Какво не разбират бюрократи и журналисти за свободното образование – реакции срещу домашните ученици

Този текст е инспириран от журналистическото отразяване на успехите, постигнати от смолянско момче – домашен ученик. И по-конкретно от разговора в студиото на сутрешния блок на bTV между водещата Генка Шикерова и гостите, които представляват от една страна образователното министерство и от друга, група родители почитатели на демократичното учене.

Татяна Предова от МОНМ започна интервюто, заявявайки, че не би се съгласила с това, че училищното образование е деградиращо (заявено по-рано от майката на момчето домашен ученик) и също с това, че държавата има монопол върху системата.  Двете тези в едно изказване са силно свързани – напълно естествено е да има плурализъм на мненията за това дали едно училище, система, методика е хубаво или не, но точно отреченият (но за съжаление съществуващ) държавен монопол не позволява на родители и децата им да удовлетворят личните си предпочитания. Т.е. важното мнение е на този, който е горе на пирамидата, в МОНМ – другите не знаят/разбират.

Следва прокарване на тезата от страна на г-жа Предова, че монополът върху учебния процес е „част от държавността“, „поет ангажимент пред света“ и др. Това е невярно в много аспекти – няма международен документ, в който е регулирана такава позиция (дори в цитирания чл. 28 от Конвенцията за правата на детето) –има добър набор от страни подписали документа на ООН с отлично развито домашно и свободно образование. Но дори и да имаше „конвенция за тотален чиновнически контрол над детското възпитание“, то това не значи, че който и да е български родител би поел ангажимент пред света да я следва. Това, че политиците подписват нещо, не значи, че и аз го правя.

Тук може да се задълбае допълнително, като се запитаме дали всъщност някой (бил той родител или не) трябва да поема ангажименти към света – каквото и да се обозначава  с думата ангажимент в случая. Така или иначе, имаме типичен пример за т.нар.  логическа грешка appeal to authority, често използвана за прикриването на липса на други аргументи. Може би липса на аргументи прикрива и вторият водещ Константин Караджов чрез включването си, че според конституцията училищното обучение е задължително – без уточнение защо конституцията трябва да решава един родител как да гледа детето си.

Представителят на МОНМ продължава изложението си с това, че при нея имало сигнали за „зле формирани“ домашни ученици, при които държавата трябва да се намеси. Изключително интересно би било да се помисли над въпроса какво оправдава подаване на сигнал, че нечие дете не е „формирано“ по определени стандарти и затова има нужда от намеса. Само дори оруелският език на подобно изказване би трябвало да доведе до питане – кои сте вие да се месите в нечие формиране.

Разбира се, г-жа Предова признава, че държавното образование не е перфектно и че трябва да се стремим към нещо по-добро. Изглежда само, че такъв стремеж не е позволен на родителите и техните деца – трябва да се изчака благоволението на политическия и бюрократичен апарат. А още по-добре, както казва самата дама-чиновник, да се поналеят малко пари (100 млн. лв допълнително за 2014) на данъкоплатеца в системата. Защото не личната предприемаческа инициатива и родителски интерес и любов водят до намиране на добри решения, а мъдрата бюрократска мисъл, подплатена с чужди пари.

Последната златна реплика от страна на държавния представител е, че трябва „да се постигне обществен консенсус за подобряване на образованието“. Странно е, че се налага да се пише такова нещо, но не обществото има правото да решава как, къде, кога, по колко и какво ще учи един ученик. Голям брой български родители са постигнали вътрешен (семеен?) консенсус, че образователната система им причинява само щети и не искат да участват в нея, да им се забранява да последват мнението си с действия е толкова логично, колкото обществото да реши дали г-жа Предова може да яде месо или какво да гледа по телевизията.  В този смисъл „обществен консенсус“ е химера, дори и само, защото част от обществото (представено от тези родители) не иска да се споразумява с другата част[1].

Към края на материала, водещата Генка Шикерова е притеснена от идеята, че при премахването на държавния монопол над формите и начините за получаване на образование всеки ще има възможност да подбере методиката за учене, която най-много приляга на интересите и възможностите му. За нея не е нормално една майка да иска детето и да знае три езика, гостенката от проекта за демократично образование отговаря отлично: „Това е вашето мнение“.

 С това стигаме и до разковничето на голям проблем,  и то не само в образованието – все още има много хора в медии, училища, фирми, по улицата, в самолети, които не само не признават чуждото мнение, но искат да наложат насила своето, ползвайки някакъв вид принуда. Може би не трябва „повече морал в политиката“[2], а по-малко wanna be диктатори под път и над път?

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!