Мизес, Кант и социалните разходи

Естествените права на хората и границите на правителството

Патрик Барън

В „Законът“ Фредерик Бастиа представя неопровержимата максима, че човешките права предшестват формирането на държавата и следователно, колективните действия на управляващите не могат да са в конфликт с тези първични права. Според Бастиа човек може да делегира на държавата само тези правомощия, с които вече разполага той самият, а човек няма естественото право да принуждава някой друг да дава милостиня. Щом като аз не мога да те заставям да участваш в благотворителност, по мое усмотрение, то и правителството не може да те накара да даряваш по негова воля. Въпреки това, в момента е точно така. Нека кажем, че вие възразите правителството да дава вашите пари за благотворителност, от която вие лично се гнусите. Няма да стигнете много далеч, аргументирайки се, че имате правото да намалите данъците си пропорционално. Ако продължите да отказвате плащанията си, правителството ще конфискува активите ви. Ако опитате да защитите собствеността си, правителството ще ви съсипе. Въпреки това, в контекста на естествените права, то няма юрисдикция да ви принуждава да плащате за благотворителност, която не одобрявате и не финансирате доброволно.

Истинската справедливост и категоричния императив

Може би е по-уместно да позволим на държавата да нарушава естествените ни права като конфискува собствеността ни принудително, в името на предполагаемото по-добро съществуване на другите. Поради тази причина ще се обърнем към двама философи – Имануел Кант и Т. Патрик Бърк. Ще започнем с Кант. Нашата концепция за истинска справедливост не намира по-добър израз от този, даден от Имануел Кант, при обяснението на „категоричния императив“. Един категоричен императив ни казва какво да правим безусловно, по всяко време, на всяко място, на всеки човек. Неговата сила не произлиза от никой друг авторитет, освен чистата логика. Кант разграничава този категоричен императив от един хипотетичен императив като „нужда“. Макар че хипотетичният императив може да бъде валиден, например „бедните биха живели по-добре, ако получават социални помощи“, той никога не може да бъде обективен. Той има смисъл само за тези, които са засегнати, в случая – бедните. Даването на помощи за бедните не може да бъде безусловно действие, приложимо към всички хора на всяко място и по всяко време.

В своята книга, въвеждаща в трудовете на Кант, Роджър Скрутън обяснява, че има пет вида категоричен императив. Първите два са най-важни за нашата цел тук. Първият вариант е Златното правило, Матей 7:12: „ Затова във всичко, правете на другите това, което бихте искали те да правят на вас, защото това е същината на Закона и Пророците“. Ейбрахам Линкълн излага Златното правило, заявявайки „Както не бих бил роб, така не бих бил и господар“. То самото съдържа и причината. Втората разновидност разглежда хората като цели, а не като средства. Рационалният човек е цел сам по себе си и никога не е просто средство за някаква друга цел, нито средство за постигане целите на едни хора, вместо на други. По този природен закон, ако всички в една общност, освен един човек, гласуват, че всеки трябва да дарява за благотворителност, категоричният императив ще опровергае, че това е просто начин общността да принуди този един човек. Общността би го използвала като средство, а не като цел, като рационално същество с човешко достойнство.

Професор Т. Патрик Бърг прави важно допълнение към несправедливата природа на държавната принуда, по отношение събирането на дарения с благотворителна цел. Той последователно прави заключението, че акт на отказване на помощ за някого в нужда, не е несправедлив, тъй като този нуждаещ се човек е оставен в същото положение, в което се е намирал и преди. Отказването на помощ не отежнява състоянието на нуждаещия се. Ако бъдем задължени от някаква възвишена концепция за справедливост да помагаме на всички, които идват при нас в нужда, ще се превърнем в роби на цялото човечество. Това ще доведе до потъпкване на категоричния императив, ще бъдем използвани като средства и ще престанем да сме цел.

Неспособността на държавата да извършва икономическо изчисление

През 1920 г. Лудвиг фон Мизес пише опустошителна критика на нововъзникващото социалистическо движение. В по-малко от 75 страници, които включват въведение от професор Юри Малцев и послеслов от професор Джоузеф Салерно, „Икономическото изчисление в Социалистическата федерация“ описва, че без частна собственост, икономическото изчисление е невъзможно. Мизес обяснява как никое правителство не знае какво да произвежда или какви ресурси да използва в производството, без значение каква е желаната стока, защото само тези, които в действителност притежават собствеността, могат да се разпореждат с нея рационално. Представете си два свята, света на мисловните предпочитания и света на пазарите и цените. Предпочитанията в единия се степенуват от ума според най-необходимото. Те са различни за отделните хора и постоянно се променят дори за един и същи човек. Тези вътрешни предпочитания срещат на пазара предпочитанията на другите и така определят цените, които ни позволяват да вземаме икономически и икономични решения за това, какво и как да произвеждаме и какво да купуваме. Мизес посочва, че без тези пазарно формирани цени, „икономическият цар“ е сляп за това какво да произвежда и как да го прави. Пазарните цени се определят само от хора, които изразяват предпочитанията си за това, което наистина притежават, т.е. частната си собственост. „Икономическият цар“ не харчи собствените си пари, нито изкарва на пазара за продажба собствената си продукция. Следователно как може рационално да реши какво да прави? Отговорът на Мизес е, че не може.

След като правителството е съставено от индивиди, които не харчат своите собствени пари, нито предлагат на пазара собствената си продукция, няма начин да вземат рационално решение кои благотворителни дейности трябва да се подкрепят от правителството, ако изобщо някои трябва. Тези индивиди попадат отново в нещо, което може да бъде наречено единствено корупционни връзки, т.е. облагодетелстване на приятели, подкрепа на организации, които биха ги наели в бъдеще, купуване на организации, които са особено устойчиви и досадни и т.н. Това поведение е най-добре описано от теорията за „публичния избор“, която обяснява, че действията на индивидите в правителството са водени от същия егоистичен интерес, от който и във всички други области на живота, осмивайки идеята, че управниците имат по-високи етични съображения.

Заключение

В края на краищата отбелязваме, че социалната държава е наложена принудително и не разполага с друга обосновка, освен тази на чистата сила. Никой няма естествено право над нашия труд или над собствеността ни, няма категоричен императив, според който да се помага на другите, нито такъв, който да ни засрамва за това, че сме отказали да помогнем другиму принудително. И няма никакъв шанс за рационално икономическо изчисление, което да определи кои социални дейности да бъдат подкрепени от държавата и до колко.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!