Митът „България ще се оправи, когато политиците започнат да слушат Народа”. Част трета: Още примери и изводи

V. Приватизацията и концесионирането на държавна и общинска собственост:

Тази последна статия обединява няколко подтеми. Общото между тях е, че става дума за системи, които са пример за неефективност и са пред колапс, но не може да става и дума за взимане на радикални мерки в посока решаване на проблемите, тъй като „Народът” предпочита „Държавата да се погрижи” и не дава и дума да стане за предоставяне на конкретните услуги на свободния пазар и „злите капиталисти”.

1) Здравеопазване: “Народът” вярва, че то е работа на Държавата и тя трябва да дава все повече пари за здравеопазване. Ако бъде попитан какво ще се случи, ако то бъде оставено на свободния пазар, ще даде отговор, че хората ще бъдат оставяни да умират на улиците, а здравеопазването трябва да е достъпно за всички. Политиците, разбира се, го слушат и за последното десетилетие увеличиха над 2 пъти бюджета на НЗОК. Какви обаче са реалните резултати? Хората получават лоша услуга, налага се да доплащат под масата, а мнозина умират поради недостига на линейки, консумативи и квалифициран персонал. Това, между другото, не е проблем само на здравеопазването в България. Дори в Швеция, която в представите на „народа” е еталон за социална държава, все повече хора преминават към частно здравеопазване, защото не им понася чакането от по няколко месеца в държавното. В крайна сметка един лекар или един медицински екип може да бъде само на едно място в даден момент и няма как да обслужва по 100 души наведнъж, особено когато става дума за по-сложни интервенции. Нарушавайки пазарните принципи, де факто държавата създава свръхтърсене, което няма как да бъде задоволено с наличния потенциал. И обратното – там където например линейките са частни (например по Черноморието), никой не умира на улицата защото е чакал цял час.

2) Образование: Положението тук наподобява това при здравеопазването – държавната намеса е докарала системата до колапс, но и дума не може да става за радикални реформи, а за „Народа” решението е да се наливат още пари от пусто в празно. Дали ще се дават 4, 6 или 8% от БВП за сегашната система е напълно ирелевантно, ако стимулите за участващите в нея са все същите и ако държавните чиновници продължават да имат властта да уеднаквяват и стандартизират деца с различни дарби и потребности. Резултатите са доста красноречиви – близо 40% от учениците са функционално неграмотни. Дори университетите бълват висшисти, които после бизнесът трябва да обучава наново, когато тръгнат да правят кариера или пък дори не стигат до кариера по специалността си, а се занимават с нещо странично, за което не са губили 5 години да учат. Де факто, ролята на средното образование в момента е да произвежда ракиени националисти, които после по-лесно да дават гласа си в подкрепа на популистки политики и политически формации, разчитащи само на патриотичен патос, а ролята на висшето образование е да прикрива и отлага проблема с младежката безработица, както и да осигурява челно място на България в класацията за страна с най-много таксиметрови шофьори – висшисти.

Изключително важно е да се отбележи, че историята на България е пълна с примери, които показват че образование може да се развива и без държавна намеса. В периода на Възраждането, училищата са възниквали не защото султанът е облагал хората с данъци и после е инвестирал в образование, а защото българите, било то и в малки населени места, са се самоорганизирали, събирали са пари помежду си кой колкото може и после са правели училища. Родителите са контролирали учебния процес, не е имало централно планиране и държавни стандарти и материалът се е напасвал на потребностите на учащите. Също така, братя Евлоги и Христо Георгиеви, с чийто пари е построен Софийският университет „Климент Охридски”, не са били популярни политици, а български предприемачи, които са направили дарение на стойност 6 милиона златни лева.

Можем да съпоставим горното с образованието по времето на социализма и мита, че то е било на най-високо ниво през този период. Как се измерва и кой казва, че нивото е високо, когато първо няма пазар за услугата образование и потребителят (родители и ученици) няма контрол да определя кое е качествено и кое не и, второ, няма пазар на труда, на който да бъде оценено дали придобитите знания и квалификации са от полза, или са били само загуба на време?

3) БДЖ: БДЖ е събирателният образ на всички предприятия, които са успели да останат държавни досега. Лоши условия във влаковете, постоянни индициденти от рода на горене и дерайлиране, огромна държавна субсидия и загуби, които в пъти надхвърлят приходите.[1] Но заговори ли се за приватизация на предприятието, „Народът” започва да прави протести, да ляга по релсите и добрите политици се вслушват и оставят реформите за следващото правителство. А дълговете се трупат и ако не са постоянните дотации от страна на Държавата, фалитът би бил все по-неизбежен.[2] Характерно за повечето държавни фирми, които не бяха приватизирани през последните 5 години е, че се изпуска моментът, когато са в сравнително прилично финансово здраве и би имало по-сериозен интерес към тях, изчаква се положението да се влоши и чак когато ножът опре до кокала има някакъв шанс за вземане на мерки. В най-скоро време и БДЖ, и ВМЗ „Сопот”, и ВИК-овете, които са все още в държавни и общински ръце, както и Топлофикациите, ще трябва да бъдат „подарявани” за един лев на някой инвеститор, но все по-малка е вероятността този един лев да бъде даден от него – по-скоро ще трябва на него да му се дадат пари, за да си навлече всички главоболия, свързани с конкретната фирма. А ако все пак реши да поеме риска, трябва да прави съкращения, да повишава цени и да инвестира милиони, за да компенсира за всички загубени от държавния мениджмънт години.

VI. Изводите

Какви са изводите, които могат да се направят от всичко, написано дотук? Явно е, че когато политиците слушат „Народа”, а „Народът” е икономически неграмотен, резултатите ще бъдат пълна противоположност на обявените добри намерения. Това обаче не означава, че политиците не трябва да слушат „Народа”, да правят каквото си искат и дори да установят диктатурата, за която някои пропагандатори милеят. Защо това е така – защото в крайна сметка „Народът” е този, който избира политиците, а когато доминиращите идеи сред него са популистки и контра-продуктивни, то на власт може да дойдат само политици-популисти със сравнително ляв уклон, чийто хоризонт на разсъждения е не по-дълъг от 4 години. Съответно, каквато и глупост да сътворят днес, ако нейните ефекти са най-тежки след 6 години, то това не е техен проблем, защото най-вероятно някой друг ще трябва да се оправя с него. Също така, диктатурата е вариант, който няма как да проработи, защото, както австрийският икономист Фридрих фон Хайек отбелязва в „Пътят към робството”, диктатура успява да установят най-безкрупулните, но и най-малко кадърните индивиди в едно общество. Крайно нереалистично е да се очаква, че България може да излъчи кадърен диктатор, при положение, че дори по демократичен път не успява да излъчи икономически грамотен политик на власт (справка – последните 4 правителства).

Всъщност, верният отговор на проблемите е малко по-различен, а именно че е най-добре политиците да спрат да се месят в икономиката. Същото важи и за „Народа”. Крайно време е „Народът” да започне да уважава собствеността на останалите, да работи повече и да се меси в делата на другите по-малко. За да се „оправи” България, ключовите думи са либерализация, дерегулация, приватизация, свобода, частна собственост и също така търпение. Това са условията, при които от една страна, хората ще имат мотивация да се развиват и да работят повече и по-качествено, от друга ще плащат за неща, от които наистина смятат, че имат нужда, а не защото са били принудени от друг човек посредством държавния апарат, и от трета ще имат възможност наистина да бъдат солидарни с останалите, помагайки им доброволно и правейки дарения.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!