По стъпките на Мизес във Виена* – част втора

Избухването на Първата световна война през 1914г. не идва като изненада за Мизес. За разлика от повечето си съвременници обаче той отхвърля дивия национализъм и империализъм, обзел европейските общества, които водят до избухването на войната и в крайна сметка края на относително либералния период в Европа. Като артилерийски офицер от запаса той е мобилизиран в армията и е изпратен на източния, а по-късно и на южния фронт, с няколкомесечни паузи между отделните мисии, които прекарва в различни военновременни управления във Виена. Както всички други участници във войната, Австро-Унгария „замразява“ златния стандарт и се впуска в печатане на пари, огромно публично задлъжняване и централно планиране на все повече отрасли. Повсеместният недостиг на храна, гориво за отопление и потребителни стоки за цивилното население и постоянно влошаващото се положение с доставките за армията окончателно освобождават Мизес от етатистки илюзии, че интервенционизмът носи каквито и да било ползи, без значение обстоятелствата.

Краят на войната означава и край на вековната империя на Хабсбургите. Франц Йозеф II, дълго време разглеждан като обединителна фигура на множеството народи, живеещи на територията на империята, умира през 1916г., а широкопрокламираният идеал на национално самоопределение предвещава разделянето на Австро-Унагария. Същият идеал обаче не се прилага в мирните договори по отношение на загубилите и така компаткни групи немскоговорящо население остават в рамките на Чехословакия (Судетите), Италия (Южен Тирол), както и в множество анклави из цяла източна Европа. Освен това мирният договор с Австрия изрично забранява влизане в състава на Германия, идея, която е силно популярна из целия австрийски политически спектър. Този факт, наред с приписването на пълната вина за войната на загубилите, огромните репарации и избухналия наново протекционизъм, ограничаващ международното разделение на труда, движението на хора и капитали създават идеалните предпоставки за ново противопоставяне и война.

В тази обстановка при завръщането си във Виена, Мизес е принуден да ограничи академичната си дейност, за да участва в редица комисии и делегации, опитващи се да уредят многобройните въпроси по предвоенния държавен дълг и собствеността на физически и финансови активи на граждани на новата австрийска република в бившите провинции на страната. На фона на тези събития започва да се разпада и общата монетарна система. Все още в плен на командната икономика от времето на войната, австрийската пулбична политика е силно социалистическа, като безкрайните субсидии за различни групови интереси се финансират почти изцяло чрез печатницата за пари. За да се предпазят от инфлацията, породена от мащабната монетарна експанзия във Виена, бившите провинции започват да поставят печати върху кроните, които са в обращение в техните територии. Банкнотите без допълнителен печат пък се ползват в опит да се закупят реални активи в съседни държави, където все още се приемат. Така срещу рязко поевтиняваща валута се придобиват реални стойности, без домашното ценово равнища да се покачва, поради действаща де факто отделна валута (с допълнителен печат). Този гротескен епизод на преразпределяне на богатство на национално ниво с помощта на печатната преса, всъщност онагледява същността на централното банкиране – преразпределение в полза на тези, които първи се сдобият с новите пари. Подобни процеси ще видим по-късно през XXв. при разпада на Югославия и СССР.

