Игра на бедни и богати

Игра на бедни и богати

„Нациите понякога действително успяват да приемат ефикасни институции и да постигат просперитет, но уви, това са редки случаи“

Аджемоглу и Робинсън (2012)[1]

Противопоставянето бедни-богати винаги е била водеща тема за мнозина, а издигането ѝ на ниво държави е особено пикантен проблем от икономическа гледна точка. Историята предоставя редица примери за бедни държави, които преживяват дълъг период на икономически подем и постепенно навлизат в групата на развитите икономики. Може би поради това битува всеобщото разбиране, че бедните страни би следвало да скъсяват дистанцията с богатите с времето или това е т.нар. ефект на настигането (catch-up effect). Противно на очакванията, това далеч не е основната тенденция през последните 50 години, а най-интересното е, че в икономическата литература не съществува едностранно обяснение за този феномен.

Изостават ли бедните страни от развитите икономики?

Така наречените „икономически чудеса“ (growth miracles) показаха, че е съвсем възможно една бедна страна да достигне групата на развитите икономики в рамките на няколко десетилетия независимо от множеството ограничения и проблеми, пред които бива изправена първоначално. Примери за подобни икономически чудеса са изключителната експанзия на азиатските тигри (Сингапур, Хонг Конг и др.), новият курс на управление в Чили, превърналата се в убежище на чуждестранни инвестиции Ирландия и други. Моделите на развитие, които тези страни са прилагали, се различават, но техният опит показва, че при наличие на политическа воля просперитетът е напълно постижима цел.

И макар подобни примери за бурно икономическо развитие да са интензивно изучавани и техните модели на развитие да са прилагани и в други страни, то икономическите чудеса са по-скоро изключение отколкото реалност. Остава голям броят на бедните страни, които продължават да изостават от развитите икономики или в най-добрия случай – запазват дистанцията.

В рамките на тази статия ще разгледаме напредъка на 106 страни (за които има налични данни) през 1960-2010 г. спрямо лидера в началото на периода – САЩ. За да отчетем степента на икономическо развитие, ще използваме като индикатор БВП на глава от населението за всяка страна, представен като процент от този на САЩ. Така например Ирландия успява значително да скъси дистанцията спрямо САЩ през тези 50 години, тъй като БВП на човек в тази страна се покачва от 47% от този на САЩ през 1960 г. до цели 84.4% през 2010 г. Подобен темп на конвергенция (сближаване между степента на развитие между отделни страни) обаче е изключителна рядкост (Графика 1). Колкото по-далеч и над 45-градусовата линия се намира дадена страна, толкова по-силно е сближаването спрямо САЩ.

Графика 1. Относителен БВП на човек (1960 г. спрямо 2010 г.)

БВП на човек за всяка страна е представен като дял от този на САЩ.

                       

Източник: Penn World Tables v7.1, собствени изчисления, Jones (1997) [2]

Таблица 1. показва, че под половината от разглежданите страни (44%) отчитат по-висок растеж спрямо този на САЩ. С други думи, наблюдаваме по-скоро дивергенция от колкото сближаване между бедните и лидера. Нещо повече, само 25% от страните регистрират достатъчно високи темпове на растеж (над 3%), за да скъсят осезаемо дистанцията спрямо САЩ. Всъщност, ако една страна се е намирала на 20% от дохода на САЩ през 1960 г. и расте с 4% средно на година, то за 50 години тази страна ще успее да достигне едва 50% от БВП на човек на САЩ. За да се изравни със САЩ, ще е необходим растеж от порядъка на 5.5% на година, което само по себе си е изключително постижение – само 4 страни са успели да постигнат такъв растеж през 1960-2010 г.

Таблица 1. Динамика на доходите сред страните по света

Под „y” се разбира БВП на човек като процент от БВП на човек на САЩ през 1960 г.

Под умерен растеж се разбира 1 пр.п. отклонение от средния годишен растеж в САЩ за периода, който е 1.96%. Следователно растеж под 0.96% се счита за слаб, а растеж над 2.96% се счита за бърз.

Източник: Penn World Tables v7.1, собствени изчисления, Jones (1997)

Нещо повече, изоставането е най-видимо именно сред най-бедните, чиито БВП на човек е представлявал 10% или по-малко спрямо този на САЩ през 1960 г. По-малко от 1/3 от тези страни се развиват по-бързо от САЩ и едва 1/4 са растели достатъчно бързо, за да отчетат видимо подобрение. Средните резултати за тези страни показват, че за тези 50 години напредъкът спрямо САЩ е незначителен, в рамките на статистическата грешка.

Веднъж след като се излезе от тази група, шансовете за слаб растеж драстично намаляват, а перспективите пред конвергенция са далеч по оптимистични. Страните, в които относителният доход е надхвърлял 10% през 1960 г., са растели значително по-бързо от по-бедните икономики и повечето са отчели напредък спрямо САЩ. Най-висок шанс за бързи темпове на растеж се наблюдават именно сред страните с относителен доход между 20% и 40% от този на САЩ през 1960 г.

Въпросът е какво възпрепятства най-бедните, където потенциалът за растеж е най-висок, от това да настигнат развитите икономики. Всъщност съществуват различни хипотези, опитващи се да отговорят на този въпрос.

Защо бедните не успяват да настигнат богатите?

Някои икономисти твърдят, че неравенството между отделните страни се дължи на географски или природни различия[3]. Например, климатът в тропиците влияе негативно върху технологичното развитие в земеделието, което в допълнение към по-широкото разпространение на болестите, е забавило развитието на страните от тези географски ширини в исторически план[4]. Други автори отчитат факта, че колониалното наследство до голяма степен може да обясни различията в доходите по света[5]. Съществуват и други хипотези като културната, която приема, че в някои страни културните разбирания възпрепятстват растежа на производителността на труда, и хипотезата на незнанието, според която политическия елит в неразвитите икономики няма необходимите знания да проведе нужните политики.

Всички тези хипотези, макар и да носят определена доза истина, не успяват да обяснят изцяло проблема с изоставането на бедните от богатите. Истинската причина е постоянният, непрестанно повтарящият се провал да бедните икономики да проведат правилните реформи както в политически, така и в чисто икономически план. Причината се крие в изкривените стимули на политическия елит в тези страни. Отварянето на икономиката, премахването на бюрократичното бреме и намаляване на неефективността на държавния сектор в най-общия случай означава загуба на власт на политиците. Загубата на власт от своя страна довежда до загуба на облаги за държавните служители. Добрите примери по света ясно очертаха правилния път, а той със сигурност не минава през репресия, ограничаване правата на собственост и задушаване на икономиката. Изграждането на правилната институционална среда и стимули в икономиката неминуемо довежда до бързи темпове на растеж в дългосрочен план. Фактът, че добрите примери по света през последните 50 години са толкова малко, показва, че това е една доста далечна цел за политическия елит из развиващия се свят и … у нас.