Канада показва, че може да бъде направено

Джанет Нийлсън

Канада беше обект на присмех, когато става въпрос за икономическа свобода. В една статия на Уолстрийт Джърнъл от средата на 90-те страната бе обявена за „почетен член на третия свят“ заради неконтролируемия дълг и държавни разходи. Но днес същата страна е начело на Г8 по икономически показатели, и докато глобалната финансова криза от 2008 засегна фискалното управление, Канада не е поразена от подобни, привидно непреодолими, проблеми, каквито срещат САЩ и някои страни членки на ЕС.

В началото на 90-те държавният дълг на Канада беше почти 70% от БВП, а неконтролируемите лихвени разходи по обслужването му, представляваха близо една трета от федералните приходи и над една четвърт от федералните разходи. Канадската пенсионна система беше неустойчива заради застаряващото население. През годините на Тачър и Рейгън, Прогресивно-консервативното правителство не направи достатъчно, за да обуздае харченето и за малко парламентът да падне, когато ляво-центристката Либерална партия, водена от Жан  Кретиен, дойде на власт през 1993 г.

Какво се промени? Преобладаващите идеи.  Когато кризата се разрази и рейтинговите агенции започнаха да преоценяват Канада, усилията на тинк-танковете и бизнес лидерите, които настояваха за по-строго фискално управление от страна на канадското правителство, започнаха да се отплащат. Общественото мнение се разклати и политическите битки се изостриха. Кретиен може да е социал-демократ, но никоя партия, която е искала да остане на власт, по онова време не би могла да го направи без реформи.

Между 1993 и 2003 г. държавните разходи на Канада намаляват всяка година. Най- драматичните промени бяха гласувани при държавния бюджет на финансовия министър Пол Мартин през 1995 г., който орязва разходите за федерални програми с 9,7%  (много повече от планираното намаление от 8,8%), редуцирайки броя на федералните бюрократи с 14% и намалявайки размера на отделните министерства с 40% за две години. Това не е съкращаване на планирания ръст на разходите, а реално намаляване на размера на правителството.

Всички програми, без изключение, минават през „Програмно обсъждане“, с цел да се определи дали федералното правителство трябва да се заеме с всяка програма и може ли то да го направи с необходимата ефективност и ефикасност. Министрите са помолени да оценят своите ведомства по следните критерии: (1) обслужване на публичните интереси; (2) необходимост от правителствена намеса; (3) подходящо федерално участие; (4) възможности за партньорство с частния сектор; (5) възможност за повишаване на ефективността; (6) рентабилност.

Като допълнение към тези реформи, контролът върху някои програми е децентрализиран чрез алокацията им към провинциите. Федералната пенсионна система стана капиталопокривна.

Икономиката нараства и свиването на правителството освобождава поле за развитие, което води до увеличение на приходите, позволяващо намаляване на данъците и спомагащо за бъдещия икономически растеж. Брайън Ли Краули от института Макдоналд-Лори нарича това „възхитителен кръговрат“.

Също така, Канада е много по-гостоприемна към света от южната си съседка. Всяка година тя приема повече квалифицирани имигранти, отколкото САЩ, въпреки малкото си население, и то без да ги обвързва с конкретни работни места. Никоя от големите партия не се противопоставя на имиграцията.

Канадската банкова система е оценявана като най-стабилната в продължение на шест години. Това не е защото регулациите там са по-строги, а защото банките са оставени да действат, както считат за най-разумно. Както и по време на Голямата депресия, Канада не преживя банкови фалити през последната икономическа криза.

Предизвикателствата продължават. При консервативното правителство на министър-председателя Стефан Харпър размерът на федералния публичен сектор нараста драстично, международните инвестиционни решения бяха блокирани, а политически важните рестрикции върху търговията със земеделска продукция продължиха да бъдат поддържани. Въпреки проведените анкети, според които обществото продължаваше да се противопоставя на държавните дефицити, правителството прие пакета стимули „Канадски икономически план за действие“, който потопи страната в поредица от дефицити, които продължават и до днес. А провинциите имат свои собствени, допълнителни проблеми.

Въпреки всички усилия на консерваторите да заглушат привържениците на малкото правителство и да потушат обвиненията в безразсъдни  разходи, отправени, канадците не са склонни да приемат дефицити без план за балансиране на бюджета. Бавно и постепенно, въпреки че могат да бъдат сравнени с реформите, проведени от либералите на Кретиен, налице е устойчиво придвижване към балансиран бюджет. Канада продължава доброто си икономическо представяне с някои от най-ниските социални разходи като процент от БВП сред развитите страни и стабилна банкова система, въпреки растежа на правителството като процент от БВП, сравним с този от 20-те.

Битката за умерено правителство не е между политици, а между идеи. Победите на Канада в миналото дават на всички страни  урок за в бъдеще.

Превод: Силвия Янакиева

Коректор: Даниел Василев

Статията е от Atlasone.com

Оригиналния текст можете да прочетете тук.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!