ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Българското образователно министерство има една важна (поне според него) административна функция – изготвянето и налагането на годишните учебни планове и програми, според които училищата в страната трябва да организират процеса на преподаване. Тази система за „регулация на учебния процес“ би трябвало да е по-скоро свързана с най-общо следване на държавните образователни изисквания, с един вид общи препоръки, но по своята същност представлява микро-мениджмънт на работата на учителите, учениците и директорите до почти най-малък детайл.
Един прочит на документите от МОН ни запознава с точните разписания за това колко часа английски може и трябва да се преподава в езикова гимназия или как според стандарта (по Музика за първи клас) децата се обучават „да правят разлика между звук и шум, организирана и неорганизирана звукова среда“. Също така, в канцелариите на министерството се определя[1] не само кои литературни произведения или кои исторически събитият да са „задължителни“, но дали „На прощаване“ да е преди или след „До Чикаго и назад“, да се чете през първия или втория срок и т.н.
Учебните планове и програми са тясно свързани и с болезнената за много хора тема с учебниците. Всъщност, върхът на централизираното вземане на решения в сферата (като начин на мислене) се достигна, когато министър Клисарова от злополучния кабинет „Орешарски“ директно предложи да има само един единствен учебник за всеки отделен предмет. По този начин трябваше да се премахне всякакво разнообразие в поднасянето и (в определени случаи) анализа на учебното съдържание. За щастие, подобна идея си замина с кабинета на БСП и ДПС.
Както при всяка система на административен контрол и централно планиране, в българското държално образование е абсурд да се говори за иновации, тестване на нови програми, инициативност на участниците в образователния процес, въвеждане на добри практики от чужбина и всъщност за каквато и да е фундаментална положителна промяна. Още по-важно – самата идея, че с определен единен образователен подход можем да допринесем за развитието на всички деца едновременно, е напълно погрешна. Както казва един от световните лидери в търсенето на образователни модели за XXI век Кен Робинсън: „Отговорът не е да стандартизираме образованието, а да го персонализираме и нагодим към нуждните на всяко дете и всяка общност. Няма алтернатива. Никога не е имало.“ Когато един ученик не може да намери себе си в затворената и ригидна схема на нашата образователна система, той остава откъснат от истинските си интереси и способности, за да следва нечий бюрократичен план.
Образователната реформа не представлява купуване на таблети за всички ученици, усвояване на европейски средства или смяна на мазилката в сградата на школото. Истинската промяна е възможността учители, ученици, родители и директори да поемат в свои ръце отговорността за процеса на учене и израстване, без политическият кабинет на Х да им се меси. Промяна би било участниците в процеса да имат възможността да изберат от стотитиците модели за развитие на децата си: вкъщи или в училище, с фокус върху определена наука/занимание или без, демократично или с класическа структура и т.н. Ако може да се перефразира и допълни Джон Тейлър Гато, няма един правилен начин да пораснеш и едва ли ще ти го спуснат от инспектората на МОН.
Тук често изниква въпросът: добре, ако няма кой да „наложи строг контрол“, откъде сме сигурни, че финалният продукт ще е качествен?
Фундаментално, това е въпрос с грешна постановка. Единствените хора, които трябва да са сигурни (и имат правото да задават този въпрос) са самите участници в процеса – учениците и техните родители. Какво образование получават си е изцяло техен прерогатив. Що се отнася до същността на темата, тя има две измерения – кой следи и налага качество в момента и какви са му алтернативите.
При сегашната ситуация основният механизъм за гарантиране на качеството на продукта, който създава държавната образователна система, са матурите, особено тези след 7-ми и 12-ти клас. Но едва ли има нужда да посочваме колко занижени са критериите на самите изпитни задачи или факта, че преписването и купуването на отговори е напълно достъпно и възможно. Нещо повече – дори тези, които не преписват и изкарват високи оценки, биват подготвяни допълнително чрез най-различни частни курсове и уроци. Всъщност, изкарването на достатъчно добър резултат за някое от „елитните“ училища (където входът е много по-труден от другаде) е почти невъзможно без такъв вид занимания извън официалната система.
Същевременно всички, обмисляли кандидатстване в чужбина, са запознати с най-известните частни системи за оценка на знанието. Става дума за услуги като теста за разбиране на английски език TOEFL (администриран от частното НПО Educational Testing Service), за SAT (собственост на компанията College Board) и ACT (ACT Inc.), с които се кандидатства за бакалавърските програми на американските университети, както и за GRE (отново Educational Testing Services) с който се влиза в магистърски и докторски програми. Към тези може да добавим най-разнообразни сертифициращи системи за познание на език, специализирани дипломи за доказване на знанията в дадена професионална сфера, като ACCA (за счетоводители, администрирана от асоциация със същото име) и CFA (за финансови специалисти, от CFA Institute). Освен това съществуват множество организации, които оценяват познанията на деца, учили при домашна форма на образование, като Pennsylvania Homeschoolers Accreditation Agency и American Council on Education.
Навлизането на тези най-разнообразни системи за оценка на знанието дори у нас не е случайно. След като тапията от държавно училище/университет и оценката от матурата рядко имат някаква особена стойност пред хората и институциите, на които искаме да доказваме определно ниво на познание, съвсем ествествено е да се търси друг, по-сигурен метод за сигнализиране.
Стремежът за разнообразие в образователните форми е напълно естествен, както във всяка друга сфера от човешкия живот – четем различни книги, интересуваме се от различни теми, можем различни неща. Мит е, че ученето/преподаването трудно се променя, защото е „консервативна система“, която „дава продукт бавно“ – това просто е една от сферите, където държавният монопол се е държал най-здраво и е оставил училището в 19 век (когато е бил наложен). Пътят напред е да оставим на учениците, техните родители и учителите да са образователни предприемачи и сами да направят своя избор за това как най-добре да учат. И нека оставим настрани политико-бюрократичния микро-мениджмънт.
[1] Поне финалното решение е там.
