Извозване по френски

Ако бързате от точка А до точка Б, намирате се в Париж и разполагате със смартфон под ръка, с помощта на мобилно приложение можете да заявите автомобил, който да ви обслужи. Но, в името на един по-справедлив свят, ще трябва да почакате поне 15 минути преди да потеглите. Френското правителство задължи т.нар. VTC-превозвачи[1] да забавят точно с толкова приемането на клиенти, за да дадат шанс на конвенционалните такси-компании да поемат същите тези клиенти. Няма нужда да четете горното изречение повторно – съвсем правилно сте разпознали липсата на логика.

LeCab, Chauffeur-privé, SnapCar, Allocab, Voitures Jaunes и Uber са старт-ъп компании, предоставящи транспортни услуги в Париж. За целта те използват мобилни приложения, с помощта на които всеки клиент може да се свърже със шофьор и да проследи пристигането на колата на екрана на телефона си. Един от пионерите в областта, Uber, създава този нов пазар като в началото предоставя луксозна транспорта услуга с автомобили от висок клас, но постепенно разширява дейността си с по-достъпния UberX, който по същество представлява заместител на стандартното такси, а плащането се осъществява с кредитна карта.

Като всяка успешна иновация на пазара, Uber печели потребителите със своите очевидни предимства – поръчката е лесна, репутацията на шофьора се гради на базата на потребителски рейтинг и автомобилите са нови – с две думи, приятно пътуване. И нерегулирано.

Именно в това се крие разковничето. За да съществува една таксиметрова компания във Франция, тя трябва да заплати на държавата солена сума за лицензи. Броят на новите лицензи също е строго контролиран  т.е. чиновниците са се постарали да издигнат сериозни бариери за навлизане на пазара.

 Услуги като Uber,  обаче, които запълват нова ниша, все още не са дефинирани изцяло в закона. През 2009 година се описва съществуването им с няколко основни разлики спрямо традиционните таксиметрови компании. Новият тип транспортни услуги се характеризира с автомобили без отличителна табела отвън и брояч отвътре – тарифата се определя предварително. Колите не могат да чакат клиенти на улицата или летищата и пристигат на заявен адрес на базата на gps-координатите на клиента.

В различни публикации, членове на френския съюз на работническите сили се оплакват, че не е справедливо една традиционна компания да заплаща 230 000 евро в лицензи спрямо 120 евро за новите им конкуренти[2]. Но, вместо да осъзнаят, че си имат работа с един свръх-регулиран и неефективен сектор, синдикати и чиновници успяват да прокарат закон и печелят 15 минути пред VTC-автомобилите. За да бъде „равенството“ пълно, правилото не се прилага в случаи, при които колата е заявена от 4 или 5-звезден хотел. Но дори тази победа на абсурда не утолява глада на шофьори и синдикати – сега те лобират за допълнителни 15 минути, за да върнат пълната справедливост в техния свят. Дори прибягват и до по-сериозни средства, за които свидетелстват няколко протеста и посегателства над „лошите“ uber-коли в Париж в началото на тази година.

Целият този цирк е доста цветист пример за разрив на една традиционна монополистична индустрия. Обикновено такива разриви се случват неочаквано и се развиват в няколко фази[3]:

1. Свръх-увереност: етапът в който монополистът смята ново-появилия се конкурент за твърде специализиран, за да представлява сериозна заплаха. Вместо да се опита да се промени, той игнорира заплахата;

2. Рязък срив – внезапното осъзнаване, че нещата се променят; обикновено то е на база на драстично влошени резултати за даден период (например тримесечие), било то като оборот, пазарен дял по брой на клиенти или приходи – моментът, в показателите тръгват надолу безвъзвратно. Подобни признаци са налице в момента и в Париж – все повече шофьори преминават към услуги като смарт-такситата. Постепенно и броят ползватели на услугата се увеличава, което води до нови и нови миграции на шофьори и още потребители. Тази въртележка започва бавно, но може бързо да засили темпото си.

3. Твърде малко и твърде късно – вече ясно осъзнали заплахата, традиционните превозвачи опитват да се променят като създадат собствени интерактивни методи за комуникация с клиента или да подобрят обслужването – действия, закъснели с години. Другият лост, с който такси-компаниите се опитват да спасят господстващото си положение, е лобизмът за засилване на регулациите.

4. Продължителен спад – горните три етапа биха могли да продължат с години, но в крайна сметка традиционната индустрия губи значимост и се превръща от масова в остаряла.

В интерес на истината, проблемът не е само във Франция. В САЩ също се налагат някои регулаторни ограничения в различни градове като Сан Франсиско (родното място на Uber), Ню Йорк, Далас и др. Тези еднотипни реакции на държавата са свидетелство за едно присъщо нейно качество – за политиците е по-лесно, а в повечето случаи и изгодно да ограничат и контролират ново-създаден пазар, отколкото да му позволят да се развива на базата на взаимоотношенията между стопанските субекти.

В крайна сметка, иновацията не провокира ретроградност (от страна на засегнати интереси) за първи път в историята и за съжаление, едва ли това ще бъде последният подобен случай. Може би не е далеч денят, в който парижани ще изчакват 15 минути преди да отхапят от своя Мактост, за да спасят местните френски ресторанти. Или ще изхвърлят шевните машини в опит да помогнат на шивачите, които шият на ръка. Ако последния пример ви се струва прекалено невероятен, това едва ли е било така за Бартоломей Тимоние (Barthélemy Thimonnier) – френски изобретател от 19 век. През 1830 година той патентова шевната машина с верижен бод. Десет години по-късно вече разполага с фабрика с 80 такива машини и договор с френското правителство за шиене на военни униформи. Фабриката, обаче, е разрушена до основи от група френски шивачи, които се страхуват, че ще загубят занаята си. Тимоние така и не успява да се възстанови и умира в нищета. Изглежда, способността да мислим с 15 минути назад не е от вчера.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!