ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Тази статия разглежда основни проблеми в една от фундаменталните конструкции на марксовата теория за капиталистическата икономика. Недостатъците в трудовата теория на стойността са посочени в „Капиталът“ на Маркс, за да се покаже как това води до разпадане на „капиталистическата експлоатация“ като теза. Обяснена е и субективната теория за стойността в менгеровата (австрийската) й интерпретация.
В заетата от класическите икономисти трудова теория на стойността Маркс намира пътя към комунизма чрез прогресивното обедняване на пролетариата, подложен на експроприация от непродуктивната капиталистическа класа. Тази теория се явява основата не само на критиката му към капитализма, но и изходна точка за кървавата революция, която ще доведе до преминаването на човечеството в последния исторически стадии – социализма.
Очевидно ако трудовата теория на стойността се окаже несъстоятелна, същото следва и за неумолимите закони на историята, които Маркс твърди, че е разкрил. С това наум, съставяйки своите трудове, Маркс отделя голямо внимание на дефинициите на стока и стойност, така че да се впишат в теорията. Още в първите редове на първа глава на „Капиталът“ срещаме следната констатация:
„Стоката е преди всичко външен предмет, нещо, което със своите свойства задоволява човешки потребности от някакъв вид.“[1]
Изключвайки услугите от дефиницията, Маркс силно улеснява задачата да изведе теория за възникването на стойността, която обаче поради това изваждане няма как да бъде общовалидна. На пазара възникват цени за услуги и за „нематериални“ стоки и същите се разменят, така че очевидно действащите индивиди разпознават полезност и в тях. В следващите редове полезността е спомената като условие за разглеждане на даден обект като стока, но според Маркс тази полезност не „виси във въздуха“, а произлиза от свойствата на стоката:
„Обусловена от свойствата на стоковото тяло, тя не съществува без него. Поради това самото стоково тяло, напр. желязото, пшеницата, диамантът и т. н., е потребителна стойност или благо. Този характер на стоковото тяло не зависи от това, дали присвояването от страна на човека на неговите потребителни свойства му струва много или малко труд.“[2]
Както виждаме Маркс разглежда полезността като физически феномен, вроден в стоката, но все пак признава, че полезността няма връзка с нужната работа за производството ѝ. Тъй като този факт никак не се вписва в трудовата теория на стойността, Маркс повтаря заетото от Рикардо разделение между потербителната и разменната стойност, но и двете според него са обективно измерими стойности, като привежда пример от геометрията, за да затвърди това виждане:
„За да се определят и сравнят лицата на всички праволинейни фигури, последните се делят на триъгълници. Самият триъгълник се свежда до един израз, съвсем различен от неговата видима фигура, — половината отпроизведението на основата по височината. Също така и разменните стойности на стоките трябва да бъдат сведени към нещо общо, от което те представляват по-големи или по-малки величини.“[3]
А този общ знаменател за всички стоки представлява средното обществено-необходимо работно време за производството им:
„Дадена потребителна стойност или благо имастойност само защото в нея е опредметен или материализиран абстрактен човешки труд. Но как да се измери величината на нейната стойност? Чрез количеството на съдържащата се в нея „субстанция, създаваща стойност“, чрез количеството на труда. Самото количество на труда се измерва с неговото времетраене, а работното време пък има своя мащаб в определени откъси от време, като час, ден и т. н. […]Всяка една от тези индивидуални работни сили представлява същата човешка работна сила, както и всички други, доколкото тя носи характер на една обществена средна работна сила и действува като обществена средна работна сила, значи употребява за произвеждането на някоя стока само средно-необходимото или обществено-необходимото работно време.“[4]
Маркс настоява, че разменната стойност няма нищо общо с потребителната. Тук обаче веднага се набиват на очи няколко въпроси като какво, ако не субективните предпочитания на потребителите, определя коя работа създава блага и коя не, коя е тази външна мерна единица за стойност? Освен това как маркосвата теория би обяснила стойността на чаша вода в пустинята например? Водата първо не изисква човешки труд за производството си, а освен това физически еквивалентна единица вода би имала много ниска или никаква разменна стойност в области, където е в изобилие в сравнение със Сахара. Изобщо естествените ресурси, които са възникнали без намесата на човека, също очевидно имат и потребителна, и разменна стойност, които обаче не могат да бъдат обяснени от трудовата теория.
Също така какво можем да кажем за стойността на уникални и нерепродицируеми стоки като произведения на изкуството? Този пример всъщност онагледява още един сериозен проблем дори с „обикновените“ масово произвеждани стоки. Очевидно е, че няма как да измерим творбите на Микеланджело или Да Винчи в „средно-необходимо“ работно време, точно защото качеството на тяхната работа е очевидно несравнимо с имагинерната осреднена обществена стойност. Събирането на труда на множество посредствени художници няма как да доведе до шедьовър. Същото важи и за на пръв поглед хомогенните стоки, произвеждани в милионни количества. За да се стигне до продукт готов за консумация, е необходма развойна и дизайнерска дейност, логистика, подготовка за производство, множество етапи на изготовка, технически и финансов контрол, дистрибуция и още безброй работни часове, извършени от различни хора, с различна квалификация и с различно качество. Вместо това Маркс решава да игнорира реалните обстоятелства на нехомогенност на труда, абстрахира се от потребителената му стойност и по този начин
„изчезват и различните конкретни форми на тези видове труд: те вече не се различават един от друг, а всички са сведени към еднакъв човешки труд, към абстрактен човешки труд.“[5]
Маркс възприема количеството абстрактен труд, въплътено в стоката, като основа за разменните съотношения и цени:
„Сега нека вземем две стоки, напр. пшеница и желязо. Каквото и да бъде тяхното разменно отношение, то винаги може да се изрази чрез едно уравнение, в което дадено количество пшеница се приравнява към някакво количество желязо, напр. 1 квартер пшеница = а цент-
нера желязо. Какво означава това уравнение? Че нещо общо от еднаи съща величина съществува в две различни неща, в 1 квартер пшеница и в а центнера желязо. Значи и двете са равни поотделно на нещо трето, което само по себе си не е нито едното, нито другото. И така, всяко от тези две неща, доколкото то е разменна стойност, трябва
да може да бъде сведено към това трето.“[6]
От този параграф разбираме, че размяната на две стоки задължително означава, че те са с еднаква стойност, обективно съизмерима с нещо трето, и можем да ги представим като двете страни на уравнение. Не разбираме обаче защо тогава някои хора си правят труда (и приемат транзакционните разходи) да разменят две стоки, чиито обективни разменни стойности са еднакви, така че предоставеният им избор би трябвало да ги остави безразлични. Не става ясна и обратната страна на този въпрос – защо други хора при подобни обстоятелства не извършват такава размяна на еднакво с еднакво? В по-късен параграф Маркс все пак се връща на този въпрос, правейки имплицитна отстъпка към субективната теория за стойността, заявявайки, че размяната се случва, защото два индивида имат различна оценка за потребителната стойност на стоката.
Всъщност обстоятелството на еквивалентната размяна стои в основата на теорията на експлоатацията на Маркс. Тъй като стоките се разменят винаги въз основа на средно-необходимия труд за производството им, т.е. винаги се разменя еквивалент срещу еквивалент, няма от къде да се вземе печалбата (а в този ред на мисли и загубата). Тя е възможна само поради факта, че капиталистът плаща на наемния работник равностойността на средно-необходимата работа за неговото „възпроизводство“, но изисква от него да работи повече, отколкото би било необходимо, за да се създадат продуктите нужни за оцеляването му. Ако например 6 часа труд са достатъчни за жизнения минимум на работника, то капиталистът го принуждава да работи 8 и така допълнителните 2 часа представляват принадена стойност (Mehrwert), която капиталистът придобива, експлоатирайки работника. Нещо повече, Маркс дори стига до извода, че работникът винаги кредитира работодателя си, защото последният консумира сега работната му сила, а плаща за нея едва в края на договорния период:
„Така че навсякъде работникът авансира на капиталиста потребителната стойност на своята работна сила; той оставя купувача да я консумира още преди той да му е платил нейната цена; следователно работникът навсякъде кредитира капиталиста.“[7]
Менгер, методологичният субективизъм и пределната полезност
Не е еднозначно исторически доказано дали интересът на Менгер към проблемите на теорията на стойността се е зародил поради журналистическата му дейност, свързана със следене на развитията на виенската борса, но звучи логично, че някой конфронтиран с постоянно и рязко изменящите се цени, спекулацията въз основа на очакванията, а не на миналото, би се затруднил да види реалността обяснена и анализирана от наивната трудова теория на стойността (ползвана от Маркс).
Може би затова Менгер подхожда по коренно различен начин като поставя действащия човек и неговите възприятия в центъра на изследването, полагайки основите на научния принцип на методологичния индивидуализъм[8]. Така дефиницията за „стока“ се ориентира основно към индивида и в частност към нуждите, знанието и ресурсите, с които разполага. Менгер формулира четири условия, за разглеждането на нещо като стока:
„1. Човешка нужда.
2. Такива свойства на нещото, които го правят годно, да се постави в причинно-следствена връзка със задоволяването на тази нужда.
3. Знанието на човека за тази каузална връзка.
