлно описва генезиса на понятието, както и точното му значение.

Неолиберализмът „…може да бъде описан като днешната социалдемокрация. Смесената икономика, която той предлага, е на светлинни години от либералното общество, описвано от класическите либерали, в което политическата власт се ограничава (най-много) до полиция, армия и съд. Рюстов комбинира елементи на социалния романтизъм, характерен за много социалисти от неговия период, със собствената му критика към абсолютната власт на политиците и колективисткото общество.” Това показва журналистическа немарливост от страна на Петър Волгин, който явно не проверява понятията, срещу които пише. В крайна сметка той атакува без да разбере доктрина, която съвпада по-скоро със собствените му виждания.

Абстрахирайки се от незнанието на журналиста за нещата, които критикува, нека да видим как той аргументира, „че това, от което имаме нужда, е не от повече пазар, а повече солидарност, че издигането в култ на егоизма и оправданието на все по-засилващото се неравенство не води до нищо добро.” До края на статията си Петър Волгин не дава абсолютно нито един довод в подкрепа на твърдението си, но за сметка на това се показва като пророк[1], който трупа още и още голословни фрази, които никога не аргументира. Това само показва колко точно критикът на „пазарния фундаментализъм” е незапознат с икономическите явления, за които говори, и с функционирането на капитализма изобщо. Въпреки че авторът е труден за критикуване, защото на нито едно място не посочва точно каква алтернатива на „гнилия капитализъм” предлага, все пак ще приема, че в следващите редове той атакува именно капитализма (или „пазарния фундаментализъм”, както го нарича)[2].

„Даже и в България ще стане ясно, че ограничаването на многообразния свят до стоково-паричните отношения и до постигането на печалба на всяка цена няма да доведе до всеобщо щастие.” Капитализмът е система на доброволно сътрудничество между индивидите, основаваща се на свободните цени и естествените права (живот, свобода и собственост). Базиран на тези фундаменти, това е най-ефективният механизъм за разпределение на стоки и услуги и за всеобщо взаимно облагодетелстване – дори и в случаи на иначе враждуващи фракции[3]. Въпреки това Волгин приема хобисианския възглед, че „човек за човека е вълк” и го прилага за капитализма. Не само това, но, изглежда, авторът отхвърля възможността да се търсят и предлагат културни стоки и услуги. С това тесногръдо схващане той сякаш си представя, че, освободени от агресията на държавата, индивидите ще спрат да търсят блага, които им носят щастие.

 Изваждането на хората от собствената им природа (да потребяват тези неща, чрез които постигат най-голямо удоволетворение, независимо дали става дума за картини, автомобили или нещо друго) и поставянето им в някакъв „капиталистически вакуум”, в който хората търсят не задоволяване на потребностите си, а „постигането на печалба” е поредното доказателство, че журналистът не само не познава икономическите принципи, но и човешкото действие.

Имплицитно Волгин напада печалбата и „егоизма” (сигурно на предприемачите), без да си дава сметка, че именно мотивът за печалба е това, което кара хората да инвестират и да произвеждат. Тази офанзива звучи почти религиозно – алчността е сред седемте смъртни гряха. Но дори и да има място в теологичен дебат, атаките към нея отново демонстрират колко малко знае Волгин за икономиката. Реализирането на печалба от страна на индивидът Х означава, че той е задоволил потребността на Y – т.е. печалбата е кулминацията от взаимоизгодна доброволна транзакция. Ако Х е просто алчен и меркантилен „икономически хищник” и не прави нечии живот по-добър, помагайки чрез продуктите си на други хора да постигнат желанията си, той никога не би реализирал печалба. Разбира се, освен, ако не се намеси любимата на Волгин държава и не принуди потребителите да купуват.

„Кризата, която разтърсва света през последните години, е резултат тъкмо от този неистов стремеж към все повече и повече пари и стоки, от превръщането на пазарния успех не просто в икономически, но и в морален критерий за стойността на човешкия живот. Хората в Америка и в Европа отдавна разбраха, че това е сбъркана стратегия, че пазарният фундаментализъм в крайна сметка загробва обществата, където бива прилаган.” В действителност кризата е резултат не от стремежът от повече пари, а от централното планиране и намесата на държавите в икономиката. Ако Волгин проверяваше информацията, която пише, може би щеше да попадне на австрийската теория за бизнес цикъла, която детайлно разглежда как се случват стопанските кризи и фундаменталната роля на държавата като причинител на нищета и страдания[4].

Още повече, статията и самият автор са вътрешно непоследователни. След като в първата част от текста се пише, че „неолибералните идеи“ са били изоставени в последните 30 години, как така те са довели до кризата след 2008 г? Щом в един кратък текст не можем да очакваме лиспа на вътрешни противоречия, какво говорим за цялостната мисъл на радиоводещия?

Петър Волгин не успява да предложи адекватна критика на капитализма – вместо това четем голи обвинения, насочени към клишета, значението на някои от които е напълно неясно за автора. Той борави с логически и реторически чучела на опонентите си, без задълбочено проучване нито на техните тези, нито дори на информацията, която използва като „аргумент”. В крайна сметка се стига до ситуация, известна в мрежата като „тролене”. Може би ще трябва да чакаме още дълго преди да се появят информирани критици на капитализма и свободата, които поне използват логически аргументи.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!