Какво (не) ни показва индексът на потребителските цени

Съвсем скоро НСИ излезе с данните за инфлацията през 2013 г., които още същия ден бяха разтълкувани по БНТ по следния начин: „Отчетохме най-ниската годишна инфлация от 23 години насам. По данни на Националната статистика това е дефлация от 1,6 на сто.“[1] Оказва се, че данните са за месец декември спрямо декември 2012 г.; т.е. средногодишната инфлация е била 0,4% и на практика имаме малка „инфлация“.[2]

Според тези данни би трябвало през 2013 г. да можем да закупим с почти половин процент по-малко стоки и услуги (средно годишно), отколкото през предходната година. Струва ми се подходящо да внеса малко светлина какво са „инфлация“ и „дефлация“ и дали наистина обедняваме всяка следваща година.

Когато се анализират данните на НСИ или Eurostat е важно да се внимава много за дефиницията на понятията, които използват. Определението, използвано в сайта на европейската статистика, е: „Общо увеличение на цените: В една пазарна икономика цените на стоките и услугите могат винаги да се променят. Някои се повишават, други се понижават. За инфлация говорим, ако е налице общо увеличение на цените на стоките и услугите, а не само на отделни продукти. Така човек може да купи по-малко с едно евро. Иначе казано, стойността на еврото е по-малка от преди.“[3]

Въпреки че тази идея се преподава на студентите по икономика във висшите училища, тя е напълно погрешна. Инфлация представлява увеличаване на обема пари в икономиката в сравнение със стоките и услугите в нея. Следствие от това, ceteris paribus, е увеличаването на цените на някои стоки и услуги заради намалялата стойност на парите спрямо тях. В този ред на мисли, инфлацията е монетарен, а не ценови феномен. При това не всички стопански агенти усещат по-високите цени с еднаква степен и в един и същ момент. Първите притежатели на новите пари потребяват на старите цени. Отнема време, преди останалите да усетят да усетят, че парите в обращение са нараснали.

Не само различните стопански агенти изпитват в различна степен последиците от инфлацията – цените на стоките нарастват различно, а може изобщо да не се променят или дори да спаднат. Първите цени, които се повишават, са цените на тези стоки, за които се разходват новонапечатаните фиатни пари. Това се дължи на увеличеното търсене. Така се облагодетелстват тези, които най-рано имат достъп до тях за сметка на всички останали. Колкото повече парите циркулират в икономиката, толкова се увеличава и броят на стоките и услугите, чиито цени растат (ако приемем, че хората си купуват различни неща). Респективно, всеки следващ държател на фиатните средства се изправя срещу още по-високи цени.

Този класически сценарий за създаване на инфлация – чрез печатане на пари – на практика не може да се реализира в България. Системата на валутен борд пречи на управляващите да печатат пари по свое усмотрение. Единственият случай, в който БНБ е задължена да емитира, е при международна търговия. Тогава срещу новите пари тя получава в резерва си евро, което се обменя за левове по фиксиран курс. В тази ситуация инфлация би могла да се получи, ако покупателната способност на еврото е намаляла.

След като вече е ясно, че статистическият институт не измерва инфлацията, нека видим каква методология се използва за изчисляване на това, което те дефинират като „инфлация“. Това се прави чрез сравняване на цените на стоките през базисната година спрямо бъдещия период. За целта се използва т.нар. „индекс на потребителските цени“. Той обхваща различни стоки и услуги, групирани в „потребителски кошници“ – голяма (съдържаща 665 стоки за 2013 г.) и малка, включваща стоки от първа необходимост. Когато се тълкуват данните на НСИ за „инфлация“, се говори за данните от голямата кошница, защото се предполага, че тя включва продуктите, които „нормалните“ хора (т.е. не крайно бедните, според статистиците) потребяват. Веднъж определено, „съдържанието“ на кошниците остава неизменно за целия период на изследването.

Струва си да му се обърне голямо внимание. На първо място, „индексът на потребителските цени“ не е икономически показател. Той е статистическа средна величина, създадена от математиците за по-лесно смятане. Като такава индексът е изключително неточен начин за демонстриране на промените в цените на стоките и услугите.

