Политическият механизъм, демокрацията и ефективността

На пети октомври мнозина ще тръгнат към урните. Целта на упражняването на вота – поне за повечето от тях – несъмнено ще е да подобрят благосъстоянието си, да спомогнат за разрешаването на социални конфликти и да пренасочат ресурси към най-важните за тях обществени сфери. Но нека видим дали политическата система и демокрацията в частност са ефективен начин за постигане на подобни желания; т.е. нека приложим икономически анализ към политическата система.

На първо място, при система на гласуване за партии с изградена цялостна програма гласоподавателите по подразбиране гласуват за „пакета“ мерки, реформи и политики, който политическата сила обещава. Дори и гласоподавателят да е съгласен само с обещанията на партията в сферата на образованието, например, той няма как да не „получи“ и останалите ѝ политики в сферите на здравеопазване, отбрана, социална система и т.н., независимо дали иска, или не. Следователно, освен в редкия случай, при който евентуалният гласоподавател напълно подкрепя цялата кампания на партията, той ще получи нещо, което не желае. Когато става въпрос за преразпределяне на ресурси, де факто това означава, че гласувайки избирателят дава зелена светлина на политическата структура да пренасочи произведените средства от частния сектор към сфери и дейности, които потенциално никой – може би освен самите политици – не желае. Това означава, че, както ще видим и по-долу, политическата система изобщо не цели задоволяването на нуждите на отделните индивиди, докато предоставя гарантирана неефективност при разпределението на оскъдните ресурси.

Самото гласоподаване – предполагаемият начин да се изразят преференциите на мнозинството (а всъщност на най-голямото гласуващо малцинство) – генерира изкривени сигнали към политиците и анализаторите. Нека сравним това с икономическата система на свободния пазар. Ако никой не потребява стоката Х, това показва на предприемачите да не инвестират в производството ѝ и да насочат оскъдните ресурси към нещо друго, което индивидите желаят. При политическата система този сигнал рядко се тълкува така. Въздържанието от подаването на бюлетина, което нерядко е признак за несъгласие със самата съществуваща система, често погрешно се разчита от политици и анализатори като „подаряване на гласа“ или като „отказ от участието в управлението“. Второто донякъде е вярно, защото отказ от пускане на „валидна“ бюлетина често е отказ от използването на сегашната политическа система като начин за постигане на целите от страна на някои индивиди. И именно затова то трябва да се взема предвид като изключително валидно и важно решение от страна на отказалите се да гласуват, вместо или да не се отчита, или да се обявява за грешен ход чрез използването на наивна и невалидна логика. Друг проблем на сигналите при гласуването е изтъкнатото горе гласуване за „пакети“. Това скрива реалните желания на избирателите за политиците; вторите не знаят дали са избрани заради реформите си в сфера Х или заради политиките си в Y. Проблемът с комуникацията и сигналите в политическата система също е гарант за неефективността ѝ.

Всеки вид политическа система създава неудовлетворение, защото почти във всеки случай политиката е насилствено налагане на възгледите и желанията на едно малцинство (гласоподаватели, управляваща върхушка, едноличен монопол на царя и т.н.) над всички останали. Разбира се, докато нечии възгледите и желанията съвпадат с тези на властта (или поне не се различават значително), той едва ли ще бъде ощетен. Но това се постига само с цената на пожертване нуждите на всички останали.

Всяка политическа система, в това число и демокрацията, не задоволява изискването за „оптималността на Парето“. Без значение дали става въпрос за „малка“ либерална държава, която се ограничава до предоставянето на „съд, армия и полиция“, или за тоталитарна държава с огромна чиновническа машина, политическата система винаги трябва да изземе принудително ресурси от произвеждащите индивиди в частния сектор (т.е. да ги ощети), за да ги насочи към задоволяването на собствените си интереси и/или интересите на свързаните с нея индивиди (които да облагодетелства). В този случай, преследването на целите посредством политическия механизъм, въпреки че отново може да е от полза за конкретни индивиди или организации, които са близки с властта, е в ущърб на всички хора.

Не бихме могли да опишем само в една статия изкривяването на мотивите и културата на отделните индивиди, което се създава посредством политическата система. От своя страна, тези изкривявани винаги води до икономическа неефективност, унищожаване на природата и разхищаване на ресурси. Разбира се, неефективните правителствени програми, не са задължително следствие на политическата система (например, държавните пенсии се появяват едва в края на XIX в. по времето на Бисмарк), но днес могат да се видят навсякъде по света. Чрез т.нар. „публична собственост“, която съществува в цял свят, системата предоставя на хората и организациите безплатен или евтин ресурс, за който никой не носи отговорност. Това причинява реалното изчезване на ресурси, които, ако бяха частни, биха били ценен икономически актив. Достатъчно е да погледнем състоянието на държавните природни паркове като доказателство за вредите от „публичната собственост“.

Предоставянето на „безплатни“ услуги (образование, здравеопазване, „сигурност“ и т.н.) кара хората да попаднат в капана на рационалността и същевременно да проявяват рентоориентирано поведение. Това означава, че, макар мнозина да осъзнават икономическата неефективност на политическите програми, никой отделен индивид няма мотив да спре да ги ползва. Нещо повече: фактът, че биват обявени за „безплатни“, кара все повече и повече хора да ползват политическите програми, което води до още по-колосално разхищение и още по-малко индивидуална отговорност.

Наивно е да се смята, че чрез гласуването и политическата система може да се постигне положителна промяна за обществото. Макар и кратък, икономическият анализ ни показва, че тази система абсолютно винаги ощетява определени членове на обществото в полза на други. Нещо повече – политическата система унищожава оскъдните ресурси на обществото, защото по подразбиране тя ги иззема от индивидите под заплахата от наказания и ги насочва към начинания по свой избор. Тоест, средствата вече не биват разходвани за неща, които първоначалните им собственици желаят, а за задоволяването на волята на политиците. Ако желаем ефективност и просперитет, то политическата система е най-неефективният начин за управлението на преразпределение на ресурси.

С наближаването на изборите отвсякъде се чуват призиви да гласуваме „по съвест“, „на инат“, „против статуквото“ и т.н. Но дори и 100% от имащите право на глас да го упражнят на пети октомври, това по никакъв начин няма да разреши изконните проблеми на демокрацията и политическия механизъм изобщо. Освен това, всички проблеми, които човечеството се опитва да разреши чрез политически средства могат да бъдат разрешени значително по-ефективно от свободния пазар и свободно действащите индивиди. Нещо, което, както е видно от популистките лозунги на всички партии, е точно обратното на въжделенията на политиците за повече контрол, ограничения и власт на държавата над отделния човек.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!