4. Разположението с това нещо така, че да може действително да бъде привлечено за задоволяването на тази нужда.“[9]
Т.е. едва изпълнението и на четирите условия води възникването на статута на стока, а отпадането на един от тях изважда разглеждания предмет или услуга от сферата на човешкото действие. Така например почти повсеместните нужди от отопление и транспорт могат да се задоволят (в комбинация с други стоки) от нефта (т.е. преработените нефтени продукти), изпълнявайки второто условие. Нефтът като суровина се е образувал преди милиони години, но едва сравнително скоро човечеството узнава, че този ресурс има приложение за задоволяване на нужди (изпълнение на третото условие) и започват да се развиват технологии за преработката му, покривайки и четвъртия критерий. Преди това на малкото места, където нефтът е бил толкова близо до повърхността, че е извирал самостоятелно местните хора са разглеждали същите физически единици по-скоро като проблем, отколкото като ценен ресурс. Също така технологията за извличане на петрол от неконвенционални източници е позната от няколко десетилетия насам, но едва намаляващите разходи, породени от подобренията в технологията и покачването на цената, правят добива по този метод икономически „достъпен“, изпълнявайки четвъртия признак за тази стокова разновидност нефт.
Менгер доразвива аргумента в следващите редове като споменава различни видове стоки, които не показват директна или дори никаква обективна връзка със задоволяването на човешки нужди, но въпреки това се разглеждат като стоки от действащи индивиди. Като пример Менгер привежда почти всички козметични продукти, амулети, повечето лекарства, ползвани от примитивни народи, любовни елексири и подобни. Все предмети, които единствено и само субективно могат да се разглеждат като удачно средство за постигане на крайните цели, зададени от действащия индивид. От тук следва, че дори и причинно следствената връзка между предмета или услугата с крайната цел, не е необходимо да е обективно доказуема, субективната преценка на действащия индивид, че такава съществува е достатъчна. От другата страна Менгер въвежда класификацията „икономически“ и „неикономически“ блага, като вторите очевидно притежават полезност, но са достъпни в такива количества, че загубата на определено количество от тях не води до непокритие на някоя човешка нужда. От това следва, че такива „стоки“ (най-честият пример е въздухът) не е нужно да се икономизират и по този начин не попадат директно в съзнателното човешко действие.
Тук виждаме яркото противоречие с наивната обективна теория на стойността, която приема полезността за производна единствено на физическите свойства на предмета, без да взима под внимание действията на индивида.
Менгер заключва, че
„Стойността е следователно нищо закрепено за стоките, не е тяхно свойство, нито пък самостоятелно, съществуващо отделно нещо. Стойността е преценка, която икономизиращите хора правят относно значението на стоките, които се намират на тяхно разположение, за запазването на техния живот и благоденствие и заради това не съществува извън съзнанието на същите. Следователно е погрешно, когато една стока, която има стойност за икономизиразщите субекти, се нарича „стойност“ или когато икономистите говорят за „стойности“, все едно са самостоятелни реални неща, обективирайки по този начин стойността. Защото това, което съществува обективно са винаги само нещата, съответно количествата от тях и тяхната стойност е нещо съществено различно, а именно преценката, която икономизиращите индивиди си създават относно значението, което разполагането с тях има за запазване на техния живот и благоденствие. Обективирането на стокова стойност, която по своята природа е субективна допринесе много за объркването на основите на нашата наука.“[10]
„Откриването“ на пределната полезност се приписва в стандартните текстове поравно на трима икономисти, достигнали до теорията независимо един от друг и почти едновременно – Леон Валрас, Уилям Стенли Джевонс и Менгер. Всъщност отвъд повърхностните прилики между текстовете на тримата се крият основополагащи разлики в методологията. Валрас и Джевонс са математически икономисти и според тях полезността може да се измерва, събира, изважда и изобщо да се извеждат всякакви математически функции от нея. Изобщо математическият подход, целящ извеждането на редица уравнения,описващи безвремево състояние на общо равновесие, е безполезен в опита да се обяснят причинно-следствените връзки, стоящи зад икономическите феномени. А Менгер смята точно това за целта на икономическата наука[11].
Всъщност терминът пределна полезност (Grenznutzen), навлязъл в модерната икономика, е въведен от един от учениците на Менгер – Фридрих Вийзер. Самият Менгер не дава изрично наименование на тази концепция, а я разисква като например в този параграф:
Ако нуждата от една стока надхвърля наличните количества, то установяваме, че тъй като една част от нуждите така или иначе ще остане незадоволена, няма как наличното количество от въпросната стока да бъде осезаемо намалено, без чрез това някоя нужда, досега покрита, да остане не- или непълно задоволена, в сравнение със ситуацията, която бихме имали без настъпването на тази евентуалност.
При всички стоки, които се намират в гореспоменатото количествено отношение, задоволяването на някоя човешка нужда зависи от разполагането с всяко конкретно, практически значимо количество от същата. И когато икономизиращите индивиди разпознаят обстоятелството, че задоволяването на някоя от нуждите им зависи от разполагането с въпросните стоки, респективно от всяка конкретна стока в гореспоменатото количествено отношение, тогава тези стоки придобиват това значение, което ние наричаме стойност и по този начин представлява стойността на значението, което конкретни стоки или стокови количества придобива за нас, че сме наясно със зависимостта на задоволяването на нашите нужди от разполагането със същите стоки.[12]
Разглеждайки конкретни количества от стока, които така или иначе няма как да са достатъчни за всички нужди, стигаме до извода, че последната единица от тази стока ще бъде употребена за последната по важност необходимост. Намаляването на разполагаемото количество с една единица тогава оставя въпросната нужда незадоволена. Именно тази разлика се явява пределната полезност, като последователната подредба на нуждите според важността им за действащия човек се определя от субективните предпочитания на същия.
Щом стигнахме до извода, че стойността е субективна, няма защо да очакваме, че двете страни на една транзакция оценяват разменените стоки еднакво. Напротив – точно защото два икономизиращи индивида разпознават по-голяма стойност в придобитата, отколкото в дадената стока се стига изобщо до размяна. Менгер изброява три условия, необходими това да се случи:
„a) На разположението на един икономизиращ субект трябва да се намират количества стоки, които за него имат по-ниска стойност, отколкото други количества стоки, с които разполага друг субект, като при последния трябва да е дадено обратното съотношение при оценката на стойността
b) Двамата икономизиращи субекти трябва да са достигнали до знанието за това съотношение и
c) трябва да е в силите на същите да извършат гореспоменатата размяна.“[13]
Теорията, че цените се определят от разходите за производството на стоката при Маркс, разбира се важи и за работните заплати, които капиталистите плащат на пролетариата. Те винаги са точно толкова, за да покрият най-елементарния жизнен минимум, т.е. разходите по производството на работната сила – преживяването на работника и евентуално семейството му. Дори и към момента да приемем, че Менгер не е оборил еднозначно трудовата теория, идеята, че принадената стойност произлиза единствено и само от човешкия труд има сериозни последствия в разглеждането на процента на печалбата, който капиталистите извличат от експлоатацията на работника.
Всъщност трудовата теория на стойността в комбинация с капиталовата му теория изправят Маркс пред нерешимо противоречие, което изисква да изостави или едната или другата, което в крайна сметка се и случва. С това ще се занимаем по-обстойно, когато представим критиката на Бьом-Баверк към Маркс в следващата статия. За момента е достатъчно да споменем, че по-късни апологети на Маркс като PaulSweezyи Hilferding пробват да спасят[14] трудовата теория, твърдейки, че Маркс никога не се е опитвал да обясни реално възникващите цени, а някакви мистично вписани в същността на стоките „стойности“, без каквато и да е връзка с реалния свят. Неособено правдоподобно твърдение, имайки предвид какво Маркс буквално казва:
Постоянните колебания на пазарните цени, тяхното покачване и спадане, се компенсират, взаимно се снемат и сами се свеждат към средната цена като към своя вътрешна норма.[15]
Този подход ни е познат по-скоро от религиозните секти, които конфронтирани с несбъднатите си предсказания подменят съдържанието им.
[1]Маркс, Карл: Капиталът, Първа книга, София, Издателство на БКП, 1948, стр. 31
[2]Маркс: Капиталът, Том I, стр. 32
[3]Капиталът, Том I стр. 32
[4]Капиталът, Том I стр. 34
[5]Капиталът, Том I, стр. 33
[6]Капиталът, Том I стр. 33
[7]Капиталът, I, стр. 143
[8] Mises, Ludwig von: Human Action: A Treatise on Economics, 4th Edition, Fox & Wilkies, San Fransicso, 1963, p.41-44
[9] Menger, Carl: Grundsätze der Volkswirtschaftslehre in The Collected Works of Carl Menger, Volume I, The London School of Economics and Political Science, London, 1934, S. 3 (преводът на български е от авторa на статията)
[10] Menger: Grundsätze, S. 86
[11] White, Lawrence: The Methodology of the Austrian School Economists, first published by the Center for Libertarian Studies, New York, 1977
[12]Menger: Grundsätze, S.77-78
[13] Menger: Grundsätze, S.159
[14] Rothbard, Austrian Perspective, Vol. II, chapter 13.
[15]Капиталът, стр. 137
Поздравления за автора, който, както изглежда е прочел “ Капиталът“ на Маркс. Това е един подвиг сам по себе си. Доколкото съм чувал малко хора са имали желанието и времето да направят горното. Аз не съм между тях.
А Маркс си е популярен и ще си остане такъв в бъдеще. За мен лично причината е, че добре е използвал наличното положение и е дал едно обяснение на нещата което е просто и грешно, но изглеждащо повече от очевидно.
