ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Често в публичното пространство политическите избраници стават център на внимание, говорейки за „справедливостта“ на данъчното облагане. Но има ли справедливост, когато нетните ползи за едни групи индивиди биват създадени в следствие на насилственото изземане на собственост от останалите членове на обществото? Когато подкрепата за по-бедните граждани минава през налагането на по-висока данъчна тежест на по-продуктивните и предприемчиви техни съграждани?
В публичните финанси паричните отношения, които възникват между правителството и индивидите в резултат на разпределението и разходването на акумулирания ресурс, са отношения на неравнопоставеност. От едната страна е финансовият орган, в лицето на държавата, който действа при условията на обвързана компетентност и се счита винаги за активен субект, а от другата са индивидите, оставащи подчинени, но също активни в своята роля на търсещи все по-голям обем нетни трансфери от държавата.
Данъчното облагане, като начин за принудително изземване на доход с цел пълнене на държавната хазна, позволява съсредоточаването на огромна власт в ръцете на управляващите: привилегията да разходват чуждите средства за неясни „общи цели“. А не бива да забравяме, че както изключително мъдро отбелязва Айн Ранд, не може да съществува концепция като „публично благо“ или „публична цел“. Обществото е съставено от отделни индивиди, които често имат разминаващи се и дори противоречащи си идеи, морал и т.н. Когато се използват подобни недефинируеми определения, като „общи цели“, то тогава ръцете на политиците са развързани да правят с иззетите пари каквото самите те сметнат за редно, тъй като именно те са тези, които най-често определят въпросните цели.
Затова и разбирането на същността на данъчната тежест в контекста на свободата и ролята на държавата в икономическия живот е от фундаментално значение. Чрез по-голяма данъчна тежест държавата си осигурява по-голям ресурс, който може да разходва по свое усмотрение, докато населението остава с по-малко свободни средства, за да удовлетворява своите нужди и потребности. Както знаем обаче, разпределението, преразпределението и разходване на „публичен“ ресурс през държавния бюджет не е нито средство за създаване на икономически растеж, нито метод за подобряване благосъстоянието и жизнения стандарт на хората. Държавата не създава богатство, тя само преразпределя вече създаденото такова и облагодетелства близките до нея стопански и нестопански субекти.
В система на частната собственост, от друга страна, индивидите могат сами да решават как да използват имуществото си, без да нарушават или ограничават правата на другите (поради механизмите на наказание, които се задействат, когато тези права бъдат нарушени).[1] Икономическите агенти получават заплащане от потребителите единствено доброволно и само в случаите, при които им предоставят стока или услуга, оценявана по-високо от вторите. С оглед на това, те имат стремежа да поддържат и използват собствеността си, като в процеса на размяна, осъществявана в условията на пазарни цени, тя се насочва към най-търсените си употреби; факт, от който се облагодетелстват всички индивиди в дадено множество.
В полезрението на политическите лидери и контекста на данъчната политика у нас не отдавна се промъкна и темата за увеличаването на данъчното облагане на доходите на физическите лица. Призивите на някои политически сили за връщане на прогресивно подоходно облагане бяха почти толкова нерелевантни към чувството за справедливост и затварянето на ножицата между богатите и бедните, колкото и запечаталото се в съзнанието на много хора пропагандиране на нуждата от държавна намеса в пазарните отношения и внушението на заблудата, че капитализмът е виновен за социалното неравенство.
Зад убеждението, че доходите на богатите трябва да бъдат облагани с по-висока данъчна ставка от тази на бедните липсва ясна логика и обективна аргументация. Нима е справедливо по-конкурентоспособните да бъдат наказвани с отнемането на по-голяма част от личния си доход вместо да бъдат насърчавани за спестовността, усъвършенстването и иновативността си? Дори при еднакви данъчни ставки, тези, които печелят повече, плащат по-голяма сума като абсолютна стойност. Както и да го погледнем, при данъчна ставка от 10%, например, данъчното задължение, което има един човек с месечен доход 1000 лв., е два пъти по-голямо от това на друг, чието месечно възнаграждение възлиза на 500 лв. Никой няма да получи повече или по-малко от неефективните „публични блага“ заради по-големия си принос към хазната. Данъците са образец на подчинение, който не води до намаляване на бедността и премахване чувството за несправедливост, а до забавяне на производителността, а оттам – и до свиване на бленуваното икономическо развитие.
Как изглежда картината отстрани? Често пред чуждестранните инвеститори ниските данъци в страната се посочват като едно от основните предимства на България. Според доклада Paying Taxes 2015 на Pricewaterhouse Coopers нашата икономика се нарежда на шесто място по най-ниски данъци сред страните от ЕС и Европейската асоциация за свободна търговия. Общата данъчна ставка, която представлява всички дължими данъци и такси като дял от печалбата, в България се равнява средно на 27%, докато времето, което е необходимо на фирмите да заплатят данъчните си задължения, възлиза средно на 454 часа годишно.[2] Според данните от изследването това е своеобразен антирекорд на фона на останалите страни от ЕС. В общата класация за най-ниски данъци България се нарежда на 89-то място в света сред 189 изследвани държави.
Всъщност, цитираният доклад се превръща в добър ориентир, който напомня, че освен преразпределението, самата бюрокрация и административните тежести са ключов проблем, обезкуражаващ инвестиционната активност, добре известен на българските политици и представители на бизнес средите. И макар, че в този контекст решение има, няма желание за осъществяването на реформи, насочени към освобождаване на пазара и отстраняване на чиновническата тежест. Едва ли обаче това може да е голяма изненада за някого. За да предприеме подобна стъпка едно правителство трябва да има доблестта да поеме риска да изгуби своите избиратели, (голяма част от тях заети в публичния сектор и държавната администрация) а с това и амбициите си за дългосрочна политическа кариера.
[1] Виж Робърт П. Мърфи, Теория на хаоса, Българско либертарианско общество
[2] В доклада се включват всички задължителни данъци и вноски (данъка върху печалбата, социални вноски, плащания от работодателите, данъците върху имоти, данък капиталова печалба, такса смет, пътни данъци и такси и други), които една средно голяма компания има задължението да плаща в рамките на определена година.
