ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
От началото на мандата на БСП сме свидетели на постоянна лавина от законодателни проекти и предложения. Огромна част от тях попадат в графата „вредни за индивидуалната свобода и пазарната икономика“. Най-новото предложение на просветния министър определено е едно от тях.
Става дума за идеята, че „[д]о завършване на основно образование трябва да се учи по един учебник за всеки предмет, а не както досега да се избира между три“. Ясно е, че и сега действащата система на одобряване на учебниците и учебните помагала в никой случай не може да се нарече „конкурентна“. В точка 3 от Допълненията на Закона за народната просвета четем: „Министърът на образованието и науката одобрява със заповед учебниците за системата на народната просвета след установяване на съответствието им с държавните образователни изисквания по чл. 16, т. 3, 7 и 9, но не повече от три учебника по един учебен предмет за всеки клас и за период не по-малък от определения в чл. 14 от Закона за степента на образование, общообразователния минимум и учебния план.“ Желаната от министър Клисарова промяна цели единствено и само още по-голям контрол над развитието на децата.
При всяко положение три учебника по един предмет са малко по-добър вариант от само един, но да се коментира арбитрарния брой пособия, които министерство ще има право да спуска, въобще не е правилният фокус на една дискусия за образованието. Когато то се коментира трябва да се обърне вниманието на структурата на предлагането. В противен случай има много голяма вероятност просто да дискутираме козметични промени, например дали трябва да се изучават 20 произведения на Вазов годишно, или само 19. Тази реторика по никакъв начин няма да повлияе на крайния резултат – без системна промяна продуктът на училищата пак ще е функционално неграмотни млади хора, мнозина от които не знаят какво да правят с живота си, които са почти изцяло зависими от държавата. Накратко, добре е да се запитаме: „Трябва ли ни насилствен монополен орган, който изобщо да има правото да определя по какви учебници да учат децата ни?“
Образованието, по своята същност, е услуга и като такава най-ефективният начин за предоставянето му е в нерегулирана среда, при която институциите имат свободата да отговорят на нуждите и търсенето на потребителите; т.е. в система на напълно свободен пазар. Разбира се, това е валидно за предлагането на абсолютно всички стоки и услуги, които могат да съществуват. Сега действащият механизъм, който се управлява от неподвластното на ничии контрол и обслужващото само и единствено политически интереси Министерство на образованието и науката, отнема правото на избор на децата и родителите им (които са реалните потребители на образованието), чрез спускане на образователните програми и монополното право да определя кои организации могат да се нарекат „училища“. Но, за да не изпадаме в голословия и софизми, нека видим какви други икономическите аргументи могат да се издигнат против държавния образователен монопол и органът, който го налага.
Още в средата на XX в. професор Лудвиг фон Мизес описва защо централното планиране е невъзможно и неминуемо води до крах – защото е налице проблемът с икономическата калкулация. Накратко, макар чиновниците в министерството да знаят точно колко струва да се „произведе“ един дванадесетокласник, те нямат абсолютно никаква представа какво да произвеждат. В система на свободно образование ценовият механизъм показва предпочитанията на децата и техните родители във всеки един момент. По-високо търсене на компютърни специалисти на пазара, например, привлича повече хора към професията, защото заплатите в сектора се повишават. Това, от своя страна, увеличава търсенето на преподаватели по компютърни специалности, което ще увеличи и техните заплати и ще пренасочи повече хора натам, а не към специалности, за които търсенето е ниско.
По този начин пазарът отразява потребностите на хората и ще се пренасочват ресурси към задоволяването на най-належащите. Плановете на МОН не се влияят от ценови механизъм – те са плод на произволните хрумвания на бюрократи, които нямат никакъв мотив да действат ефективно, защото не са част от система на печалба и загуба и работата им винаги е гарантирана (за разлика от коя да е частна институция, която фалира, ако не задоволява ничии потребности). Затова образователната програма на министерството може да отговори на нуждите на някое дете само случайно, а вероятността учениците да са принудени да учат предмети, които не са им интересни и знанията от които няма никога да приложат на практика – огромна. Освен това министерството просто не е способно да разходва ресурси ефективно и неговата дейност в почти всички случаи е неефективна и вредна. На практика, международните класации за образование показват точно това – училищата тук са фабрики за функционално неграмотни бъдещи безработни.