Пример: Аз съм работник във фирма за превози например. Не смея да гъкна и да вдигна глас, независимо какво казва шефа ми защото иначе вън, а както знаем навън има много желаещи за моето работно място и малки възможности да си намеря друга работа. Работодателят също знае горното и за това си позволява да се държи „експлоататорски“, като ме кара да работя по 12 и повече часа на ден, плаща ми мизерно и непрекъснато ми бави заплатата. Е как да не стигнеш до извода, че Маркс е прав? И че работодателят е един експлоататор? Прав е бил Маркс! И още как!
Проблемът с това заключение е, че не е вярно. Маркс е описал добре нещата, но е сбъркал за причините. Т.е. важно е да си зададем въпроса „Защо горното се получава?“. Т.е. защо един работодател в днешо време може (но не винаги) да се гаври с работиците? Отговорът всъщност е напълно прозаичен и той е, че работникът няма избор заради НАЛИЧИЕТО НА БЕЗРАБОТИЦА.
Я си представете за момент ситуация, когато работа има колкото искаш. И шефа ти се опита да те накара да работиш повече или изобщо направи нещо, което не ти изнася. Автоматично си взимаш шапката и се изнасяш. И проблем няма да има, защото работни места – бол. Работодателят от своя страна обаче от опит установява, че не е желателно да се опитва да прецаква работниците (напускат и други не щат да идват) и започва да се държи с тях подобаващо добре. Забележете, че е възможно работодателя да е най-големия изверг съществуващ на земята, но ще му се наложи да се държи подобаващо, независимо дали иска или не. Пазарът ще му наложи такова поведение.
В съвременността работодател и работник не са равнопоставени, но ако няма безработица то те ще са в равностойно положение.
Та, проблемът е безработицата. Сега стои въпросът тя на какво се дължи. Ако не греша, както Маркс, така и съвременната икономическа теория (с която не съм съгласен) твърди, че безработицата е нещо нормално за капитализма. И ако това е така, то трябва директно да заключим, че работника е прецакан от капитализма. Друго вариант няма.
Както и да е. Австрийската икономическа теория твърди, че безработицата е НЕнормално състояние на една икономика. И, че безработицата се дължи на намесата на държавата в икономиката, опитвайки се да я регулира.
Примерно данъците върху печалбата (намаляват печалбата, а от печалбата идват инвестициите, а пък от там работни места), МРЗ и минималните осигурителни прагове (водят да безработица), забрана или затруднено уволнение (със следствие, че просто хората не биват назаначавани, защото рискът е голям), лицензонни и други режими (много бизнеси не могат да се развият поради тези спънки), липса на работеща правосъдна и изпълнителна власт ( тогава хората не произвеждат, защото никой не може да ги защити от кражби, посегателства и други; пример: почти целия африкански континент), и още много такива.
Горните спънки обаче просто се приемат за даденост, защото сме учени още от училище и с помощта на телевизията и изобщо медиите, че „Каквото прави държавата, то тя го прави в интерес на народа“. Със следствие, че на всички от горните неща се лепва етикета „ПРАВИЛНО“. И никой не се интересува, че не можеш току така да получиш нещо за нищо, и че от всяко действие против пазарната икономика има лоши последици.
Къде къде по просто и близо до акъла е да кажеш:“ Капитализма е виновен! Работодателите са експлоататори! Маркс е прав!“
Общо взето този спор е безсмислен и независимо какво е стока и колко струва експлоатация съществува и това се доказва по елементарен начин. Най-общата дефиниция за експлоатация е вземане от някого на нещо, което е заслужил и даването му на друг, който не го е заслужил. В своята теория Маркс се опитва да докаже точно това, че се взема заслуженото от работника и се дава на капиталиста. Така най-общо въпросът се свежда до справедливо разпределение на общо произведените блага. Не знам дали според всички икономисти, но като минимум според крайните неолиберали, към които причислявам и Австрийската школа, справедливото разпределение се осъществява от пазара. Това допускане се прави аксиоматично и не се подлага на съмнение. Около него се въртят и дефинициите на стойност.
Само че пазарът всъщност е нечестна игра. Нечестна игра го правят разделението на труда и частната собственост на средствата за производство. Те поставят частника и наемника в различни позиции спрямо пазара, а различните позиции веднага водят до привилегированост и непривилегированост. Така частника наема труд и продава стоки, а наемника продава труд, а купува стоки. Непрекъснатото съществуване на безработица, което ЕЕ посочва, е един от признаците за привилегировано положение на частника спрямо наемника. Но има и други. Поради разделението на труда наемника не изработва готов за употреба продукт. Поради това, неговото, на наемника, съществуване (дори физическо, тъй като и при производството на храните има разделение на труда и частно присвояване на произведеното) попада в пряка зависимост от частника. Именно тази зависимост изразява често споменавания израз „ще избягат инвеститорите“. Обратната зависимост на
частника от наемния труд е многократно по-слаба, тъй като чрез фалит частника рискува единствено да се превърне в наемник, което не би трябвало за него да е толкова проблематично, тъй като вярва, че наемниците не са експлоатирани и получават заслуженото.
Правилното определяне на цените „от пазара“ също е много спорно.
Икономическите балони определено не са признак, че пазара е годен да определя цените. Виждането на Австрийската школа, че икономическите балони били резултат от експанзионистична парична политика „на държавата“ просто не отговаря на истината. Първият икономически регистриран балон в света е „манията за лалета“ в холандия от 1637, първият глобален икономически балон е „балонът на Южните морета“ от 1720 година. По тия времена не само централните банки не са на мода (Банк ъф Ингланд е основана 1694), ами и необезпечените (fiat) пари практически не съществуват. Използва се не просто така лелеяният от Австрийската школа златен стандарт, а направо златни и сребърни пари. И пак има балони.
Второ, тъй като частниците притежават всички, или почти всички стоки (и услуги) от почти всеки вид, то тяхното стадно поведение може да се окаже решаващо за продажната цена на стоките, а не балансът между търсене и предлагане. С други думи, чстниците продаващи съпоставими стоки гледат един от друг и когато един покачи цената другите следват. Получава се непреднамерен монопол. На хората не им остава нищо друго, освен да купуват. Това е добър механизъм за обяснение на раздуването на балони. Факта, че балонът рано или късно щял да се спука е малка утеха, щото балонът вече е нанесъл вредата си. Очевидно, балансирането на търсене и предлагане или е прекалено бавно или изначално не работи. Така се оказва, че зависимостта чрез пазара на частниците като група от наемниците всъшност е доста слаба, което още веднъж поставя частниците в привилегировано положение.
Тия аргументи мисля вече са повече от достатъчни за да признаем пазара за нечестна игра водеща до несправедливо разпределение на колективно произведените блага. Оттук – привилегированите играчи – частниците – получават незаслужено блага за сметка на наемниците (щото произведеното е крайна сума) и следователно се явяват експлоататори.
Резултатът може да се види в данните за световното неравенство. Както рапортува Оксфам миналия месец 85 души притежават толкова богатство, колкото 3.5 милиарда души. Веднага се пита, какви са били тия заслуги на тия 85 души? С какво точно са допринесли толкова много за развитието на човечеството, в каква насока, защо точно в нея и т.н.? Очевидно тук не става дума за никави възнаграждения според заслуги. Става дума за нечестна игра и няма нищо чудно в това, че хората не я приемат, негодуват и опитват да я разобличат.
Сега за мита „държавата е виновна“. Елементарността и наивността на това схващане разбира се са безспорни, но се налага да бъде коментирано поради широката му разпространеност. Австрийската школа е школа, която е удивително скарана с фактологията. Всъщност, отнася се високомерно спрямо фактите и не се свени да ги преиначава и фалшифицира. А историческите факти са, че ония страни, които от 18-век насам прилагат свободен пазар в средата на 20-ти са бедния трети свят, а ония които прилагат върл протекционизъм една спрямо друга (с изкл. на Великобритания и още 4 малки европейски страни) се оказват богати и развити (подробности и източници тук http://antipropaganda.comxa.com/IkonomIst.html http://antipropaganda.comxa.com/BadSam.html). Този факт е обясним через теориите на Австрийската школа по опровергаващ я начин. Австрийската школа дели частниците на честни, които не ползват държавата за печелене на предимство пред конкуренцията, и на нечестни, които ползват държавата за такива цели. Оказва се, че капиталистите в западните държави са ползвали държавите си за да се предпазват от конкуренциата на съседите си. Освен че попадат в графата „лоши капиталисти“ (съответно, капиталистите от Третия свят са добри!) теорията твърди, че такива капиталисти не могат да получат предимство, а корумпират и разрушават цялата система. Факт е обаче, че западните страни, респективно западните „лоши частници“ получават предимство използвайки държавата. Същото направижа „лошите частници“ от Южна Корея през втората половина на 20-ти век. Същото правят в момента и „лошите“ китайски частници. Излиза , че или „лошите частници“ могат да печелят използвайки държавата без да разрушават системата й. В условията на конкуренция ползването на държавата явно е решаващо, поради което „добри и честни“ (по дефиницията на Автрийската школа напр. Райсман) просто няма и няма и да има. Това обесмисля и цялата теория за „идеалния“ капитализъм, тя е неприложима. Не съответства на реалността. Да, човек може да обощи системата и да каже, че тези „лоши“ капиталисти са опорочили световната капиталистическа система и затова сега има такова голямо социално неравенство. Но какво променя това, след като само порочната система е възможна.
