ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Явор Ганчев
В последните няколко дни живея в раздвоение. Искам #оставка на Орешарски, но ако може Клисарова да остане министър на образованието колкото може по-дълго. По-полезен министър на образованието не е имало.
Нека да обобщя работата на Клисарова за последната една година. В продължение на една година тя основно се занимаваше с изявления пред медиите как новият закон за образованието ще е готов „най-късно до началото на другия месец, или до средата“ – за да обяви най-сетне, че нов закон няма да има, докато не се постигне обществен консенсус по всички въпроси и затова стартира „обществено обсъждане“.
По навик от времената на социализма българинът (ако ми позволите обобщението) е свикнал животът да му се случва, не той да твори живота си. Несвободният човек, не-гражданинът живее живот, който му е предопределен административно. Него го обучават, дават му работа и квартира, вдигат му заплатата и данъците, осигуряват му социални придобивки, безплатно образование, здравеопазване, телевизия и пенсия. Гледат му децата в ясли, детски градини, училища и университети, после той си ги доглежда до 40. Няма как чак да му дават и жена/мъж, но пък това става все по-маловажна част от живота му, важното е да е с презерватив. Естествено, във всички области на живота някои човеци вече от доста време с променлив успех преодоляват пасивността и активно определят живота си. Но в областта на образованието имаме най-малко такива. Защото докато в другите области се приема за нормално хората да определят собствения си живот, то, ако става дума за образованието, се приема за нормално съдържанието му да бъде определяно от държавата и процесите му – управлявани от нея. Тоест, в образованието, както при комунизма, „нищо не зависи от нас“.
Всички говорят за реформа в образованието, но тя не се случва – значи има нещо, което пречи на реформата и това естествено не сме ние (нали от нас нищо не зависи) – това непременно е нещо външно. Затова и приказките за реформата се фокусират върху пречките за реформата – това са а) липсата на нов закон и б) липсата на обществен консенсус по важни въпроси на образованието. Сега, въпросът е, защо и министърът ги говори същите – тя пък от кого зависи, че да ѝ стане реформата? А, вярно, тя чака обществения консенсус; а пък обществото (това с консенсуса) чака нов закон, пък той няма как, щото, нали, няма консенсус. Римува се с нонсенс. Но тъкмо в това се състои новата инициатива на министерството – обществено обсъждане с цел постигане на консенсус: „Според ръководството на МОН само с консенсус може да бъде приет закон, който наистина ще е полезен, ще е работещ и ще ангажира всички по отношение на изпълнението му.“ (http://mon.bg/?go=news&p=detail&newsId=663)
Позоваването на обществения консенсус като фактор за някакво действие, обаче, е много спорно. Първо, както вече стана видно, той е идеално оправдание за нищоправене, защото никога няма да има консенсус между групи с различни интереси. Второ, свободното общество прекрасно си живее и без непременно да има консенсус по всички въпроси; напротив, в свободното общество разнообразието и разногласията са двигател на развитието и е достатъчно всеки да си гледа своя интерес, без да вреди на чуждия. Консенсусът обаче е ценност за авторитарните системи, защото там той е необходимо условие и оправдание за функционирането им; а и обикновено не е нещо друго, ами евфемизъм за нечия идеология, наложена със сила. Което ни довежда до третото – системата на образованието в България не е точно свободно общество, да не кажем, че е тъкмо обратното. Там всички решения се взимат от Министъра и така системата живее в постоянен и пълен „консенсус“, наложен отгоре. И затова тъкмо министърът да ти говори за „обществено обсъждане“ в образованието е, меко казано, шизофренично.
Като споменахме нищоправенето, Яков Хехт в книгата си „Демократичното образование“ (изд. Изток-Запад, 2013) прави много добро обобщение на трите типа реакции, които служат за избягване на промяна в системата. 1. Проблемите се отричат („Образованието ни е на световно ниво, защото имаме много умни деца, които печелят олимпиади“) 2. Усилия в „реформи“, които не създават опасност от промяна (например това е постоянното писане на нови правила) и 3. Повече от същите глупости, които са причинили проблемите (например повече „дисциплина“ и наказания за учениците). Работата е там, че докато за Хехт тези механизми са очевидни, за нас това осъзнаване тепърва предстои, поради споменатия проблем – тези, от които „нищо не зависи“, винаги в анализа си слагат каруцата пред коня – приписват причината за проблема на неговата жертва; ако нещо в системата на образованието не работи, то непременно причината е че неговите обекти (нещастните ученици, родители и учители) не са достатъчно адаптирани към системата или не ѝ сътрудничат достатъчно. Поради това и жалката имитация на обществено обсъждане, която тече в момента, е именно имитация (класификация по Хехт – №2) – по същество това е призив за сътрудничество за постигане на желания консенсус и трупане на материал, който да накипри следващото авторитарно решение с демократични дрехи. И когато това не заработи, причината няма да е фактът, че фундаменталните въпроси за обсъждане отсъстват от обсъждането – причината ще е, че гражданите не са сътрудничили.
