Новият тоталитарен Наказателен Кодекс

Няма две мнения по въпроса, че управлението БСП-ДПС, поело юздите на политическия живот на България през последните осем месеца, е постоянен генератор на лоши политически идеи и законодателство. Управляващите имат намерение да облагат с допълнителни данъци производителите на електроенергия от възобновяеми източници, което вероятно ще доубие този бизнес. Друг интересен план е насочен към „съживяване“ и изливане на бюджетни средства във фалиращи предприятия. Държавата планира и да създаде комисия по земята, която да отдава под аренда земеделски земи; чуха се и гласове в подкрепа на пълната забрана за продажба на земеделска земя на чужденци.

Лайтмотивът на всичките тези политики е очевиден – завръщане на държавата в икономиката, задушаване на частната инициатива и потъпкване на личната свобода. Призът за най-рестриктивни и потенциално най-вредни, особено за „обикновените“ граждани, мерки обаче отива при проекта за нов Наказателен кодекс. По много черти той прилича на текст, изваден директно от законодателството на някоя тоталитарна държава.

Най-широк обществен отзвук предизвикаха текстовете, посветени на държавната измяна. И с право – текстът предписва наказания за всички онези, които действат „в услуга на друга държава или на чужда организация, или на организация под чужд контрол, за да ѝ служи във вреда на Републиката“[1]. Това изключително обтекаемо определение може да означава всичко, и в някакъв момент всички, които работят за международни фирми или организации или пък по някакъв начин се финансират от чужбина, могат да се окажат врагове на Родината и да попаднат под ударите на закона. От една страна, подобна формулировка представлява удобен инструмент за премахване на опозицията, под претекст, че е проводник на чужди интереси (няма как да не изскочи тук аналогия с Путиновата забрана НПО-та да се финансират от чужбина), а от друга се заиграва с популистките нотки, които така импонират на широката публика – ето, управляващите се борят с чужденците, които целят да завладеят държавата ни и да ни поробят. Очевиден е и негативният ефект, който приемането на такъв текст би имало върху инвестициите в страната – всяка фирма, решила да рискува капиталите си в България би помислила два пъти, преди да го прави в случай, че във всеки един момент над нея тегне заплахата да се окаже враг на родината, а нейните местни служители – престъпници-родоотстъпници.

Един от ключовите текстове криминализира отказа от плащане на пенсионни и здравни осигуровки. Тази мярка представлява опит за бетониране на монополната позиция на държавните фондове на пазара на осигурителни услуги. Години наред различни управления констатират, че здравната и пенсионната системи не само, че не работят, но и представляват черна дупка за бюджетни средстава, и въпреки това нито едно до днес не се е заело с реформирането им. Предложената криминализация е показателна за начина, по който държавните органи налагат „услугите“ си: в условията на свободен пазар, единственият начин да привлечеш клиенти е като предложиш по-добър/по-евтин продукт в сравнение с този на конкуренцията. От своя страна, държавният апарат, вместо да положи каквото и да било услие, за да подобри продукта си, употребява насилствените си инструменти, за да принуди поданиците си да го ползват; в противен случай ги заплашва затвор. Свобода на избор тук отсъсъства изцяло, а ако някой случайно не е доволен от качеството на тези здравни/пенсионни услуги, може допълнително да ползва и други. След като си е платил за държавните обаче. Дори и да оставим настрана грубото нарушение на свободата на избор, подобен текст влиза в пряко противоречие с действащата конституция. Там общественото осигуряване[2] се дефинира като право на всеки гражданин; понятието право обаче предполага личен избор дали индивидът да ползва дадената публична услуга или не. Новият Наказателен кодекс обаче превръща това право в задължение, а тези, които решат да не се ползват от него – в престъпници.

Не по-малко притеснителни са членовете, които се отнасят до притежанието на наркотични вещества. „Който в нарушение на установени правила придобива, държи или получава наркотично вещество или аналог на наркотично вещество“[3], следва да си отнесе наказание между една и шест години затвор. Новото тук е, че няма дефинирани минимални количества наркотични вещества – всеки, който „държи“ каквото и да било количество се счита за престъпник. Този текст е огромна крачка назад в българското законодателство в тази област. Доколкото въобще е необходима намесата на държавата в живота на хората, избрали да употребяват някаква форма на наркотици, то тя би трябвало да е съвсем друга – не да ги обявява за закононарушители и да ги хвърля за години зад решетките, където не само няма да прекратят вредния си навик, а по-скоро ще го затвърдят, а – ако наистина твърди, че е загрижена за здравето им, нека улесни достъпа им до лечение и рехабилитация, вместо да ги слага на равна нога с убийците и изнасилвачите.

Проектът за Наказателен кодекс не подминава и правата на собственост. Това се случва във връзката с притежаването на културни ценности, а престъплението се определя като „вещно укривателство“[4]. Законът за културното наследство от своя страна дефинира като „културна ценност“ редица предмети, в това число книги, произведения на изкуството, занаятчийски произведения и други, по-стари от 50 (в някои случаи 100) години[5]. По презумпция, културните ценности са публична собственост; и докато законът допуска частното им притежаване, те са обект на специален регистрационен и разрешителен режим[6]. Понастоящем почти няма домакинство в България, което да не притежава поне един (а в повечето случаи много) предмети, които попадат  в това определение. По тази причина, пред всички собственици на ценно издание на книга отпреди Втората световна война или старинен гардероб стоят две алтернативи – или да ги регистрират (бавна и скъпа процедура), или да живеят с постоянната заплаха от една до шест години затвор, защото са ги укрили от държавата. Първото действие е фактически невъзможно – държавата просто не разполага с административния ресурс, който да извърши подобна регистрация, пък и това би довело до невъобразимо много загубено време и от страна на администрацията, и от страна на гражданите. Второто пък е поредният механизъм за превръщане на хората в престъпници, и то понеже държавата е решила, че може самоволно да си присвоява тяхната собственост. Наличието на такъв текст в проекта ясно сочи, че частната собственост не се възприема като ценност, а тъкмо обратното – като явление, което следва да бъде изтърпяно дотогава, докато не може да му се сложи край.

Други възможни проблеми, създадени от новия Наказателен кодекс обхващат нарушения на правото на протест и сдружаване, както и забрана държавните служители да критикуват публично действията на управляващите.

Ако обобщим – текстовете в проекта за Наказателен кодекс съдържат множество и различни начини за елиминиране на политическата опозиция, за криминализиране на свободния избор и дори на частната собственост. Другари, смело напред към светлото тоталитарно бъдеще!

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!