Това не е всичко. От Рейгън и Тачър насам световната икономика става все по-либерална, но кой знае защо не става по-стабилна, а неравенството вместо да намалява – расте. Е може и да стои, ако включим Китай, но Китай въобще е („социалистическа“) държава, която усилено се меси в икономиката (подбно и за Индия). Бившите соц страни благодарение на шоковите терапии са едни от най-либералните. В повечето случаи резултатът е плачевен спрямо теоретичните очаквания. И най-накрая имаме почти чистия чилийски експеримент от времето на Пиночет. Експеримент проведен под наблюдението и ръководството на двама нобелисти – Фридмън и Хайек. Резултатът – провал. С изтегляне на държавата от икономиката настъпва срив, безработицата скача неимоверно (от 3% при Алиенде до 20 при Пиночет и до 30 през 82-ра година), инфлацията се удвоява, а през 80-те удря хиперинфлация. 45% от чилийското население попада под прага на бедността. Дори сега, Чили е една от страните с най-голямо социално разделение (8-мо място в света). (Разбира се, Милтън Фридмън съчинява лъжата за „Чилийското икономическо чудо“. Както казах, неолибералите и австрийската школа не уважават фактите.) Така се оформя емпиричното заключение, че колкото по-малка е намесата на държавата, толкова по-голямо неравенство се получава, т.е. толкова по-несправедливо е разпределението на благата и съответно експлоатацията (на работещите) е по-голяма. И това е естествено – преразпределението на държавата коригира резултатът от нечестната игра наричана пазар.
Разбира се, няма спасение от догмата – ако не е станало, то заради намесата на държавата. Никъде няма чист капитализъм, навсякъде държавата се меси, т.е. има „социализъм“ според определенията на Австрийската школа! Забележете наглата йезуитщина – всеки капитализъм който се е провалил е „социализъм“, а непроваления чист капитализъм никъде го няма. Остава въпросът, защо винаги когато се доближаваме до този „чист капитализъм“, както в Чили, в повечето от бившите соц. страни, в Третия свят, толкова по-зле става и толкова по-голямо социално разслоение се получава, и обратно, колкото по-далеч сме от този „чист Австрийски капитализъм“ толкова по-добре се получава, както в Западна Европа, САЩ Япония и особено Скандинавските страни. Тенденцията е ясна и очевидна, както когато доближаваш гореща печка става по-топло, а когато се отдалечаваш по-студено рака и когато приближаваш чистия капитализъм става по-зле, а като се отдалечаваш – по-добре. Но Австрийската школа иска да ни убеди, че ако седнем на горещата печка ще ни стане най-добре. Сами окачествете как се нарича това.
Накрая, ако идеален капитализъм няма в реалността, то той може да се моделира компютърно. Това е направено по „метода на агентите“ , който е широко използван в икономиката. Резултатът е, че независимо как си разменят стоки, при това забележете равностойни! агенти, а не привилегировани и непривилегировани, както е реално, разпределението по доход и богатство е от типа гибс-болцман. Интересното тук е, че разпределението на американските домакинства по доход (взет от данъчните декларации) с изключителна за икономиката точност следва разпределението на Гибс-Болцман, което потвърждава релевантността на модела. Лошото е, че разпределението на Гибс-Болцман всъщност е експоненциално и вече представлява достатъчно голямо социално разделение. Е, данните за доходите на американските семейства се различават малко от Гибс-Болцмановото разпределение – имат „Парето опашка“ при високите доходи, която се дължи на факта, че реално агентите не са равнопоставени – частниците са привилегировани. Моделът обяснява и защо нараства неравенството, когато се приближаваме към „идеалния Австрийски капитализъм“. Ако към модела с агентите се добави постоянно кредитиране, то постоянно (стационарно) разпределение не се установява, а неравенството расте до безкраност. Тук Австрийската школа ще каже – а, ето затова ние искаме 100% златен стандарт. Само дето капиталистическата система не може да съществува при фиксирана обща парична маса и дори по собствените им модели се стига до дефлация и намаляване ръста на печалбите на което те отговарят – не, това не е дефлация и не е намаляване на печалбите. Умно! Но дори и да са прави, стационарното Гибс-Болцманово разпределение вече представлява неприемливо социално разделение и висока степен на експлоатация на работещите. Е, безработните не са експлоатирани – те са просто отхвърлени от обществото. В утопичният „идеален капитализъм“, може и да ги няма, ама докато приближаваме към него милиони ще измрат от глад. Затова е държавата, даспира безумитео на пазара и да намалява вредите от него.
Та връщайки се на първоначалния въпрос – както се вижда, не е необходим нито Маркс, нито някаква теория на стойността за да докажете, че експлоатация има и че нараства с оттеглянето на държавата от икономиката. Независимо дали Маркс греши или Менгер греши, хората напълно обосновано негодуват, напълно обосновано искат промяна и напълно обосновано се борят за нея. Човекът е единствената отправна точка в търсенето на мярка за справедливост. Такава не оже да му бъде наложена отвън, нито от пазара, нито от друга подобна игра (например „тука има тука няма“) нито от Австриска школа или Марсианска школа. Единствения въпрос е хората да бъдат питани и слушани, а не лъгани и манипулирани.
@Kihano
С малко закъснение ти вижам поста. Да отбележа, че ми е много приятно да дискутирам с теб. Ти си един от хората с мнение, който чете, има какво да каже и се интересува. А това, че поддържаш социалистически виждания дори прави дискусията по-интересна. Гледам, че си прочел някои неща за австрийската школа, което е много похвално и определено си една крачка пред мен (аз не съм чел Маркс, но пък съм почитател на наблюденията (не и на теориите) на Чомски).
Коментари:
„Не знам дали според всички икономисти, но като минимум според крайните неолиберали, към които причислявам и Австрийската школа, справедливото разпределение се осъществява от пазара. Това допускане се прави аксиоматично и не се подлага на съмнение. Около него се въртят и дефинициите на стойност.“
Аз лично не бих казал, че имам кавото и да е било общо с нео-либералите. Идеите ми са други. За аксиоматичното допускане: прав си според мен. Обаче то се базира на философски принципи, а именно неупражняването на насилие (не инцииране на насилие).
„Непрекъснатото съществуване на безработица, което ЕЕ посочва, е един от признаците за привилегировано положение на частника спрямо наемника“
Радвам се, че сме на едно мнение.
„Обратната зависимост на частника от наемния труд е многократно по-слаба, тъй като чрез фалит частника рискува единствено да се превърне в наемник, което не би трябвало за него да е толкова проблематично, тъй като вярва, че наемниците не са експлоатирани и получават заслуженото.“
Не съм съгласен. Един частник рискува доста повече от един работник. И това което рискува е капиталът, който е вложил. Пример: Спестявал съм 10 годин и съм спестил 20 000 лева за да си направя фирма. Наемам сграда, купувам машини и наемам хора. Фирмата обаче не върви и фалира. И после съм на улицата но с 20 000 лева загуба. А работниците ми са на улицата с 0 лева лична загуба. Аз, като частник рискувам повече от тях.
„Икономическите балони определено не са признак, че пазара е годен да определя цените. Виждането на Австрийската школа, че икономическите балони били резултат от експанзионистична парична политика „на държавата“ просто не отговаря на истината. Първият икономически регистриран балон в света е „манията за лалета“ в холандия от 1637, първият глобален икономически балон е „балонът на Южните морета“ от 1720 година. По тия времена не само централните банки не са на мода (Банк ъф Ингланд е основана 1694), ами и необезпечените (fiat) пари практически не съществуват. Използва се не просто така лелеяният от Австрийската школа златен стандарт, а направо златни и сребърни пари. И пак има балони.“
Точното виждане (мое) по въпроса е, че е за балоните е виновна експанзията на паричната маса. Типично за това е отговорна държавата, но по различни начини. В днешно време процесът се командва от централните банки, но по-рано не е било така. И пак парите са се увеличавали. За примерите ти съм чувал, но не съм запознат в подробности. Само да кажа, че т.нар. „златен стандарт“ за който говориш типично е бил частичен такъв, т.е. парите в обръщение (банкноти) не са 100% покрити със злато, а само частично. А това означава, че ако на пазара постъпи примерно 1 тон ново злато, то банките правят от това еквивалента на 4 тона (при 25% покритие). Т.е. по един или друг начин дори в твоите примери парите са се увеличавали. Да, вероятно не е имало централни банки, но резулатът е един и същ. Един друг начин, по който държавата позволява паричната експанзия индиректно е когато не позволява използването на алтернативни валути. На практика винаги е имало държавен монпол/контрол върху парите. На мен ми е известна историята на Великобритания, която много искала да си финансира войните, но някало как (населението се бунтувало против нови данъци, а пък никой вече не искал да заема злато на държавата). Тогава със силови мерки наложили днешната парична система и си намерили пари за да си водят завоеванията.
„С други думи, чстниците продаващи съпоставими стоки гледат един от друг и когато един покачи цената другите следват. Получава се непреднамерен монопол. На хората не им остава нищо друго, освен да купуват. Това е добър механизъм за обяснение на раздуването на балони.“
Не е добро обяснение. Представи си, че паричната маса е фиксирана. И една група частници някак си вдигнат заедно цените (просто за целите на дискусията). Това означава, че хората ще трябва да плащат повече пари за тези продукти. Обаче при фиксирана парична маса, това също означава, че те трябва да плащат по-малко за ДРУГИ продукти. Т.е. за да купят същото количество от дадена стока както преди, те ще трябва да се лишат от нещо. Обаче хората не обичат да се лишават от нещо. Резултатът е, че колкото повече поскъпва дадената стока, толкова по-малко ще се купува тя. И причината е, че хората няма да имат пари с които да я купуват. Не може да си купуваш къщи когато нямаш пари за хляб.