Нека разгледаме „икономическата аргументация“ зад промяната; а именно, че „държавата дава милиони левове за учебници, които отиват в частни издателства. Само тази година Министерският съвет одобрил 42 млн. лева за преиздаване на учебници.“ Очевидно министър Клисарова цели някаква спестовност в министерството. Тук има два момента: единият е видим и неосъществим, другият – невидим и изключително опасен в дългосрочен план. Видимата част е (хипотетичното) спестяване на няколко милиона лева. Разбира се, когато държавата намали парите, които преразпределя, това е добра новина. Уви, това добро пожелание е до голяма степен неизпълнимо. Достатъчно е да погледнем мотивите на министерствата, за да разберем защо. Нито едно министерство няма мотив да намалява разходите си, защото тогава подава сигнал, че бюджетът му е надвишен; т.е. че трябва за другия програмен период (бюджет 2015) той да бъде редуциран. По-вероятно е да се прехвърлят средства към други дейности, отколкото харчовете да намалеят.
Дори и сценарият да се изпълни, няма никакви индикации, че по някакъв начин икономическото благосъстояние и активност ще се повишат. Обаче ако предложението за засилване на държавния монопол бъде прието, икономическата цена, която е невидима и неизчислима към настоящия момент, ще се отрази на бъдещия стопански растеж. Без структурна реформа, която е насочена към премахване на статуквото, системата и в бъдеще ще бълва функционално неграмотни индивиди, които няма да имат място на пазара на труда, защото учебните планове на министерството имат малко общо със заобикалящата ни икономическа и производствена действителност. Напротив – може да се очаква, че „притварянето на прозорците“ към света ще понижи нивото на образованието; т.е. все повече завършили хора ще трябва да търсят работа, за която не са учили (де факто по този начин обезсмисляйки образованието си въобще), ще имат трудности в натрупването на опит, ще бъдат принудени да останат при родителите си по-дълго, отколкото иначе биха оставали и ще са по-производителни, отколкото ако имаха възможността да учат предметите, които самите те желаят, на един конкурентен образователен пазар. С други думи – политическото желание за по-голям контрол върху системата днес обрича всички ни на по-неконкурентна и непроизводителна икономика, по-нисък икономически растеж и повече безработни, особено младежи, утре.
Срещу идеята на министъра не може да не се издигне още един философски аргумент. Нейният план за повече централизация и по-силен монопол, постигнати чрез въвеждането на един учебник за всички учащи (защото, по думите на министъра: „Ако сега дете се прехвърли от едно училище в друго, то трябва да сменя и учебниците, защото те са различни“), на практика означава засилване на уравниловката на децата. Това е пагубно за бъдещото им развитие и напълно пропуска смисъла от образованието. Децата не постъпват в училище, за да излязат еднакви. Всяко от тях е различен индивид с различни потребности и способности. Освен това, целта на образованието е да повиши квалификацията, респективно – производителността, на индивида. Тоест, образованието е инвестиция в човешки капитал, а не обратното – приравняване на човешкия капитал към единен образователен стандарт. Навярно би имало голяма доза истинност в предположението, че и самата г-жа Клисарова не изпраща децата си на училище с думите: „Отиди да бъдеш като другите.“
Няма никакво основание не просто да се ограничава конкуренцията в предлагането на учебните помагала, а изобщо да съществува монополен орган, който има правото да определя какво и как да учат децата. Предложената от министър Клисарова промяна е изключително добър пример за това, че единствената роля на МОН е да обслужва абсолютистките фантазии на една малка[1] клика хора, която очевидно копнее за пълния контрол над знанието, мнението и бъдещето на всички деца.
[1] И антипродуктивна.
