Правото да се отхвърли Държавата*

Хърбърт Спенсър

Нека предположим, за нуждите на аргумента, че, обладани от някаква малтусианска паника, законодателите приемат закон, според който всички деца, родени през следващите десет години, ще бъдат удавяни. Има ли човек, който мисли, че такъв закон би бил оправдан? Ако не, очевидно съществуват граници на властта на мнозинството.

Нека предположим, отново, че от две раси, живеещи заедно – келти и саксонци, например – по-многолюдната реши да превърне представителите на другата в свои роби. Валидна ли ще е в този случай властта на мнозинството? Ако не, трябва да има нещо, на което властта на многочислената група да е подчинена. Да предположим, отново, че всички хора с годишен доход под £50 решат да поставят таван на доходите и да използват главницата за общи нужди. Тяхното решение може ли да бъде оправдано? Ако не, то за трети път трябва да се признае, че трябва да има закон, към който изборът на мнозинството да се съотнася. Кой, тогава, е този закон, ако не законът за идеално равноправие – законът за равната свобода?

Тези ограчения, които ще редуцират властта на мнозинството, са именно ограниченията, поставени с този закон (за равната свобода). Отричаме правото на по-голямата група хора да убива, поробва или да ограбва, именно защото убийството, робството и грабежът нарушават този закон – нарушения твърде големи, за да се подминават. Но ако огромните закононарушения са грешни, такива са и малките.

Ако волята на мнозинството в тези случаи не може да бъде по-силна от първия принцип на морала, тя не може и в коя да е друга ситуация. Така че, независимо от това колко незначително е малцинството и независимо колко малко е закононарушението спрямо техните права, всяко такова престъпване на закона е непозволено.

„Когато направим конституцията напълно демократична” – разсъждава сериозният реформатор – „ ще сме превели правителството в хармония с абсолютната правда.” Тази логика, макар много полезна за времето си, е напълно погрешна. По никакъв начин принудата не може да бъде направена справедлива. Най-свободната форма на управление е, в най-добрия случай, тази, предизвикващата най-малко възражения.

 Властта на малцинството над мнозинството наричаме тирания; властта на мнозинството над малцинството също е тирания, макар не толкова силна. „Ти ще правиш както ние искаме, а не както искаш ти!”е във всеки случай аморална декларация; и ако 100 души се налагат над 99 вместо 99 души над 100, това е само една идея по-малко морално. Независимо коя от двете фракции изпълни тази декларация и се наложи над другата, това, по необходимост, нарушава закона за равна свобода; единствената разлика е, че в единият случай законът е престъпен от 99 души, а в другия – от 100. И заслугата на демократичната форма на управление се състои само в това – тя позволява нарушаването на закона в ущърб на по-малката група.

Самото съществуване на мнозинства и малцинства е индикатор за неморална държава. Човекът, който е в хармония с моралния закон, е този, който може да постигне пълно щастие без да намалява щастието за своите другари. Но прокарването на публичните дела с вот означава, че обществото не е съставено от такива хора – означава, че желанията на едни не могат да бъдат постигнати, без да се жертват желанията на други – означава, че в търсене на своето щастие мнозинството ще нанесе определено количество нещастие за малцинството – означава, следователно, органична неморалност. Така, от друга гледна точка, отново стигаме до заключението, че дори и в най-справедливата си форма, правителството е неспособно да се разграничи от злото; и, още, че, ако нямаме правото да отхвърлим Държавата, нейните действия са в същността си престъпни.

* Текстът е откъс от пълното есе със същото име, което скоро може да очаквате в пълната библиотека с преводна и българска литература на страницата на Българското либертарианско общество

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!