За контраст: в икономически балон хората могат да купуват без да се лишават от нещо друго. И причината е наличието на много пари в банките. Ако парите в банките биха били фиксирани, то при започване на един „балон“ те биха започнали да се изчерпват. А когато се изчерпват, то банките ще трябва да вдигнат лихвите, което пък значи, че „ балона“ няма как да се надуе. Пазарът ще работи срещу него. Обаче когато парите се увеличават, то регулиращата функция на пазара не може да сработи.
„Резултатът може да се види в данните за световното неравенство. Както рапортува Оксфам миналия месец 85 души притежават толкова богатство, колкото 3.5 милиарда души. Веднага се пита, какви са били тия заслуги на тия 85 души? С какво точно са допринесли толкова много за развитието на човечеството, в каква насока, защо точно в нея и т.н.? Очевидно тук не става дума за никави възнаграждения според заслуги. Става дума за нечестна игра и няма нищо чудно в това, че хората не я приемат, негодуват и опитват да я разобличат.“
Да, неравенството съществува. И когато се дължи на чисти човешки, производствени способности, то то е ОК. Обаче в днешно време една огромна част от неравенството е предизвикана от непазарни фактори: контрол върху парите (те първо попадат в близки до държавата компании, като Голдман Сакс ), непазарни привилеги: държавно лицензиране, концесии (изключват се другите участници), директна държавна поддръжка (помощи за селскостопански производители) , данъци върху разлчни дейности, МРЗ (директна безработица) и много много други. Ти предполагам знаеш какво стана след прехода 1989 в България. Кражби и разпродажби на наши хора на „наши“ цени. Да не говорим за насилственото отнемане на имущество и „застраховане“ (ВИС, СИК и пр.). Всичко това е ставало със съзнателното действие или бездействие на българската държава. И в това, противно на вижданията на Маркс (за „първоначално натрупване на капитал“) няма нищо пазарно. Ама НИЩО!
@Kihano
„А историческите факти са, че ония страни, които от 18-век насам прилагат свободен пазар в средата на 20-ти са бедния трети свят, а ония които прилагат върл протекционизъм една спрямо друга (с изкл. на Великобритания и още 4 малки европейски страни) се оказват богати и развити“
Тази тема сме я дискутирали с теб. В грешка си. Страните от третия свят са по-далечни от свободния пазар от примерно Европа и Америка. И това е причината те да са по-бедни. Свободен пазар значи че съществува защита на частната собственост (накратко). Защитата на частната собственост в Сомалия е несъществуваща. Там на практика няма съд и полиция. Резулататът е, че никой не желае да произвежда нищо. И причината е, че не може да го произведе при такива условия и да го задържи. В Европа има работещо (до някаква степен) правосъдие и изпълнителна власт (полиция). За това и нещата вървят (не добре, но МНОГО по-добре отколкото в Сомалия). И дори при наличие на протекционизъм пак са вървели по-добре. Т.е. протекционизмът не е причината. Ситемата се е развивала ВЪПРЕКИ него, защото основите и са били по-добри.
„Факт е обаче, че западните страни, респективно западните „лоши частници“ получават предимство използвайки държавата.“
Така е. И Австрийската школа е против това, но днешните виждания поддържат статуквото.
„Това обесмисля и цялата теория за „идеалния“ капитализъм, тя е неприложима. Не съответства на реалността. Да, човек може да обощи системата и да каже, че тези „лоши“ капиталисти са опорочили световната капиталистическа система и затова сега има такова голямо социално неравенство. Но какво променя това, след като само порочната система е възможна.“
Прав си, че „идеалния капитализъм“ не може да бъде въведен. Обаче причината не е, че функционално не може да работи, т.е. че е невъзможен, а че противоречи на вижданията на хората. Те просто не го искат. Всъщност 99.99999% дори не знаят какво е това. За сравнение: преди стотици години хората са искали крале и нищо друго. И ако някой съсвременник им би предложил правителство, и то демократично избираемо то те биха го обесили за такова богохулство. „Как ще ни управлява някой друг, а не царя, а?“. Положението днес не е по-различно. При наличните убеждения на хората друга икономическа система не е възможна.Обаче както знаеш убежденията се променят. Вече нямаме крале. Та: Чистия каптализъм в възможен, но неприемлив за обществото. И точно в такъв смисъл ще се съглася с теб, че той противоречи на ДНЕШНАТА реалност. Никой не го иска.
„Само дето капиталистическата система не може да съществува при фиксирана обща парична маса и дори по собствените им модели се стига до дефлация и намаляване ръста на печалбите на което те отговарят – не, това не е дефлация и не е намаляване на печалбите. Умно!“
Да, стига се до дефлация, но полезна такава. А печалбите на фирмите си остават. Ако забелязваш печалбата на фирмите е диференциална величина. Т.е. приходи минус разходи. Една фирма може да увеличи печалбите си с намаляване на разходите си при постоянни приходи, или дори с намаляващи приходи (когато разходите намаляват по-бързо). Ето така може да същестува дефлационен растеж. Дефлацията от която съвременната икономическа теория се оплаква ще е от растеж. В днешно време, понеже дефлацията се случва само по време на криза тя се приема за лошо нещо. Обаче през време на криза дефлацията се дължи не на растеж, а на намаление на парите и скоростта им на обръщение.
Между другото компютърния бранш е точно случай на дефлационен растеж. Цените на компютрите стоят същите при по-висока производителност и все по-покачващи се разходи за заплати, ресури и т.н. Т.е. може да растеш с намаляване на разходите. Факт, ама кой го интересува, когато имаме теорията на Кейнс? При сблъсък на теории (вярвания) и реалност, винаги печелят вярванията. „ Това е така, винаги е било така и така ще бъде“.
„В утопичният „идеален капитализъм“, може и да ги няма, ама докато приближаваме към него милиони ще измрат от глад.“
Ако сега някак си (няма как) внезапно преминем към чист капитализъм, то наистина може да има хора, умрели от глад. И причината е, че не можеш да преминеш от една система към друга за 1 ден. Трябва време на системата да се преструктурира. Обаче причината не е, че капитализма е лош, а самото предишно наличие на една неправилна система. Т.е. когато цяла нощ си пил, не можеш да очакваш, че когато спреш, то няма да имаш махмурлук. Да, ама махмурлука не причина да продължаваш да пиеш. Той е следствие от предишните ти глупости. Ти би ли продължавал да пиеш безспирно за да избегнеш махмурлука? По съвременните виждания точно това трябва да се направи.
@EE
Виждам че доста си написал, но основната теза, че пазарът е нечестна игра въобще не си засегнал. Както съм написал, единственото обстоятелство, че частниците и наемниците са в различна позиция и роля спрямо пазара е достатъчно условие за обявяването на пазара за нечестна игра. Оттук нататък, каквото и да кажеш едва ли ще убедиш някого, че наемниците са в привилигерована позиция. Ако беше така, то частниците отдавна да са сдали собствеността, например на държавата. А то те правят обратното и то с изключително усърдие.
„Философските“ съображения за неинициране на насилие вече ги срещнах. Това е толкова куха постановка, че дори Райсман след като е дефинирал свободата като „неиницииране на насилие“, ми се налага в скобки да приравнява измамата и кражбата към физическото насилие. Както и да е, по неговата дефиниция ако стоиш гол в затвора и никой не те бие значи си свободен. Това са такива съвършени глупости и алогизми, че са достойни само за хумора и сатирата. Например, правото ти на свободно придвижване е нарушаване на правото ти на собственост щото не можело да си ползваш обувките както желаеш. Но ако тръгнеш бос, най-добре гол, през границата, то тогава могат да те спрат, щото не нарушават правото ти на собственост. Така човешките права се свеждат до правото на собственост, откъдето следва, че ако нямаш собственост нямаш права! Последното е чудесна илюстрация на капиталистическото ни съществуване. И мога да се обзаложа, че тази философия е възникнала от болните умове около Айн Ранд. Той самият Райсман е неин привърженик, още макартист и дава всички признаци на социопатия. А колко е невеж по въпросите на анархизма просто да паднеш от смях. И разбира се лъже та се къса.
Както написах, един частник като фалира рискува да стане наемник. Един наемник ако остане без работа рискува да умре от глад. Нещата мисля са несъпоставими. Освен това самите частници настояват, да не се плащат социални помощи или осигуровки. Значи закъсалия наемник да мре. А ти предполагаш обществото да жали или да се грижи, за някаква си парична сума на частника! Откъде накъде? Мисленето само в пари и суми е прекалено ограничено! Говорим за социален статус!
За икономическите балони банките и държавата грешиш. /знам че повтаряш класически, което значи заучени, положения, но грешиш. Парите са дълг и са съществували много преди появата на монетите, златни или сребърни. Монетите като такива възникват единствено като среда, на която е записан държавния (по онова време царския, кралския и т.н.) дълг. Но държавата не е единствения източник на дълг, т.е. на пари. Всеки икономически агент може да бъде. Парите се създават в икономиката. Ролята на централната банка е единствено да не пречи. Приемането на златен стандарт е кратковременно (на фона на историята) отклонение при което носителя на записа на дълга – златото – се приема за носещо стойност вместо дължимата стока или услуга записана в монетата. Все едно да сбъркаш романът с хартията на която е написан. В природата няма обективен репер за стойност. Всички стойности са относителни и затова и златото не може да бъде такъв репер.
