Фалитът на социалната държава

Ефектите на пагубната монетарна и жилищна политика, водена от Американското правителство през първите години на новия век, станаха видими около 2008 г. с така нареченето начало на финансовата (после станала икономическа) криза . По право стопанските изкривявания отдавна бяха налице, а това, което наблюдавахме след спукването на балона, представляваше всъщност опитът на пазара да изчисти проблемите, трупани през годините. Разбира се, бързо пресечен чрез нови интервенции от страна на уплашилите се политици и банкери.

Дългосрочното отражение на кризата обаче идва най-вече от случващото се в икономическия дискурс след осветляването на имотния балон. Т.е. от това дали реакцията  на създалата се ситуация (идваща от средите на икономическата наука) ще позволи мисалокацията на ресурси да бъде поправена или ще доведе до задълбочаване на проблема. В конкретния случай след 2008 г. разивитието на събитията беше от една страна негативно (видяхме Кейнсиански отговор на кризата и допълнителна държавна намеса), но от друга положително, защото очите на множество коментатори и изследователи се отвориха за опасностите на кредитната експанзия на Федералния резерв и на политическата намеса в пазара на недвижими имоти. И при добър късмет, при следващия епизод на бизнес цикъла може да имаме по-сериозен отпор на интервенционистката политика.

За щастие, стана по-явен и един друг набор от проблеми, както в силно засегнатите „южни страни“, така и в останалата „стабилна“ част на Европейския съюз. Става дума за поредната тиктакаща бомба –социалната държава, изправена пред фалит. Тема, която, ако не бъде адресирана, ще доведе до сътресения, съзимерими с това, което видяхме след края на имотното фиаско.

Математиката на управляваните от политици и циновници социални програми е безпощадна. По последни данни от 2011 г. в Европейския съюз правителствата харчат 29.1% от БВП за социална защита, като в някои скандинавски страни, Франция и Белгия – над 30%, докато в други като България по-малко – 17.7%[1]. За това как се управляват тези огромни части от произведеното в икономиките на Стария континент представа могат да ни дадат например данните на българското Министерство на финансите от последните 4 години. Дефицитът в държавно контролираната социална сфера за този период е цели 18.9 млрд. лв. – т.е.приходите са едва 21,3 млрд. лв., докато разходите достигат 40,3 млрд. лв. Основният дефицит идва от пенсиите и обезщетенията – 17,2 млрд. лв., докато здравноосигурителният недостиг е „малък“ –  само 1,7 млрд. лв. за четирите години[2]. С две думи -харчи се без особени спирачки.

И ситуацията не е такава единствено в „развиващата“ се България. Само между  1997 и  2010 г. номиналните годишни разходи на правителството във Великобритания са повече от удвоени – от 300 млрд. паунда на 650 млрд. По-голямата част от тези пари отиват в нови или разширения на стари „социални“ програми, като значителна част от тях са таргетирани към гласуващата средна класа, получател на сериозно парче от трансферите в страната.[3] Във Франция бюджетните разходи са се увеличавали във всяка година от 1958-ма насам, стигайки до това очакваният дълг за 2014 г. да е в размер на 95.1% от БВП на страната[4]. Отново лъвският пай на скока идва от социални програми.

Всъщност, бъдещето не е розово за социалните бюджети, на която и да е страна в развития запад. Както се вижда ог Графика 1[5], разходите за пенсии (повече от 60% от социалните почти навсякъде) като процент от БВП ще се увеличават, докато в същото време населението ще живее по-дълго, а новородените ще са по-малко[6].

Причините за ситуацията, която описват числата, можем да търсим при създаването на социалната държава през 19 век. Авторът на Германската система  – Ото фон Бисмарк – е много директен за своето умотворение, което сам нарича „държавен социализъм“. Той казва: „ Който чака пенсия за възраст е много по-доволен и лесен за управление. Вижте разликата между частен прислужник и такъв, който служи в канцлерството или двора – вторите ще понесат много повече“[7]

Тоест помощи, пенсии, програми за заетост, здравеопазване са били иззети от частния, доброволен и солидарен сектор с една цел – получаване на политическа власт. В модерната форма на бисмарковата схема имаме предоставяне на облаги от страна на политици за разнообразни електорални групи – на едни ранни пенсии, на други помощи за безработица, на трети субсидии за производствата им. Обещанията се трупат, мандатите вървят, а сметката се пише на работещите (от които се вземат данъци) и на бъдещите поколения, които ще трябва да плащат огромните държавни дългове.

“Огромни“ наистина не е преувеличение – в целия Европейски съюз нефинансираните пасиви само на пенсионните системи стигат 285% от  БВП. В отделни страни ситуацията е още по-трагична- ако трябва да отчете всички обещания за пенсии, Гърция ще има дълг от 875% от БВП, Франция  549% от БВП, а Германия „скромните“ 418%[8].  Немислимо бреме, но тъй като политиците и гласуващите могат да се възползват сега от облагите, а престоят във властта е достатъчно кратък, нека някой друг понесе бремето, щом настъпи моментът за изчистване на сметките.

Освен че прехвърля финансова тежест от едни групи хора на други, социалната държава създава контрапродуктивни стимули за поведение.  В икономическата наука това се нарича „капанът на социалните помощи“ (или т.н. „welfare trap”), който в най-общи линии обозначава ситуация, при която комбинацията от данъчно облагане и помощи водят до това, че ако част от работниците намерят сравнително ниско платена работа, на практика получените от тях средства(след облагането им с налози и осигуровки) са същите, като тези, които се взимат от помощи без никакво усилие[9]. Съответно оттам приучаването на големи групи от хора, че най-удобно е да се живее на чужда издръжка. По този начин допълнително се влошава състоянието на осигурителния/социалния модел, като броят на работещите, плащащи разходите, е заменен с получатели на преразпределени средства.

Ако сглобим дори само елементите на социалната държава, изложени в този текст, получаваме опасен капан за бъдещето. Финансова пирамида с все по-малко плащащи и все повече получаващи. Политическо ръководство с къс хоризонт, избиратели, които искат повече привилегии за чужда сметка. Система, която е така настроена, че сама създава предпоставки за фалита си.

Признаем ли фактите, ще можем и да проведем сериозен разговор за други начини за осигуряване на здраве, помощи за бедни и защита от несполуки. Тях ги има, само че няма да ги намерим при социалната държава и политиците.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!