Носи ли държавната политика в България независим живот за хората с увреждания

Все повече хора са загрижени за условията за хора с увреждания в България и по света. Това е добра новина, защото проблемите в тази посока са много и сериозни.

Като цяло хората, особено в България, имат леко странно отношение към техните съграждани с увреждания, което се отразява и в държавната политика. Тук няма да се коментираобстойно културните причини за това отношение, а ще посоча някои от основните дефекти на държавната намеса в тази сфера.

Създаването на условия за независим живот за хора с увреждания се приема като социална мярка и често влиза в състава на социалната политика. Като всяка такава политика, политиката за интеграция на хора с увреждания изисква значителни разходи и респективно значителен ресурс.

В напредналите в икономическо отношение държави това не е чак такъв проблем. Въпреки  това, централизираните мерки и там водят често до източване на средства. Но тук няма да говорим за това дали в техните бюджети има дупки и доколко широки са те, а ще споменем само, че хората с увреждания в тези страни се радват на доста по-добри условия за активен социален живот – достъпен градски транспорт, достъпни сгради, ефективни асистентски услуги.

Така човекът с увреждане там води един относително независим живот – пътува, излиза по срещи, ходи на работа, без особени проблеми. Това е супер и е нормално много хора да го приветстват, съсредоточавайки се върху ползите, а не върху разходите. Има резултат, все пак!

Само че, за водене на такава масирана социална политика са необходими най-малко две неща – ресурс и културна зрялост. В развитите страни са ги натрупвали дълги години и целенасочено.

А в България как е?

В България липсват и ресурс и културна зрялост. Двете липси, комбинирани с дефектите на държавната социалната политика, разбира се, се допълват и създават разширяваща се дупка.

Отношението на много българи към хората с увреждания е съжалително и снизходително. Хората с увреждания в България се възприемат като еднородна маса от страдащи и безпомощни същества. Обществото като цяло изключва възможността един човек с увреждане да има приятели, да ходи по срещи, да учи, да работи, да се забавлява.

Това отношение прелива в държавна политика. Политиците приемат, че основен компонент на тази политика трябва да е грижата, която се осъществява централизирано и еднакво за всички, които имат НЯКАКВИ физически проблеми. Така реално се получава, че в Държавната стратегия един младеж с увреждане е приравнен към един възрастен човек и е обект на социална политика, А НЕ НА ВКЛЮЧВАНЕ в икономиката. Освен това почти не се отчита степента и характера на увреждането, както и индивидуалния начин на живот. Всички са в един кюп.

Затова и всяко действие в тази посока е на практика просто социална програма. Показателно е, че по голяма част от въпросите, касаещи хора с увреждания, становище взима агенцията по социално подпомагане или специално създадения държавен орган НСИХУ.

Резултатите

Резултатите от подобен централизиран подход към хората с увреждания са няколко и все негативни.

Първо, самите Държавни програми не оказват помощ в особено голяма степен, понеже ресурсите не стигат за всички. Логично, като се има предвид, че хората с увреждания са различни, имат различни потребности, а държавните ресурси са ограничени.

Второ, много хора с увреждания остават на практика без адекватна за тях подкрепа и без адекватни условия за активен живот. Недиферинцираният подход просто прави Държавните услуги безполезни за тях – тоест голяма част от средствата се насочват неточно и потъват. За активния и независим човек с увреждане социалните програми нямат никакъв смисъл, те не подобряват по никакъв начин живота му. Единствено се превръщат в добавка към личния бюджет – не особено значима добавка.

Трето, липсва ресурс за реално включване на хората с увреждания в обществото и икономиката се лишава от ценен човешки ресурс и ценен добавен продукт. От друга страна пък хората в държавната власт се успокояват, че правят нещо, което наричат Политика по интеграция на хората с увреждания. Но когато един човек трябва да полага неимоверни усилия, просто за да стигне до училище, университет или работно място, това намалява възможностите му да насочи ресурсите си другаде.

Когато се налага да ползваш постоянно таксита, ограничаваш активността си. И порочният кръг се затваря. А в много случаи е налице тотално обезсърчаване и оставане изцяло в ръцете на държавната грижа. Липсата на възможности води до загуба на активност и продуктивност, която пък ограничава още повече възможностите. Много хора с увреждания са изключени от икономиката, при положение, че могат да бъдат активни участници в нея. Колелото се завърта и накрая политиците свиват рамене, оправдавайки се, че пари за промяна няма.

 Ама коренът на проблема не е липсата на пари, а в сбъркания, дефектен централизиран подход!

Примери

Учебни заведения

Държавните учебни заведения като цяло стоят недостъпни за хора с увреждания.Тук пример е сравнението между Софийския университет и Нов български университет. Същото важи и за училищата. Те са недостъпни, въпреки интеграционните програми на правителството

Това въздейства зле на психиката, особено на подрастващите хора с увреждания. Представете си какво изпитва дете, когато се налага да учи вкъщи или в специализирано заведение, приличащо повече на болница, отколкото на училище. За съжаление често избор няма и родителите възкликват: Добре, че поне това има!

Инфраструктура и градски транспорт

Седнете някой път в количка и си направете експеримент. Ще можете ли да се движите спокойно навън и да ползвате градски транспорт? Tова ще бъде доста екстремно изживяване. Тротоарите на много места не са скосени и са покрити с паркирали коли,  първото стъпало на автобусите е на доста голяма височина, а липсва опция те да се накланят при нужда. Може би е удачна идея следващата социална програма на Държавата да включва изграждане на скокчета по спирките. Така, щом автобусът спре, човек просто се засилва с количката, отскача в края на тротоара и се приземява вътре

Асистентски услуги

Асистентските услуги също се управляват централизирано и приемат формата на социални програми, които по-скоро имат за цел да намират работа на пенсионери, отколкото да създават реална полза. Освен това, у нас все още се прилага медицинският подход към проблемите. Това ще рече, че при взимането на  решения се отчитат предимно медицински съображения и че активността, ефективността, образоваността и ангажиментите на отделния човек с увреждане се игнорират. Човекът с увреждане е просто медицински картон в ръцете на бюрокрацията.

Резултатът е, че много хора с увреждания ангажират близките си да им асистират, защото само така получават адекватна подкрепа. Пък и така парите ще влизат в семейството. От друга страна се демотивира и ограничава възможността на някои родители да намерят работа по специалността си и да изкарват повече доход. Няма адекватна асистентска услуга и родителите трябва да работят асистенти, вместо това, за което са учили и това, в което ще са по-продуктивни.

Разбира се, има хора с увреждания, които се нуждаят от медицински грижи, но това далеч не са всички хора с уверждания и може да се подходи по-интелигентно и по-диференцирано

Заради тази тотална липса на мисъл, заради обобщаването, заради съжалителните социални политики, политиците действат на сляпо, особен ефект няма, а ресурсите все повече се изчерпват.

Така че, следващия път щом чуете за някаква хуманна политика на  държавата в услуга на хора с увреждания, се замислете дали не става дума за поредното пилеене и усвояване на средства – за отчитане на дейност и демонстриране на алтруизъм.

Алтруизмът не върши работа! Разумът върши!

А отговорът на въпроса, зададен в заглавието на този текст е НЕ, държавната политика в България не носи независим живот за хората с увреждания. Може би пазарът и бизнесът ще донесат….Може би бизнес организации и такива с нестопанска цел на доброволен принцип ще произведат реални полезни ефекти, като се ангажират с конкретни каузи.

 *Авторът списва свой блог, можете да го намерите ТУК