Тезата, че щом е имало балон значи е имало емисия на пари не е доказуема.Още по-малко доказуемо е, че държавата е отговорна за това.
При фиксирана парична маса общата печалба е нула. Ако един печели, то друг губи. Тогава не е необходимо никакво увеличение на цените, за да се види, че стоката не може да бъде изкупена и че хора ще останат без пари. Освен това, реално паричната маса нараства, и то точно с реинвестираната част от печалбата. Тази печалба се превръща в нечий дълг, т.е. създават се пари. Така общата парична маса се увеличава постоянно. Частиците могат да вдигат цената колкото искат, стига да не е шоково. Ако не друг, то държавата ще изпадне в дълг и пари ще бъдат създадени.
Това, че хората ще имали излишни пари в банките и с тях надували балони противоречи на основен принцип на икономиката – че нуждите на човека са безгранични. Освен това неявно твърдиш, че за да няма балони хората не трябва да имат спестявания? Някои пък считат спестяванията за крайно необходими за развитието. Балона се надува за печалба, печалбата е дълг, а дълга – пари. Икономическият балон сам по себе си е източник на пари!
„Да, неравенството съществува. И когато се дължи на чисти човешки, производствени способности, то то е ОК. Обаче в днешно време една огромна част от неравенството е предизвикана от непазарни фактори: “
Мисля доста аргументирано показах, че точно пазарните фактори са тия, които създават неравенството, без минимална връзка със способности и принос. При това колкото по-свободен пазар, толкова по-голямо неравенство! Ограничаването на пазара ограничава и неравенството и обратно. Твърденията които изказваш обикновено целят държавата да не работи против несправедливостите на пазара, а да ги засилва. Това не може да стане! Никой няма да го позволи! Ще стане гражданска война!
„ Страните от третия свят са по-далечни от свободния пазар от примерно Европа и Америка. “ Това не може да е аргумент. Говорим за 200-годишна история, а не за сега. Тази история добре е описана в книгите, които се преразказват в линка, който съм дал. Откъде ти черпиш информация обаче не си посочил. Това че частната собственост в неразвитите страни не е била добре защитена (пак повтарям говорим за 200 години!) е недоказуемо. Частната собственост е добре защитена в целия свят от много отдавна. Предполагам още от римско време.
Чистият капитализъм е изключително вредна утопия, тъй като с нейна помощ едно нищожно малцинство от капиталисти мачка корумпира и деградира населението на цялата планета. От тази ситуация единствения резултат ще се окаже война на всеки срещу всеки и разбира се адска мизерия.
„Да, стига се до дефлация, но полезна такава. А печалбите на фирмите си остават.“
Това вече го коментирах. Цитирайки Австрийската школа не съм казвал, че теориите им са верни. Паричната печалба е невъзможна при фиксирана парична маса. Компютърният бранш не може да е мерило, тъй като е част от системата, а не цялата система.
Аналогията с махмурлука едва ли е релевантна. Невъзможността за идеален капитализъм се доказва несложно изхождайки от минимални допускания както съм обяснил в коментара си. Има логически теоретични съображения, има съответстващ компютърен експеримент – също много минималистичен модел, и накрая имаш факти от самата капиталистическа реалност –всичко логически съгласувано. Какво имате насреща привържениците на „чистия капитализъм“. Голи разпокъсани твърдения, логическа несъстоятелност и противоречие с фактите. Сиреч, имате вярване.
@Кихано
„Това е толкова куха постановка, че дори Райсман след като е дефинирал свободата като „неиницииране на насилие“, ми се налага в скобки да приравнява измамата и кражбата към физическото насилие.“
Да, измамата и кражбата са физическо насилие. Иззето ти е нещо с насилие.
„Както и да е, по неговата дефиниция ако стоиш гол в затвора и никой не те бие значи си свободен.“
Проблемът е, че седиш в затвора, не че си гол. Факта, че те държат в затворе е физическо насилие. Някой те държи там насила. Т.е. ако си в затвора, то не си свободен.
„Както написах, един частник като фалира рискува да стане наемник. Един наемник ако остане без работа рискува да умре от глад.“
Ако наемника остане без работа, а частника фалира, то и двамата са без пари и в едно и също положение. В ДНЕШНАТА ситуация и двамата могат да умрат от глад.
„Но държавата не е единствения източник на дълг, т.е. на пари. Всеки икономически агент може да бъде. Парите се създават в икономиката. “
Парите се създават само и изключително със съгласието на държавата. Тя ги контролира. По времето на златния стандарт е можело и частни лица да създават пари, но в момента това не е възможно.
„В природата няма обективен репер за стойност. Всички стойности са относителни и затова и златото не може да бъде такъв репер.“
Горното е така, но от това нищо не следва.
„При фиксирана парична маса общата печалба е нула. Ако един печели, то друг губи.“
Грешиш. Горното е просто едно твое вярване (и то доста популярно). Покажи как общата печалба ще е нула. Тук нямаш аргумент. Аз мога да ти обясня, но ми е необходимо да разбера първо как разсъждаваш. Вече съм водил този спор с други хора.
„Това, че хората ще имали излишни пари в банките и с тях надували балони противоречи на основен принцип на икономиката – че нуждите на човека са безгранични.“
Никога не съм твърдял, че спестяванията на хората са причина за балоните. Твърдя, че многото и увеличаващи се пари в баните са причината за балоните в днешно време. Не можеш да спестиш пари, които нямаш. Както и не може да изхарчиш пари, които нямаш. Колкото повече пари се наливат в икономиката, то толкова повече пари ще има по сметката на хората и фирмите. Накратко: не си разбрал твърдението ми.
А се радвам, че и ти са мнението, че нуждите на хората са безгранични. В днешно време цари вярвнието, че хорат не икат да храчат (по Кейнс).
„Мисля доста аргументирано показах, че точно пазарните фактори са тия, които създават неравенството, без минимална връзка със способности и принос.“
Не си.
„Твърденията които изказваш обикновено целят държавата да не работи против несправедливостите на пазара, а да ги засилва. Това не може да стане! Никой няма да го позволи! Ще стане гражданска война!“
Тук твърдя следното: Държавата работи срещу пазара под претекст да изравни стандартите на хората, обаче де факто работи срещу хората. Хората това не го разбират, но това не променя нещата. Примерът е МРЗ. Звучи фантастично, кой не би искал да му гарантират минимален доход? Проблемът е, че не можеш да получиш нещо срещу нищо. Резулатът е повишена безработица, която е много по-голям бич за народа от ниските заплати. Ама на кой му пука,когато си имаме вярвания? Едно време земята е „била“ плоска и не е имало сила да света, която да убеди хората, че това не е така.
„Ограничаването на пазара ограничава и неравенството и обратно. “
Виж това е вярно. При липса на пазар един човек като Фарадей или Форд може да копае канавки. Нищо, че способностите му са огромни.
„Частната собственост е добре защитена в целия свят от много отдавна.“
Отиди в Сомалия и се опитай да си направиш фирма и да произведеш нещо. Ще видиш от първа ръка колко добре е защитена тази частна собственост. Европа, Америка и Азия вървят, защото има някаква (не перфектна, но поне добра) защита на собствеността (съд, закони, изпълнителна власт).
„Чистият капитализъм е изключително вредна утопия, тъй като с нейна помощ едно нищожно малцинство от капиталисти мачка корумпира и деградира населението на цялата планета. От тази ситуация единствения резултат ще се окаже война на всеки срещу всеки и разбира се адска мизерия.“
Не можеш да мачкаш някого когото не можеш да контролираш със сила. И когато този човек има избор. В момента много хора нямат избор заради безработицата.
А аз съм на мнение, че при чист капитализъм война не може да има. За война трябват три неща (по Чърчил) : пари, пари и пак пари. А ако държавата не може да печата пари, то от къде ще ги вземе? Войната е много , ама много скъпо удоволствие.
„Голи разпокъсани твърдения, логическа несъстоятелност и противоречие с фактите. Сиреч, имате вярване.“
Не съм съгласен с горното.
Да спомена отделно, че съм впечатлен, че си чел Райсман. За съжаление ти виждам постовете все със закъснение.
Изглежда и този си коментар трябва да започна със същото което и предишния – въобще не си засегнал основната ми теза, а именно, че пазарът е нечестна игра.
Сега, щом толкова държиш измамата да е насилие, то след като пазарът е нечестна игра, т.е. представлява измама, то той е един огромен източник на насилие. Така цялата пропазарна и ненасилствена теория отива по дяволите. Каквото и да правиш капитализма е незащотом от морално-етична гледна точка! Капитализма е индустриален феодализъм. Това е повече от очевидно!
„Да, измамата и кражбата са физическо насилие. Иззето ти е нещо с насилие.“
Така или иначе аз не съм съгласен с това, макар и както показах добре да се вписва в моята аргументация. Това е само една подмяна на смисъла на думите. Ненужно езиково извращение. И какво е иззето? Фабриката е експроприирана? Ама светът не се върти около имането на частника!
Можеш да измзмиш човек без той да разбере и без въобще някога да се тормози за това. Каво насилие е това? Никакво! Още по-малко физическо.
„ДНЕШНАТА ситуация“ се дължи изцяло на капитализма. Преди 24 години в една голяма част от планетата такива опасности нямаше. Те възникнаха именно заради частната собственост и пазара.