Когато статистиците групират цените в „кошници“, това, което не се отчита, е, че цените на различните стоки търпят различно изменение. Така например, ако имаме кошница, в която са включени две стоки с една и съща цена и цената на едната от тях нарасне два пъти, а на другата падне наполовина, статистиците в НСИ ще отчетат „инфлация“ от 50% за месеца (или годината). Съдейки по тълкуването на данните от миналата седмица, индивидите ще отчетат, че „обедняват с 50%“, въпреки че ще могат да си купят по-голям обем от втората стока на същата цена, както преди. След като такива резултати могат да се получат само от две стоки, представете си какви изкривявания в крайния резултат се получава при 665.

Друг проблем с „индекса на потребителските цени“ и с използването на фиксирани „кошници“ от стоки и услуги е свързан с това, че чрез тях не се измерва какво количество реално е потребено. Статистиците може да отчитат, че цената на определена стока се покачва (което за тях би означавало по-голяма „инфлация“), дори и ако съвсем малък брой хора или нито един не я потребяват. Не се взема под внимание и факта, че немалко стоки не са технологично еднакви от началото на изследването до края му. Докато един бушел зърно съдържа винаги еднакво съдържание на почти едно и също зърно, това не важи за неща, като черната и бяла техника. От гледна точка на НСИ нов модел телефон или компютър, който ни позволява да вършим по-добре и по-бързо своята работа, но който е на по-висока цена, ни прави „по-бедни“, въпреки че ни спестява време и усилия.

Индивидите не отделят еднакви доходи за това. За домакинство Х с общ месечен доход от 10000 лв. при равни други условия делът от разходите за електроенергия ще е относително по-малък от делът от същия дял за домакинство Y, което заработва 1000 лв. Затова пък членовете на Х може би ще потребяват повече луксозни стоки или ще спестяват повече[4]. Но, каквото и да решат да правят с парите си, измененията в цената на електроенергията ще има по-малък относителен дял за тях, отколкото за Y. Данните за „средна годишна „инфлация“ от 0,9%“ нямат отношение към индивидуалното потребление на различните домакинства – за Х повишението на цената на тока ще е по-малко спрямо техния месечен доход, отколкото за Y. Така номиналните 0,9% биха имали по-голяма тежест за домакинствата с по-малък месечен доход, отколкото за тези с по-голям.

Освен това хората потребяват различни стоки и услуги. Едва ли има дори и едно домакинство, което да е закупило през годината от всички 665 блага, включени в голямата „кошница“. Веганите едва ли ще се чувстват засегнати, ако от НСИ отчитат „инфлация“ заради по-високите цени на месните и млечните продукти. Имайки предвид това, трябва отново да отбележим, че „средностатистическото домакинство“, на базата на което е изграден индексът, няма много общо с реалните домакинства и тяхното различно потребление.

„Индексът на потребителските цени“ е напълно ирелевантен към действителността сега. Дори ако се абстрахираме от всички несъвършенства на дефиницията, с която статистиците боравят, механизмът на измерване ни дава представа само за минал период от време (в случая – за изтеклата 2013 г.). Той не ни казва дали в момента можем да закупим повече или по-малко блага спрямо вчера, миналия месец, миналата година … Но не е и нужно – напълно достатъчно е да отидете до магазина, за да видите дали цените са претърпели корекция. Това е в сила и в случаите, в които централната банка на държавата Х е решила да напечата нови фиатни пари, които да пусне в обращение. При този сценарий не статистическият индекс е това, което служи като индикация за новите „пари“ – стопанските агенти го разбират чрез взаимодействието помежду си, а изчисляващите „инфлацията“ статистици отчитат едва постфактум това.

Данните на НСИ за „инфлацията“ през годината са може би най-неточният измерител на това дали с единица пари можем да си закупим повече стоки и услуги от даден минал период или по-малко. Един от много големите скептици спрямо математическите манипулации на информацията в икономиката (т.е. спрямо статистиката) Лудвиг фон Мизес още в средата на XX в. пише: „Здравомислещата домакиня знае много повече за измененията в цените, отколкото статистическите средни величини.“[5] Статистическият „индекс на потребителските цени“ е толкова неточна величина, че единственото му приложение би могло да бъде като интелектуално упражнение по математика, резултатите от което нямат нищо общо с реалността. Дали сме „по-богати“ или „по-бедни“ спрямо миналия месец или миналата година се определя от личния ни доход, индивидуалното ни потребление и от измененията в цените на стоките и услугите, които потребяваме, а не от статистическата средна величина, която НСИ пресмята и публикува всеки месец.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!