Изобщо периодът непосредствено след края на войната е белязан от хаос във всички аспекти на обществения живот на младата австрийска република. В няколкото поредни краткотрайни правителства на Карл Ренер влизат социал-демократи и социал-християни, като постепенно различията в типа социализъм, който искат да построят, ще превърне двете партии в открити врагове. Известният австрийски икономист (но не и представител на австрийската школа) Шумпетер е министър на финансите във втория кабинет на Ренер. Неговите усилия за установяването на относително независима от правителството централна банка пропадат под все по-засилващият се ляв курс на правителството и той подава оставка през 1919. Основна роля в промотирането на социалистически мерки играе състудентът на Шумпетер и Мизес – Ото Бауер. Въодушевен от кратките болшевишки експерименти в Бавария, Унгария и въстанието на спартакистите в Берлин, Бауер в качеството си на министър на външните работи и председател на социал-демократите открито застъпва идеята за аншлус с Германия, заявявайки, че това би означвало аншлус към социализма. През зимата на 1918-1919 Бауер е движещата сила за поемането на откровено болшевишки курс с национализация на цялата индустрия и търговия. Именно Мизес разубеждава Бауер от тези крайни намерения след серия от среднощни дискусии, които в крайна сметка го връщат на по-умерени позиции. В своите мемоари Мизес по-скоро изтъква като убедителен довод факта, че държавите от Антантата могат без един изстрел да свалят болшевишко правителство във Виена като затворят границите към Австрия, прекъсвайки доставките на хранителни стоки. Не е ясно дали е станало дума и за тезите на Мизес, които той ще представи малко по-късно в статията си „Die Wirtschaftsrechnung im sozialistischen Gemeinwesen“ („Икономическата калкулация в социалистическото общо стопанство“).

В тази кратка статия Мизес поставя серия от напълно практически въпроси, на които няма отговор в дотогавашната, а и в по-късната социалистическа литература. След като Маркс обявява утопичните социалисти с техните смехотворни описания на бъдещото общество за ненаучни, всички автори в неговата традиция се надпреварват да анализират капитализма и да предсказват края му. Сравнително изследване на социализма е обявено за ненужно тъй като настъпването му е доказано със силата на природен закон. Така събитията от края на второто и началото на третото десетилетие на XXв. заварват социалистите неподготвени. От една страна фактът, че вместо в развити капиталистически държави като Англия или САЩ например, социалистическа революция избухва в неиндустриализирана и полуфеодална Русия се явява рязко противоречие с неумолимия закон на историческото развитие на обществата към неизбежния социализъм, който ще замени капитализма. Така руските болшевики се изправят пред задачата да прескочат капитализма и да влязат директно в най-висшия стадий. От друга страна, много европейски социал-демократи се сдобиват с властови позиции в съответните си страни, като отказът им от насилствена диктатура ги принуждава да се стремят към социализъм постепенно, демонтирайки капитализма стъпка по стъпка.

В този ред на мисли стремежът към социалистическия рай, в който оскъдността е премахната, задължително преминава през реалния свят на ограничените ресурси. А същите трябва да бъдат оползотворени по възможно най-рационалния начин, ако очакваме да се подобри жизнения стандарт на онеправдания до вчера пролетариат. Въпреки че производствените средства номинално се притежават от цялото общество, няма как да се вземе консенсусно решение относно най-удачното им приложение от всички. Управлението на капиталовите стоки задължително е прерогатив на един или няколко души, които са на върха на социалната йерархия. Без значение дали вземащият решенията е кървав диктатор, демократично избрано правителство или група просветлени хуманисти, въпросът как да се организира производството по възможно най-рационалният начин винаги стои на дневен ред. Във всяко общество надхвърлило стадия на първобитна икономическа автономност, съществуват неспецифични ресурси и капиталови стоки, които подлежат на всевъзможни употреби и комбинации. В една индустриализирана икономика няма как всички производствени пътища, които стоките изминават преди да са готови за употреба, да бъдат обхванати и оценени от един човек или ограничена група хора. Производството на стоки за консумация е възможно технически само в някои определени комбинации от капиталови стоки, ресурси и труд, а още по-малко комбинации са икономически удачни в смисъла на най-рационалната употреба. В обществата, където частната собственост над производствените средства преобладава, предприемачите решават този проблем въз основа на цените, които възникват на пазара за стоки от по-висок ранг. Те от своя страна произлизат от потребителското търсене за крайните стоки, като така ценовата система предава информация назад по производствената структура кои продукти и услуги се ценят най-много от потребителите.