„Парите се създават само и изключително със съгласието на държавата.“
Не е вярно! Пари е имало и преди държавите да се появят. Държавата обаче се явява гарант за тях. Сиреч, ако никой друг не си върне дълга който представляват, то държавата ще го върне.
„Тя ги контролира.“
Това също не е вярно! Не си ли чувал за „независимост на централните банки“? Чувал си, нали? Но предпочиташ вярването.
„По времето на златния стандарт е можело и частни лица да създават пари, но в момента това не е възможно.“ Точно така, това са били фалшифокатори, преследвани от кралствата, щото златните пари са дълг на държавата и когато някой прави златни пари увеличава дълга й без тя реално да го има. Що се отнася до печатането на собствени златни пари, то те не се разпространяват щото няма кой да гарантира за тях. И пак бъркаш „романа с хартията на която е написан“. Частни пари и сега се създават. Като се почне от ваучерите, та се стигне до баварския киймгуаяър.
„Горното е така, но от това нищо не следва.“
Напротив, следва, че златото не може да бъде гарант и мерило за стойност.
„Грешиш. Горното е просто едно твое вярване (и то доста популярно). Покажи как общата печалба ще е нула. Тук нямаш аргумент. Аз мога да ти обясня, но ми е необходимо да разбера първо как разсъждаваш. Вече съм водил този спор с други хора.“
Съмнявам се че си подготвен по темата. По този въпрос са работили Калецки, Маркс, Кейнс и кой ли не. Самият Райсман на стр. 725 пише
„I believe
the theory of aggregate profit and the average rate of
profit must solve, namely, to explain how, in the conditions of a fixed quantity of money, the existence of a
positive average rate of profit is possible on a long-run,
permanent basis, and is so, moreover, without the rate of
profit having continually to fall“
Повечето икономисти смятат, че са намерили решение, като сведат паричната печалба до стокова. Само че не това е проблема. Проблема е именно паричната печалба, тъй като всяка стокова печалба има парично изражение. Райсман смята по-нататък ще е намерил рещение – паричната печалба била равна на потреблението на капиталистите. Но това също не е решение, щото отново е при нулева обща парична печалба.
А иначе няма начин да обориш принципа, че при фиксирана парична маса печалбата на един е загуба за друг.Това е толкова проста алгебра. След като сумата е постоянна, за да има един повече, от друг трябва да се вземе.
„А се радвам, че и ти са мнението, че нуждите на хората са безгранични.“
Не аз не съм на това мнение, класическата икономика е на това мнение и доколкото разбирам Австрийската школа също.
„„Мисля доста аргументирано показах, че точно пазарните фактори са тия, които създават неравенството, без минимална връзка със способности и принос.“
Не си.“
За тия които имат вярване и отричат логиката – не съм.
„Тук твърдя следното: Държавата работи срещу пазара под претекст да изравни стандартите на хората, обаче де факто работи срещу хората. Хората това не го разбират, но това не променя нещата. Примерът е МРЗ. Звучи фантастично, кой не би искал да му гарантират минимален доход? Проблемът е, че не можеш да получиш нещо срещу нищо. Резулатът е повишена безработица, която е много по-голям бич за народа от ниските заплати. Ама на кой му пука,когато си имаме вярвания? Едно време земята е „била“ плоска и не е имало сила да света, която да убеди хората, че това не е така.“
Това отново е вярване. Няма никакви доказателства, че МРЗ води до безработица. Това са измишльотини. И каква полза да работиш, след като ще работиш за нещо, което не ти покрива разходите? МРЗ поставя праг пред нивото на експлоатация и ако се комбинира със социални помощи и високи данъци за богатите всичко си е на място.
„При липса на пазар един човек като Фарадей или Форд може да копае канавки. Нищо, че способностите му са огромни.“
А колко Фордовци и Фарадеевци е затрил пазара би ли могъл да кажеш? Като сметнеш, че резпределението на гениите по земята е равномерно и 80% от населението на планетата живее в бедност и без образование именно заради пазара, то излиза че около 80% от гениите са затрити. Ти ми изтъкваш оцелелите 20% като предимство. И не виждам какво прави Форд до Фарадей?
Освен това е доста ограничено да смяташ, че големите научни и технически открития се правят за пари. Правят се от любопитство и като проява на свободен дух, който не може да се прояви под капиталистическата експлоатация.
И накрая, вменяваш на хората само и единствено материални стремежи. Само че те имат и други. Затова никой няма да запее „Hasta siempre senor Ford“, докато „Hasta siempre comandante“ е една от най-популярните песни въпреки злостната прокапиталистическата пропаганда.
А ти бил ли си в Сомалия, извинявай, че да ме пращаш там? Проблемът на Сомалия не е по-различен от този на другите бедни страни. А именно – неплатежоспособност. Или казано на икономически език – липса на търсене. Обвързването на липсата на стоки с липсата на пари да бъдат купени в понятието „търсене“ е също едно доста голямо извращение. Хората може да мрат от глад, но щом не могат да си платят хляба, значи няма търсене …
Оставям настрана, че в повечето случаи, намесата на западни страни е довела изостаналите страни до това състояние.
„В момента много хора нямат избор заради безработицата.“
Това е само частично вярно. Причината за безработицата е самия пазар и неравностойното положение в което се намират частника и наемника. Това че при чистия капитализъм нямало да има безработица е утопия, както и самия чист капитализъм. Капиталистите никога няма да допуснат да изгубят предомството което им дава пазара. За това предимство се води Студената война и пак заради него комунистическата номенклатура се обърна на капиталисти. Трябва да си луд за да смяташ, че ей така заради Австрийската школа капиталистите ще се откажат от привилегиите си. Именно привилегията на частниците е същността на капитализма!
„А аз съм на мнение, че при чист капитализъм война не може да има.“
Утопия, утопия и пак утопия, която както виждаме пак противоречи на фактите доста драстично! Войната е доста печелившо начинание за частниците. Справка – възстановяването на Европа след ВСВ, „възстановяването“ на Ирак след войната от 2003 година. Да войната е скъпо „удоволствие“ за народа и бонанза за частниците.
Колкото и да не си съгласен имате вярване. Пак повтарям – голи разпокъсани твърдения, нарушена логика, противоречие с фактите@ това са признаци на вярване, а не на разум.
Райсман обаче го чета с отвращение. Изключително двуличен е, лъже и изопачава, както подобава за капиталистически пропагандист. От всякъде личи, че дели хората на „висши“ – капиталистите, и низши – останалите. Едно от най-циничните му изказвания е това
„To some extent, the process of the destruction of
freedom has taken place under the code words of combatting “white-collar crime”instead of “blue-collar crime.”
The latter type of crime is genuine crime, entailing the
initiation of physical force. The former type of crime
incorporates some elements of genuine crime, such as
fraud and embezzlement, but consists mainly of fictitious
crimes“ – стр. 26.
Патетично е как Райсман нарича земите на индианците „ничии“. Може би понеже не са имали нотариален акт от английската кралица. 🙂 Ама и ние нямаме нотариални актове от Вашингтон. Един ден може собствеността ти да се окаже ничия и американците да я „намерят“. Както намериха „ничии“ петролни кладенци в Ирак.
Ако пък пак се върнем на „дефиницията за свобода“, то „неиницирането на физическо насилие“ означава, че щом веднъж е иницирано, то страните могат да се бият колкото си искат и пак са свободни. Въобще смях отвсякъде. Но патологията си личи, толкова едностранчиво мислене и отявлено вземане на страна е признак на социопатия. Същата като на Айн Ранд – нарцисизъм! Ако не си запознат с психологията нека ти поясня, че нарцисизма не е харатериологична особеност, а психическо личностово растройство, което е обозначено в международната класификация на болестите.
@Kihano
Първо да ти кажа, че съм много впечатлен, че си чел Райсман и то внимателно. Говори за искрено интелектуално любопитство. Предполагам, че към Райсман аз съм те подтикнал, защото само аз съм го споменавал по блоговете. Да спомена само, че аз не съм съгласен с него на доста места, но за адски много неща по мое мнение той е абсолютно прав.
Ще огранича дискусията засега, че много се разля. С голямо удоволствие ще се върна после с теб към въпроса за „честността“ на пазара и т.н., но лично на мен ми е по-интересен въпроса с възможността за съществуване на печалба при постоянно количество пари, та на него ще се спра.
„Съмнявам се че си подготвен по темата.“
Ами пробвай ме! 🙂
„Повечето икономисти смятат, че са намерили решение, като сведат паричната печалба до стокова. Само че не това е проблема. Проблема е именно паричната печалба, тъй като всяка стокова печалба има парично изражение.“
Не схванах точно какво имаш предвид, но аз именно за наличието на парична печалба говоря. И твърдя, че тя е възможна при фиксирано количество пари.
„Райсман смята по-нататък ще е намерил рещение – паричната печалба била равна на потреблението на капиталистите.“
Ето тук аз ОПРЕДЕЛЕНО не съм съгласен с Райсман. Личното ми мнение е, че горното е глупост. В момента няма да се спирам защо. За индианците и мнението на Райсман за земите им: абсолютно си прав. Пълна глупост. Напълно споделям мнението ти. Имуществото им е иззето с насилие и Райсман се опитва някак си да извини горното извращение.
„А иначе няма начин да обориш принципа, че при фиксирана парична маса печалбата на един е загуба за друг.Това е толкова проста алгебра. След като сумата е постоянна, за да има един повече, от друг трябва да се вземе.“
Разсъждението ти е неправилно.
