Проблемът с влоговата защита

Случката с фалиралата Корпоративна търговска банка (КТБ) и банковата паника, ударила Първа инвестиционна банка, ни дават повод да се върнем към някои от базисните проблеми на модерната форма на банкиране[1].  И особено след обявяването на идеята за изплащане на всички депозити (дори сумите надхвърлящи 100 000 евро) в КТБ, не може да не се обърне внимание на една любима политико-банкерска схема – регулаторният механизъм за застраховка на влогове.

Традиционната и фундаментално необорима критика към влоговата застраховка е, че създава морален риск. Повечето вложители нямат никакъв стимул да проверят дали една банка е стабилна или не, ако парите до 100 000 евро в ЕС или 250 000 долара в САЩ ще бъдат върнати, каквото и да се случи. Още повече, на определени места по света директно се покриват всички загубени депозити, независимо от размера им, за да се спести политическо напрежение – случаят с Northern Rock във Великобритания е популярен пример. При такава ситуация и самите държавни регулатори (при всичките им други проблеми) са оставени на тихо и спокойно стават все по-близки с институциите, които би трябвало да контролират.

Както сп. Икономист казва, ситуацията, при която „държавата гарантира” във финансовата сфера,  е добре илюстрирана от спукването на балона 2007-2008 г. След като са прибрали печалбите от държавно-гарантирани рискови операции, банкерите връчват сметката на данъкоплатците в момента, в който идва сривът. Всички помним масовите „спасявания” на банки и други едри бизнеси от страна на правителството (с парите на американците) на Буш, чрез програмата TARP. Подобна е схемата и с гарантираните депозити, които стимулират  рисково поведение чрез търсене на високи лихви (като тези в КТБ), без никакво внимание върху стабилността на финансовата институция.

Още по-интересна е позицията по темата на австрийския икономист Лудвиг фон Мизес – той казва, че застраховката на депозити е по принцип неприложима (независимо дали за нея плащат частни лица или държавата). Мизес  обяснява, че съществуват два типа събития „класови” и „случай-ни”. Случай -ните са например футболен мач или военен сблъсък – при тях знаем много за протагонистите, но не и какъв ще бъде изходът. Докато при класовите събития, без да имаме информация за участниците, знаем сравнително добре какъв би бил изходът от събитието – например при хвърлянето на зар.

Да се застраховат могат само класовите събития, т.е. тези, които са с достатъчна степен на  предвидимост, (шанстът за две шестици от зарове е 1/36, няма такава статистическа вероятност за футболен мач)а в тях не влизат банковите депозити.  С други думи, застраховката на влогове не е „застраховка”, а хазарт.Още повече, ако закупиш застраховка живот това едва ли ще те накара да водиш по-рисков живот, за да умреш по-рано и да получиш парите, докато с гарантиран банков депозит стимулът е да се сложат парите в банката с най-ниски такси и най-високи лихви, дори тя да е най-рисковата (като КТБ).

Стигаме и до друг фундаментален проблем на фондовете за защита на влоговете, който ни мъчи в момента – те рядко могат да покрият всичките „застраховани” средства. Особено, когато политическият апарат реши, че трябва да загърби поетият ангажимент (разписаното в закона правило да се изплатят депозити до 100 000 евро) и заяви, че дори и най-големите влогови комарджии ще могат да се възползват от това българският данъкоплатец и неговите деца (които ще изплащат държавен дълг с години) да се бръкнат за техните високи лихви.

Пътят за излизане от ситуацията е както обикновено да се оставят хората да поемат отговорност за действията си. Всякакъв вид „защита” чрез административни средства просто дава възможност на политически влиятелни лица и други опортюнисти да направят поредния удар.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!