Колко показателни в това отношение са реакциите на най-пресния бисер на МОН – бетонирането на монопола върху учебниците (класификация по Хехт – №3)! Няма да има по три одобрени учебника за предмет, а само по един. Новият единствено одобрен учебник ще се печата в печатницата на МОН, уж за да не печелят от това издателствата, които са монополизирали тая сладка работа в последните 10 години, благодарение на системата, измислена от… министъра. Не от този де, от някой предишен. Въпреки че отмяната на една схема за крадене на пари не е никаква гаранция, че няма да бъде сменена с друга схема, не ли? Но понеже социалният опит на тези, които живеят живот, спуснат отгоре, е равен на нула, за тях „печалба“ е само по себе си мръсна дума и като им кажеш „държавната печатница на МОН ще работи без печалба“ – клатят умно глави в съгласие и изпитват радост, че злите частници ще бъдат прецакани. От кого ще бъдат прецакани? От същата държава, която е източник и причина на далаверката? Сериозно? Но това последното съображение е много сложно за повечето хора, така че „прецакването на лошите частници от добрата държава“ винаги е добър пи-ар.
Напълно в реда на нещата, една голяма част от учителството подкрепя това малоумие (един одобрен учебник по един предмет). За тях наличието на учебник е conditio sine qua non за упражняването на професията им. На тях трябва да им се казва какво да се учи, иначе ученето спира. Наличието на избор (дори и фалшивия избор, какъвто имаше досега) ги плаши, защото означава, че трябва да се вземе решение. Напълно логично, в главите на тези учители изобщо не може да се захване идеята за свободни от министерско одобрение учебници и програми, за безплатни онлайн учебници, да не говорим за премахване на учебниците изобщо и преминаване към обучение, динамично структурирано от самия учител според нуждите на групата и личността на ученика. Това би означавало да се създава система, адаптивна към нуждите на ученика, а не обратното. Абсурд!
Според мен, начинът да бъде преодоляно това състояние е именно довеждането на всичко до пълен абсурд. Например, трябва не само да има един одобрен учебник по предмет – нека да има един учебник за всички предмети за един клас, нещо като календар – бележник, с указания на тая и тая дата се чете от тая и тая страница. Нека учителската професия да стане регулирана, така че никой, който няма диплома за педагог, издадена непременно от консилиум от идиоти, да не може да обучава деца, ако ще да е талантлив колкото Стив Джобс и Мария Монтесори. Нека въведат разрешителен режим за детските центрове, но не само – нека всеки родител, за да чете на детето си книга, да трябва да го прави по лицензирана от МОН програма. Нека да върнат униформите, „клас-стани-клас-мирно“, да въведат целодневно, съботно-неделно, лятно и военно обучение. Междувременно нека да бъде написан нов проект за закон за образованието, който да е още по-абсурден от проекта на Милена Дамянова – това последното може да изглежда направо невъзможно, но нека да не подценяваме златната чиновническа комбинация „глупак+инициатива+власт“.
Ако сте прочели дотук, сигурно вече се питате защо намирам Клисарова за много полезен министър? Според мен тя има всички дадености да се справи със задачата да доведе системата до пълен абсурд. Може би тогава най-накрая учители и родители ще престанат да тичат след всяко мюре, пуснато от министерството; ще престанат да се радват като деца, на които са им обърнали внимание, когато им поднасят нескопосни анкети с гръмкото име „обществено допитване“; ще престанат да чакат обществото „да узрее за реформа“ и „да постигне консенсус“ – и ще вземат нещата в свои ръце. Всички тези неща, за които министерството търси консенсус, който да маскира провала на управлението им. А се проваля в управлението им не заради друго, а именно защото не му е работа да ги управлява. Наша отговорност е да управляваме собственото си образование. И колкото са по-големи абсурдите на това узурпирано от чиновниците управление, толкова по-вероятно е най-накрая да преглътнем факта, че както министерството на културата не ни пише книгите; както министерството на земеделието не сее и жъне това, което ядем; и както министерството на търговията не ни продава в магазините – така и министерството на образованието не може да ни образова. Това си е наша работа – ако искаме образование, да си го направим. И министерството да се дръпне и да не пречи (http://nmr.bg/change).
