Демокрацията и държавните разходи: разпростиране и преструвки

Грегъри Бресиджър

През последните 80 години от правителствата се очаква да осигуряват все повече и повече социални услуги. Това означава все по-големи разходи за данъкоплатците от нашето и от идните, все още неродени, поколения. Откакто правителствата почти постоянно излизат на червено, те заприличват на кокаинозависими, които отчаяно търсят следващата си доза. Дозата, в този случай, е вечната нужда от пари, без значение колко богатство може да генерира двигателят на силната икономика.

Една от заблудите на всяко демократично правителство е синдромът „някой друг ще плати“. Обикновено в зрелите социално-демократични държави депутатите поглеждат към избирателния цикъл и разбират, че никога не разполагат с достатъчно средства, за да изпълнят обещанията си. Затова прехвърлят финансовите проблеми към бъдещето като печатат пари и емитират облигации, чиито падеж няма да дойде преди следващите избори да бъдат спечелени.

Обаче за повечето демокрации, цитирам бившия футболен треньор Джордж Алън, „бъдещето е сега“. Десетки милиони хора в Съединените щати, Европа и Япония се пенсионират сега след цял живот плащане на данъци, които потъват в държавните пенсионни фондове. Демократичните държави се сблъскват с проблем при спазването на всички обещания на бившите политици, повечето от които сега се наслаждават на тлъсти държавни пенсии, докато данъкоплатците се борят да покрият дълговете, които депутатите са оставили след себе си. Така плащането на задълженията е вечен проблем, който политиците срещат преди новите избори.

Например, при американските „тръстови“ фондове за социално осигуряване и здравеопазване излишъците са присвоявани както от левите, така и от десните правителства. Те са ги използвали, за да плащат политически дългове и да правят дефицита да изглежда по-малък. Обаче президентът Бил Клинтън имплицитно призна измамата. В края на своя президентски мандат той настояваше пред депутатите „да спасят“ социалното осигуряване. Защо се налага да бъде спасявано? Къде отидоха средствата от годините, през които се плащаха високи осигуровки?

За щастие на политиците, повечето гласоподаватели, изглежда, не разбират, че огромното харчене в миналото заплашва техния начин на живот и валутата им днес. Измамата продължава, тъй като правителствата търсят нови данъци, чрез които да изпълнят обещанията на предшествениците си. Така че използваните днес фискални трикове повтарят отново една стара схема: „богатите ще платят“.

Резултатът от тази игра е, че останалите от нас ще се радват на безплатно или евтино „пътуване“[1], докато огромното състояние на богатите отива в държавната хазна. Държавните услуги – всичко, от предполагаемо безплатните медицински услуги до безплатното качествено образование, превъзходните транспортни услуги и т.н. – ще бъдат предоставени на ниска или никаква цена, благодарение на богатите, защото, които и да са те, ще платят.

Тук, в Ню Йорк, новият кмет, който е силно свързан с учителския съюз, иска да удължи предучиличните обществени класни програми, като наложи по-високи данъци върху тези, които печелят $500 000 или повече на година. На национално ниво президентът Обама подчерта, че тези, които печелят по $250 000 или повече на година, би трябвало да плащат по-високи данъци. Аргументът се базира също на идеята, че правителството трябва да се заеме с проблема с „неравенството в доходите“ и да го реши.

С този начин на мислене, някой може да забрани на определени спортни отбори да печелят повече шампионати (Ню Йорк Янкис, Реал Мадрид, Бостън Селтикс и др.), защото те вече са спечелили много повече титли от останалите клубове, а това е толкова нечестно. Логиката, че богатите трябва да плащат на политиците, е същата като тази, че спортната лига или правителството трябва да коригират неравенствата. Но неравенствата между хората са много и е невъзможно да се определят, тъй като всеки индивид е уникален. Още повече, че този вид политики не просто не работят, а вредят на икономиката ни. В миналото те вече са били обсъждани, а някои от тях – и изпробвани. В крайна сметка те казват на успелите: „Справяш се прекалено добре. Трябва да направим нещо за теб.“

Това ми напомня за данъчната политика след Втората световна. Тогава в системата господстваше прогресивно облагане, преди администрацията на Кенеди да намали данъците в началото на шейсетте. В САЩ през 40-те и 50-те ние всъщност имахме пределни данъчни равнища от 94%. Помислете за това. При достигане на определено ниво на доход можете да задържите само шест цента от всеки допълнителен долар, който сте спечелили. Защо ще заработвате този допълнителен долар? Ето това се случва през 40-те и 50-те. Хората с високи доходи ще спрат да работят по-късно през годината, когато започнат да се доближават до тези 94%.