Само за пример: Един работник взима заплата всеки месец. Сумата от заплатите му е положително число. Ако всеки месец взима по 100 лева заплата (примерно), то за година това са 1200 лева. Обаче това не значи, че на края на годината тези 1200 лева са изчезнали от икономиката. Т.е. там са си останали, изхарчени са за храна, дрехи и други. Икономиката е затворена система. Парите там просто отиват от един човек в друг.
Сега за печалбата: Тя е де-факто заплатата на бизнесмена. Разликата е, че тя е променлива. И бизнесмена прави с нея същото както и нормалния работник. Той я харчи или влага някъде. Т.е. ако печалбата на един капиталист месечно е 1000 лева, то годишно това са 12 000 лева. Това обаче не значи, че на края на годината той има 12 000 лева в наличност. Тези пари отдавна са отишли пак в икономиката и са се въртяли там многократно. 12 000 лева е просто сборът от заплатите му. Едно счетоводно число, което изобщо не е е толкова важно.
Ти не се чудиш изобщо, че „печалбата“ на работника (заплатата) за година или месец положителна величина, но виж „заплатата“ на бизнемена как може да е положителна? Ами по същия начин по който и ти „счетоводно“ ти взимаш положителна заплата всяка година.
Печалбата на един бизнесмен на месец или година не означава загуба за друг, защото другият бизнесмен формира печалба върху същите тези пари! Печалбата е просто един счетоводен феномен.Той не е свързан директно с парите в наличност.
Един бизнесмен може на края на месеца да има 1000 лева печалба и нула лева в наличност. Т.е. печалба (счетоводна) и пари в наличност са различни неща. И то несвързани.
Предполагам, че горното е малко неясно (не съм го чел директно никъде), та ще опитам да го обясня по друг начин.
В една икономика има 1000 лева (общо). В нея има само 3 фирми. В едната фирма в даден момент има 400 лева, в другата също 400 лева, а в третата 200 лева. От тези пари първата фирма плаща 360 лева на работниците си, а 40 лева е печалбата и. Втората фирма също дава 360 лева на работниците си и 40 лева печалба, а третата дава 180 лева на работниците си и има 20 лева печалба. Проблем няма. Печалбата на всички е положителна и съществува. И не е за сметка на някой друг. Просто една част от общата сума (в случая 10% ) е заделена за печалба. И тази част си седи същата постоянно.
За сравнение: В края на месеца първата фирма, след като е изплатила заплатите има 0 лева в наличност (но е на 40 лева счетоводна печалба), втората фирма има 40 лева печалба и 40 лева в наличност (съвпадат), а третата фирма има 20 лева печалба и 60 лева в наличност. В края на месеца първата фирма е платила на третата 40 лева (цялата си печалба) на третата фирма за да получи нещо от нея, но то още не е доставено (и затова не е част от печалбата на третата фирма).
Ще опитам да го обясня и по още един начин: Печалбата е диференциална величина. Т.е. ПЕЧАЛБА = ПРИХОДИ – РАЗХОДИ. И изобщо не важно колко са приходите и колко са разходите, а просто тази разлика да е положителна. Т.е., количеството пари в икономиката е без значение.
При константно количество пари една фирма може да си увеличи печалбата просто като си намали разходите. Приходите не може да ги увеличи, но разходите може да намали. На това му викат прогрес. При константно количество пари една икономика ще се развива дефлационно. Т.е. фирмите пак ще имат печалба, но непрекъснато ще си намаляват разходите. И след като си намали разходите, то поради конкуренцията ще падат и цените и то при постоянна печалба (процентно).
Ако се интересуваш, една от статиите ми в сайта ми описва дефлационен растеж. Между другото един вариант на дефлационния растеж вече се е случвал през 19 век. Факт! Да, парите са се увеличавали, но по-малко от растежа на икономиката. Възможен е дефлационнен растеж. Да, ама ако правилно съм разбрал съвременната икономика го отрича. Отрича факт, който вече се случил! Нищо чудно, че земята е „била плоска“ толкова много векове. Ако искаш да ти опиша по-подробно как точно виждам една дефлационна икономика, просто кажи!
@EE
Добър опит но не е решение на проблема. Как например фирмата със 40 лв счетоводна печалба и 0 лева наличност в края на годината ще плати дивидент на собствениците си? Тук неявно правиш това, което ти казах – обръщаш 40-те лева парична печалба в стокова. Сиреч, с 40-те лева печалба нещо е купено. Разбира се, дивиденти не можеш да платиш, тъй като нямаш наличност, а акционерите не искат да им се разплащаш със някаква стока. Същото се отнася и до банките, ако си взел заем, ще ти искат пари и като нямаш наличност никой няма да те пита колко ти е счетоводната печалба. Така че да си призная, не съм счетоводител, но се съмнявам, че печалбата се изчислява по такъв начин. Вярно, че е печалбата е приходи – разходи, но реално извършени разходи и реално получени приходи. В твоите сметки пропускаш разходите. Например работникът получил 1200 лв за година, но казваш, че ги е изхарчил, значи има и 1200 лв разходи и 0 печалба. Същото и за капиталиста. 12000 може да сборът от заплатите му за годината, но ако той е похарчил 13000 за годината не само не е на печалба, а тъкмо обратното. Също и след като първата фирма е останала с 40 лв печалба, то къде са изчезнали, та да има нула наличност в края на годината? Похарчени са!Направила е разход. Вадиш го и получаваш печалба нула. Та не спазваш сбствената си дефиниция за печалба!
За дефлационния растеж към момента съм склонен да се съглася, но въпросът за мен подлежи на проверка. За мен дефлационен растеж би бил възможен за ограничен период. Райсман смята, че го е обяснил, но обяснението му изисква печалбата да е равна на паричното изражение на потреблението на капиталистите. Понеже отричаш последното, то явно имаш друго обяснение.
За 19 век сигурно е вярно, но ще потърся и друг източник, че Райсман много лъже. Въобще, цялата Австрийска школа са доста безкрупулни лъжци.
Кой е сайта ти?
@Kihano
„Как например фирмата със 40 лв счетоводна печалба и 0 лева наличност в края на годината ще плати дивидент на собствениците си?“
Дивидентите не се преразпределят на 1.1.2014 година в 0:01 минута. Това става по-късно. И за това се намират пари. Тези 40 лева не са загубени, а просто още веднъж вкарани в бизнеса. В един по-късен момент (примерно след счетоводното отчитане на годината) тези пари ще се изтеглят от оборота и от тях ще се платят двиденти. Дотогава обаче тези пари може вече 2-3 пъти да са се извъртяли през икономиката.
„Направила е разход. Вадиш го и получаваш печалба нула.“
Май си прав, че ще трябва да се заприходи. Обаче фирмата е на печалба нула. Следователно: нула данъци.
Третата фирма пък ще е на 40 лева печалба ( и то без да е доставила стоката). Както и да е, това не променя нещата. Общата печалба пак е положителна (нали това беше проблема?).
„Понеже отричаш последното, то явно имаш друго обяснение.“
Какво точно искаш да ти обясня?
Сайта ми е:
https://sites.google.com/site/eelaissesfaire/
@Kihano
Да си повторя пак обяснението:
От общите пари в икономиката 10% представляват печалба. Т.е. ако в икономиката има 1 милион лева, то 100 000 от тях са печалба. Как са разделени тези 100 000 е друг въпрос. Може всички да са на печалба или пък някои да са на загуба, но за това пък други са на по-голяма печалба. Върпосът е, че агрегатната печалба е 100 000 лева и че тя е положителна и съществува. И от никъде не следва, че някой трябва да е на загуба за да е друг на печалба. Не знам дали това ги отговяря на въпроса.
@EE,
Ами не, не отговаря на въпроса. ти съвсем формално в един статичен момент вземаш една сума и решаваш, че това (10% или колкото и да е) е агрегатната печалба. Въпросът е как се формира тая печалба между момент А и момент Б. Как се изменя разпределението на парите сред икономическите агенти.
@Kihano
Честно да ти кажа, не разбирам какво имаш предвид точно.
„Въпросът е как се формира тая печалба между момент А и момент Б.“
???
„Как се изменя разпределението на парите сред икономическите агенти.“
От тази агрегатна печалба примерно 0.0001 процент се пада на фирма А в месец Б. През следващият месец например обаче фирмата А е на загуба, но за сметка на това другите фирми са на по-голяма печалба
( бившата печалба на фирма А + загубата и). Икономиката е динамична система и печалбата и загубата на фирмите непрекъснато се изменя. Факт е обаче, че печалбите на фирмите минус загубите им винаги е положителна величина и това е нещо естествено, тъй като губещите фирми фалират или се преструктурират.
Нямам представа дали съм ти отговорил на въпроса.
Отколешна мечта на буржоазията, редом с хрантутниците и, е да обори идеите на Карл Маркс. Но не би – засега са показали, че могат само да ги преиначават или да ги игнорират.
И статията и коментарите – от горе до долу редки лайна.
Маркс не се оборва с няколко цитатчета, взети извън контекст от том 1-ви на „Капиталът“. Този човек сам си е отделна наука и с причина. Или хубавичко си прочел, занимавал си се с Марксова теория и чак тогава си преценил или не приказваш глупости. Просто „отгоре, отгоре“ не минава при него.
Така че гледайте си бизнеса, зубкайте си повърхностните икономически вулгаризми и със здраве си ги повтаряйте като папагали. Щом нямате време и желание да вникнете в трудовете на този брадат човек, тогава поне не се излагайте.