ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Законът много рядко – по-скоро, почти никога –е отражение на реалността. Обратно – законът е отражение на волята на законотвореца по отношение на това каква би трябвало да бъде реалността. Именно по тази причина повечето опити да се моделира човешкото поведение с помощта на законодателство са обречени на провал – тяхната цел е да накарат хората да действат по начин, по който те не биха действали в случай, че изразяваха единствено собствената си воля.
Това е и фундаменталната причина, поради която повечето опити да се регулират различни аспекти на икономическото поведение се провалят. С двойна сила това важи за банкирането, което е сред фундаментите на съвременната икономика. В момента по няколко линии текат опити за увеличаване на регулаторната тежест и ограничаване на свободата на действие на банките – и то не за добро.
В края на октомври Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), заедно с редица други държави, в това число Швейцария и Люксембург обявиха, че от 2017 г. на практика ще премахнат банковата тайна. Тази тенденция не е нова – американският закон FATCA, по силата на който много европейски държави започнаха да споделят банкова информация с американската съдебна власт, е в сила още от 2010 г.
Въвеждането му беше последвано от дела от прокуратурата на САЩ срещу едни от най-големите европейски банки – Credit Suisse, Barclays, Citigroup, като повечето от делата бяха за нарушаване на икономически санкции (тези срещу Иран, например) или „манипулация“ на пазари. Иначе казано, банките пострадаха заради изкривената представа на държавата за престъпления, която днес включва дори и ограничаване на кръга на потенциалните клиенти по политически причини. В резултат на съдебното преследване срещу тях обаче беше нарушена репутацията на институции, от чиято съдба зависят много частни депозитори и фирми, заплатени бяха глоби на стойност стотици милиони долари?, а акционери се замислиха дали да не се изтеглят.
Новата регулация, договорена от ОИСР ще има дори още по-тежки последствия, тъй като засяга и страни, които традиционно имат много малка регулация върху банковата дейност и много стриктна банкова тайна – Лихтенщайн, Вирджинските острови, Кайманите и много други ще загубят (поне частично) статута си на офшорни зони, от чиито услуги се ползват хиляди фирми и индивиди, които искат да избегнат огромната данъчна тежест в страните, в които оперират. Нуждата на съвременните икономики от офшорни зони е очевидна – те позволяват на фирмите да плащат по-ниски или никакви данъци, което от своя страна оставя повече свободни ресурси за инвестиции. Данъчните убежища служат и като пряка конкуренция на данъчните системи на повечето държави, които не могат да си позволят да увеличават данъчното бреме до безкрай, тъй като това би довело единствено до обръщане на повече хора и фирми към офшорни зони.
Подобен беше случаят с Ирландия – доскоро много фирми избираха да правят бизнес или поне да разполагат там централите си, тъй като законодателството на страната им позволяваше да плащат значително по-ниски данъци в сравнение с повечето други държави. Европейската комисия обаче прецени, че това данъчно законодателство дава на Ирландия „нечестно предимство“[1] пред останалите европейски държави и се видя задължена да принуди Дъблин да премахне правилата, които правеха страната привлекателна за фирмите.
Последствията от това обаче ще понесе най-вече самата Ирландия. Неминуемо, потокът на инвестициите в страната ще спадне значително, което от своя страна ще намали икономическия растеж на страната, който доскоро беше сред най-високите в ЕС. По оценки на управляващите в Дъблин промените в данъчното законодателство застрашават около 160 000 работни места, а новините за намеренията на правителството доведоха до най-масовите улични протести от началото на икономическата криза.
В България от време на време също се надигат гласове в защита на подобни регулации – около кризата с КТБ мнозина предлагаха директна национализация и рязко затягане на политически контрол около банковия сектор, а преди месеци се говореше за ограничаване на достъпа на родни фирми до офшорни зони. Правителството прие и закон, който ограничава годишния процен по разходите (ГПР) на кредитите, което е в пряк ущърб на кредитните институции и най-вече на клиентите им. За щастие, примерът с бързите кредити, ударени от т.нар. „закон Кадиев“ остава по-скоро изключение.
Можем единствено да се радваме, че споразумения като това забраняващо банковата тайна не обхващат целия свят – доколкото все още съществуват офшорни зони, фирмите ще ги ползват, дори и да са разположени на другия край на света. Подобни регулации обаче са белег за посоката, в която се развиват западните държави – пътят им води към все по-засилен контрол, липса на сигурност и лична информация и повече намеси на държавата в работата на хората и фирмите.
[1]Някак напомня на онзи момент, в който същата ЕК беше преценила, че германското производство е „прекалено конкурентно“ и по тази причина Берлин беше заплашен с глоби и мерки заради „прекалено големия износ“ на страната.