Тази координация чрез ценовата система е изключена по дефиниция в социалистическата икономика. Именно различното възнаграждение, породено от различнният принос на хората към задоволяването на потребителските нужди, е злото, което социалистите обещават да изкоренят.  Трудовата теория на стойността предоставя на пръв поглед очевидна алтернатива на монетарната калкулация и счетоводство – отчитане в работни часове. Разбира се, тук възниква проблема на различното качество на работата, което е неизбежно поне преди достигането на крайния стадий на човешкото развитие, в което Маркс предвижда отпадане на разделението на труда. Дотогава обаче и социалистическите планировчици трябва да се съобразяват с факта, че различният труд има различна производителност. Социализирането на всички производствени мощности води до изчезването на пазара за тях и съответно възможността за рационална калкулация на разходи и приходи. Тоталното пренебрегване на социално необходимата функцията на предприемача в алоцирането на капитал в отделните сектори, впрочем типично не само за марксистите, лежи в основата на наивното вярване, че директорите на одържавените предприятия мога да си играят на пазар като купуват и продават помежду си. Мизес заключва, че

„Така всяка промяна в социалистическата икономика се превръща в действие, чийто успех нито може да бъде оценен преварително, нито да бъде установен в последствие. Всичко се случва на сляпо. Социализмът е отмяна на рационалността на икономиката.“

Тази статия в последствие прераства във втория трактат на Мизес, излязъл от печат през 1922г. под заглавието “Die Gemeinwirtschaft” (Общата икономика или Социализмът). Книгата възпитава цяло ново поколение класически либерали в принципите на свободната икономика. Хайек, Рьопке, Робинс и други по-късно ще признаят, че именно този трактат ги е освободил от заблудите на марксизма.

В следващите години Мизес ще комбинира работата си в камарата, писането в пресата, преподаването в университета с неформален семинар с някои от най-даровитите си ученици. Сред участниците в т.н. кръг на Мизес (Miseskreis) срещаме Хайек, Щригл, Моргенщерн, Хаберлер, Махлуп, Шюц и други. Семинарът се провежда в канцеларията на Мизес в камарата, като дискусиите обикновено се проточват и продължават в близкия ресторант Ancore Verde на улица Grünagergasse 10. Днес на това място намираме неособено забележително кафене:

Pic11

Редовните срещи на кръга на Мизес продължават до 1934, когато той приема преподавателска позиция в Женева. По това време политическите развития в Австрия са направили живота във Виена все по-малко поносим за Мизес. Периодът 1920-1934, известен като ерата на „червената Виена“, се характеризира с изострянето на противопоставянето между социал-демократите и християн-социалистите. SPÖ[AT1]  има абсолютно мнозинство в градската управа на Виена, а отделянето на града като самостоятелна провинция през 1920г. им разрешава да водят до голяма степен автономна политика, включително данъчна. Въпреки че на федерално ниво социал-демократите номинално са в опозиция, контролът над профсъюзите им позволява да упражняват сериозно влияние върху централното правителство като се противопоставят със стачки или заплахи за стачки на всяка мярка, която не одобряват. Сдобили се с абсолютно мнозинство във Виена, социал-демократите се заемат със задачата да се справят с недъзите на капитализма. Основен проблем по това време се явява жилищната криза, която обаче е всичко друго, но не и провал на пазара. През 1917г. наемите са замразени от правителство като военновременна мярка, която обаче се оказва доста трайна. Това обстоятелство заедно с високата инфлация намаляват реалните месечни наеми до стойността на няколко билета за трамвая. Както може да се очаква, частното строителство на жилища замира изцяло, а бежанците от бившите източни провинции и мигрантите все по-трудно намират поносими жилищни условия. В типична интервенционна спирала, каквато Мизес по-късно ще опише, градската управа се заема да решава този централно създаден проблем с нови централно планирани мерки. Тогава започва масираното строене на общински жилища, давани под наем на работнически семейства на символични цени, които в огромната си част се явяват техни избиратели. Община Виена и до днес е един от най-големите собственици на недвижимо имущество в света с над 220 000 жилища. Тези гигантски проекти са финансирани чрез облагане на доходите от основно луксозни имоти (т.н. Wohnbausteuer, силно прогресивен данък, при когото 0,5% от обектите плащат 45% от постъпленията), все повече изтласквайки частното строителство. В същото време поради липса на търсене строителните терени също губят огромната част от стойността си. Апологетите на тази политика с готовност признават, че тя е тънко прикрита експроприация на собствениците на сгради и терени, но понеже те основно се явяват буржоазни елементи (предприемачи, търговци и подобни) мерките са напълно оправдани.