Как това е помогнало на някого?

Очевидно, това вреди на икономиката ни, тъй като талантливите хора се оттеглят за част от годината като в модифициран вариант на „Атлас изправи рамене“. Ами богатите? Искам от тях същото, което и от всеки друг. Искам да продължат да харчат и инвестират толкова, колкото желаят, без да се притесняват от това, което Дж. С. Мил нарича „данък успех“. Независимо дали те потребяват, или подпомагат производството на продукция, стартирайки бизнеси, те създават „работните места“, за които нашите политици не спират да лаят в сегашната ситуация на висока безработица и бавен растеж на свободните работните позиции.

Ами останалите от нас — тези, които изкарват $250 000 или по-малко? Аз твърдя, че увеличаването на данъците върху богатите, които представляват малък процент от обществото, ще предизвика голяма промяна. Помислете за много от западните правителства, правещи дефицити за стотици милиарди долари всяка година. Цялата концепция да се изстискват богатите е глупава и непродуктивна. Първо, нека видим хората, които вече са богати. Ако правителствата продължат да увеличават данъците, тези хора ще спрат да работят точно преди да достигнат нивото, при което се задейства наказателната ставка. За разлика от останалите от нас, богатите не трябва да работят за облагаеми заплати. Те вече имат голямо състояние.

А за останалите от нас – хората със среден или нисък доход – наистина ли някой мисли, че щом правителството е събрало още по-високи данъци от богатите, новите приходи ще отидат при нашите централни правителства, които ще ни освободят от данъците?

Вече може да спрете да се смеете.

Контрааргументът срещу синдрома „богатите ще платят“ е: първо, дори най-високите пределни данъчни ставки върху богатите, никога няма да генерират количеството пари, което правителството очаква. Когато данъците се покачват, хората не работят толкова здраво или, в случая на получаващите ниски доходи, ще работят „под масата“. Това е огромният проблем в държави с високо данъчно облагане като Испания. Второ, историята на много централни правителствени програми показва, че дори когато генерират много данъци, огромна част от постъпленията бива изядена за административни разходи.

Бюрократите по високите етажи на правителствата са дяволски скъпи за поддръжка. Това е така, независимо дали става въпрос за самолетоносачи, или за здравното осигуряване. Веднъж чух икономистът Джефри Бърнам да казва на една конференция, че винаги, когато социалното осигуряване е имало голям излишък, правителствата са се облажвали от него. Ето и още един пример за философията “вие ни ги дайте, а ние ще ги похарчим”, която преобладава в демократичните правителства. През 80-те години в САЩ имаше искане да бъдат почистени токсичните сметища. Правителството, чрез своята сила да налага данъци, събра стотици милиарди долари. Какво стана със сметищата? Част от тях бяха почистени.

Какво се случи?

Повечето от парите бяха похарчени за административни разходи. Правителството не би трябвало да налага данъци на богатите или на останалите от нас. То би трябвало да ги намали, закривайки всички държавни агенции и разпродавайки правителствените активи. Трябва да остави хората, всички хора, да прибират повече от своите трудно спечелени пари. Със социалното осигуряване и други правителствени социални програми, които реализират невероятни дефицити, е по-важно от когато и да е било друг път, хората да имат частни спестявания и инвестиции. Това означава активи под техен контрол, а не зависещи от правителствени програми, плащанията по които могат да се променят с едно драсване на политик.

Оставете хората да не зависят от другия или от жадни за гласове политици, за да платят сметките си. Оставете хората да създават собствени активи и да поемат контрола над живота си чрез една забележителна система – повече частна собственост.

Превод: Силвия Янакиева

Редактор: Даниел Василев

Източник: Институт Мизес

---