Гост статия: Трябва ли да дадем на правителството властта да изменя избора на потребителите?

Нима всички имаме еднакви предпочитания и ценим по един и същи начин материалните блага, за да позволим на някой друг да контролира (влияе на) собствения ни избор?! Ако „стойността“ е субективна, а пазарните цени са огледало на потребителските желания, то широко разпространеното внушение, че публичните стоки и услуги се предоставят безплатно или поне на по-ниска цена е напълно излишно. Всъщност, започвайки оттук, определянето им като безплатни е погрешно, тъй като, за да бъде една стока или услуга безплатна, тя трябва да съществува в изобилие за всички и следователно да не бъде обект на човешкото действие.[1] В частност, по-ниските цени са в полза на потребители единствено, когато са формирани в резултат на пазарна конкуренция, а не наложени с регулация или административно „замъгляване“.

Ако в една свободна икономика, потребителите притежават суверенната власт, те определят кой заслужава да остане на пазара и кой да си тръгне от него. Конкуренцията и неуморната изобретателност за намиране на верния път към удовлетворяване на най-наложащите им нужди не позволяват на частните собственици, от една страна, да понижат качеството на своята работа, и от друга, да я превърнат в бюрократичната рутинна дейност. За опериращите на свободния пазар предприемачи печалбата се постига с умението да предвидят и адаптират действията си към бъдещото състояние на пазара, ако не искат, в противен случай, да търпят загуба за всяка своя неефективност или пропуснати възможности.

За управляващите обаче на преден план не стоят принципите на икономиката, печалбата и задоволяването на потребителските нужди, а регулаторните и контролни механизми, предоставени на обществения апарат за принуда, като инструмент за постигане на по-голямо влияние и политическа власт. Бюрократи и чиновници нямат стимул да развиват предприемаческите си умения, за да отговорят на потребителското търсене.[2] Но не защото са съвършени или безгрешни в качествата и способностите си, а защото имат привилегията да харчат, губят или обезценяват (чрез печатане на хартийки от централната банка) чужди пари. В този смисъл, колкото по-голяма е държавната намеса в икономиката, толкова повече ще нараства и необходимостта от прекомерното изземване и разходване на чужди средства за поддържане на услугите ѝ.

Погрешните стимули не са единствената причина, поради която държавата не може да действа като добър стопанин. Няма плановник, който да разполага с достатъчно информация за индивидуалните нужди на всеки един човек, тъй като знанието в обществото е разпръснато, а ценовите сигнали действат като предвестник затова какви  решения следва да направим за своето потребление, инвестиции или спестявания.[3] Въпреки това, да приемем, че правителството постанови пределна цена на дадена стока от жизнена необходимост по-ниска от пазарната, така че да стане достъпна и за най-бедните граждани. От една страна, търсенето на стоката ще се увеличи, но от друга тези производителите, които имат най-високи производствени разходи ще започнат да трупат загуби, тъй като фиксираната пределна цена ще се окаже по-ниска от себестойността на продукцията им. И понеже те не могат да работят дълго време на загуба, ще бъдат принудени или да ограничат производството си, или да използват ресурсите си по друго предназначение.[4]

Не случайно, държавният контрол върху цените води до увеличаване на търсенето, намаляване на предлагането и недостиг на количеството от съответната стока. Държавните органи трудно не биха се възползвали от привилегията да управляват „избора“ на своите съграждани, след като могат да продължат да фиксират цените на все повече стоки, услуги до средства за производство. Изкуствено налаганите цени обаче правят икономическото изчисление на печалба и загуба невъзможно, а резултатът от отсъствието на пазарни цени и поставянето на производствените материални блага под контрола на една единствена институция е сигурната крачка, но не към свободата и прогреса, а към безизходицата на социализма, бедността и нищетата.

Бавно, но сигурно надолу по тази пътека от години върви Аржентина. Преди няколко месеца в страната бе въведена правителствената програма за контрол върху цените, насочена към запазване наличността и избягване недостига на потребителските стоки. Фиксирайки цените на повече от 300 потребителски стоки чрез наложената програма, използвана също като мярка за борба с високата инфлация, държавата само временно може да задържи неравномерното им нарастване при отделните продукти и услуги.[5] Не беше изненада и силното девалвиране на местната валута след разхлабване на валутния контрол, който целеше спиране отлива на капитали и поддържане цената на песото спрямо долара чрез интервенции от страна на централната банка. Девалвацията бе просто потвърждение, че песото вече е изгубило голяма част от стойността си (около 20% спрямо долара от началото на годината) в резултат на увеличено парично предлагане (или намесата на централната банка за финансиране на бюджетни дефицити).[6] Продължаващите към настоящия момент спорове с хедж фондовете NML Capital и Aurelius Management, кредитори, отказали преструктуриране на задълженията по дълговите книжа на Аржентина след фалита ѝ от 2001г., са изгубено време, през което вместо на реформи се разчита на регулациите и правителствения контрол. Изправена пред нов фалит поради невъзможността да се разплати с кредиторите си,[7] аржентинската икономика напомня, че достъпът до дългово финансиране, с който към момента не разполага, не просто не решава проблема с дефицита, а го задълбочава дори повече.

Накратко, както с интервенциите на валутните пазари не може да се противодейства на инфлацията дългосрочно, така и налаганият ценови контрол при потребителските стоки е въпрос на време да покаже несъстоятелността си, а един вероятен фалит да напомни за късата памет и ненаучени уроци. За жалост, потърпевши ще бъдат всички онези потребители, позволили на правителството да разполага с безпрецедентна власт да избира, действа и мисли вместо тях.

Използвана литература:

1. Power and Market, Government and the economy, Murray Rothbard – p.216-217;
2. Power and Market, Government and the economy, Murray Rothbard – p.213;
3. The Use of Knowledge in Society, F. A. Hayek;
4. Икономическа политика, Лудвиг фон Мизес – вж. стр. 49-52;
5. http://online.wsj.com/news/articles/SB10001424052702304819004579487993108796228;
6. http://mises.org/daily/6663/Myths-and-Lessons-of-the-Argentine-Currency-Crisis;
7. http://www.reuters.com/article/2014/07/26/us-argentina-debt-idUSKBN0FU1D120140726

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!