Основен източник на средства на федерално ниво продължава да бъде инфлацията, като тя не стига стойности като във Ваймарската република, единствено благодарение на Мизес и още няколко негови сътруднци, които на няколко пъти спират инфлационните напъни на правителството. Субсидирането на градското работническо население за сметка на селското такова логично води до изостряне на противопостяването между отделните групови интереси. Основните партии – християн-социалната и социал-демократическата се сдобиват с въоръжени крила, надхвърлящи по численост многократко армията и полицията, които често демонстрират сила, марширувайки из градове и села. Така се стига до края на червената Виена под натиска на централното правителство на Енгелберт Долфус, което въвежда авторитарен режим със силен социал-католически уклон по подобие на Мусолини, малко след като Хитлер взима властта в Германия. През февруари 1934 избухва кратка гражданска война, в която социал-демократите претърпяват поражение, в последствие на което Ото Бауер напуска страната заедно с жена си и партийната каса в посока Париж. Самият Долфус е убит по-късно същата година в опит за преврат на австрийски национал-социалисти. Още докато се водят престрелките във Виена, Хитлер струпва войска на южната си граница, като само заплахата за интервенция на Мусолини предотвратява по-ранен „аншлус“, в един малко познат конфликт между по-късните съюзници. Наследникът на Долфус Шушниг продължава репресивните мерки в опит да се предпази от поглъщане от страна на Германия. В този климат на официална цензура и постоянно разширяващ се авторитарен контрол и предусещащ надвисналите все по-черни дни Мизес с радост приема поканата да преподава в Женевския Graduate Institute of International Studies.

Наред с обществената си дейност до окончателното си напускане на Виена Мизес съумява да напише и публикува множество статии и следните книги: Nation, Staat und Wirtschaft (Нация, държава и икономика, 1919), Der Liberalismus (Либерализмът, 1927), Kritik des Interventionismus (Критика на интервенционизма, 1929), Grundprobleme der Nationalökonomie: Untersuchungen über Verfahren, Aufgaben und Inhalt der Wirtschafts- und Gesellschaftslehre (Основни проблеми на националнат икономия: Изследвания на метода, задачите и съдържанието на икономическата и обществена наука, 1933). Последният постоянен адрес на Мизес във Виена е Wollzeile 24. Според някои източници оригиналната сграда е била разрушена (или поне силно повредена) по време на войната, а на нейно място е построена нова по-късно. Доста семплата фасада на този адрес днес изглежда да поддържа тази версия:

Във всеки случай днес на този адрес не виждаме никакви видими следи от Мизес.

През 1938г. обаче Гестапо е твърде наясно кой точно е живял там и в първите дни след аншлуса личната му библиотека и притежания са конфискувани. Следите на архивите на Мизес се губят за следващите около 60 години, като са открити едва в средата на 90те години в разсекретен склад с военна плячка в Москва. И национал-социалистите и комунистите явно оценяват значението на Мизес и произлизащата опасност за техните идеологии.

След като агенти на Гестапо започват да го преследват и в Швейцария по време на войната, Мизес емигрира в САЩ, където почти собственоръчно успява да съхрани австрийската школа като издава през 1949 синтезирания продукт на около 50 години изследвания – „Човешкото действие“. Днес най-изявените „австрийци“ са почти без изключение американци, като едва в последните десетилетия австрийската школа започва отнова да пуска корени в Европа и в частност в немско-езичния свят.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!