Държавните инвестиции произвеждат икономически растеж? Глупости! – част първа

“Аз съм десен, но когато става въпрос за инвестиции, не виждам решение в дясно. Ако трябва да се построи фабрика на такова място като Македония, например, не може да се разчита просто на икономическа свобода и ниски данъци. Даже данъците да са нулеви в Македония, инвеститорите ще искат да инвестират в Германия, дори при високите данъци, а не в Македония. Следователно трябва държавата да се намеси и да инвестира строеж на фабрики. Както в Корея: Държавата се намеси и инвестира в създаването на няколко индустриални фирми. Някои фалираха, но някои останаха. Без държавната намеса и инвестиции, нямаше да има икономически растеж в Корея.”

Прочетох това някъде във Фейсбук. Авторът, очевидно, си въобразява, че е “десен.” Тази дума, когато става въпрос за политически позиции, означава по-малко участие на държавата в обществения живот – особено в икономическия живот, но и във всичко друго – и повече свобода за индивидите, семействата, частния бизнес и доброволните организации. Вероятно в дадени ограничени области той наистина има някакви “десни” възгледи. Но когато се стигне до икономически растеж, той просто не може да види решение “в дясно.” Има само ляво решение за икономически растеж: Държавата инвестира в строеж на фабрики, и така икономиката расте.

Странно защо Нидерландия, Великобритания, Швейцария и Съединените щати са постигнали своя икономически растеж във време когато е нямало никакви държавни инвестиции. И странно защо държавите с най-много държавни инвестиции – като Съветския съюз, например – не постигнаха никакъв икономически растеж. Но нашият “десен” автор забелязва само един пример, Корея.

За съжаление, той не е единствен. Идеята, че държавата и единствено държавата може да инвестира в икономиката за да има икономически растеж, и че не може да се разчита на частни инвестиции, е хванала толкова здрави корени в българското мислене, че е много трудно здравият разум да си пробие път. И поради това, въпреки многократните убедителни провали на българската държава във всичко, с което се заеме, включително икономическите инвестиции, мнозинството българи все още очакват от държавата да ги “оправи,” тоест да изведе обществото по пътя на икономическия растеж.

И така, наистина, има ли отговор на въпроса за инвестициите и икономическия растеж, който не включва държавата? И можем ли да дадем убедително опровержение на левичарската мантра, че без държавни инвестиции няма икономически растеж?

Има, и можем.

Първо, трябва да сме наясно, че самата дефиниция на проблема, както е дадена от нашия автор, е левичарска. Тоест, проблемът е зададен в рамките на левичарско мислене. Не е чудно тогава, че той намира единствено леви решения. В крайна сметка, правилната дефиниция на проблема е половината решение; и ако въпросът е зададен по левичарски, най-вероятно отговор ще се намери единствено по левичарски, просто защото самото задаване на въпроса изключва определени възможни отговори.

Той вижда икономическия растеж единствено като строеж на фабрики. Така както го виждат левичарите. Когато Маркс говори за капитализма и икономиката, той ги вижда единствено като фабрики, и съответно разделя класите на капиталисти – или фабриканти, тоест собственици на фабрики – и работници, което за него означава работници във фабрики. За целите на комунистическата идеология, която настоява на класовата борба като единствен принцип за тълкуване на историята (виж първото изречение от първата глава на Комунистическия манифест), само тези две класи имат значение. Когато левичарите говорят за икономика, те винаги имат предвид фабрика, или завод, или някакъв друг вид гигантско предприятие в тежката индустрия.

Но дали наистина фабриката означава “икономика”?

И по времето на Маркс, както и днес, всъщност обществото е било много по-разнообразно по отношение на “икономическите класи.” Дори в Англия, най-индустриализирана от всички европейски страни по онова време, фабричните работници не са били повече от 15-20% от населението, и голяма част от икономиката се е състояла от малки фирми с не повече от 3-4 работника, в повечето случаи членове на семейството на самия собственик. Маркс говори за консолидацията на капитала в буржоазното общество в ръцете на малка група от капиталисти, но такава консолидация по него време не съществува в никое от буржоазните общества, за които той говори. Точно обратното, Великобритания, Франция, Нидерландия, Съединените щати са всъщност общества на средната класа, като гигантските индустриални концерни и монополи не обхващат и една четвърт от цялата икономика. Иронията е, че търсената от Маркс консолидация на капитала и благосъстоянието не се намира в капиталистическите общества, а именно в некапиталистическите, полуфеодални общества като Русия, Испания или Германия, където благородничеството чрез достъпа си до добре платените държавни длъжности – а не чрез капиталистически предприятия – има възможност да натрупа капитал. Нидерландия и САЩ, където никога е нямало развита благородническа прослойка, нито държавен контрол, имат силна средна класа, и не много големи промишлени концерни, а в Англия, където идеите на класическия либерализъм господстват през 19 век, дребният бизнес процъфтява.

Защо това е важно за нас, когато разглеждаме икономическия растеж? Защото трябва да сме наясно, че фабриките не са единственият източник на икономически растеж, и че фабриките никога не са били едно и също нещо като икономиката. Икономиката винаги е била много повече от фабричното производство, и тя включва множество други ресурси освен индустриалното производство на стоки. Тя включва, например, неща като земеделие и минерални ресурси. Тя също може да включва интелектуален капитал. Може да включва услуги, много от които са нематериални, но напълно реални в контекста на световната икономика (например Швейцария с нейните банкови услуги). Може да включва човешки капитал, който да се използва както у дома, така и като износ в чужбина; Филипините и някои малки островни страни в Тихия океан изнасят предимно работна ръка за определени дейности в други страни, и печелят добре от това; пък и България през последните две десетилетия получава поток от пари изпратени от български емигранти и работници в други страни. Може да включва туризъм. И много други неща.

Много от тези ресурси са далеч по-производителни и печеливши от строежа на фабрики, а изискват по-малко инвестиции. Всъщност, промишлеността – което означава фабриките – не е винаги най-производителният отрасъл, когато става въпрос за парична възвръщаемост. В условията на световни пазари, където условията и цените се променят много често, инвестицията във фабрика може да изглежда много печеливша днес, но може да се окаже губеща утре, поради колебанията в цените на суровини и материали, или в цената на крайния продукт, или в цената на работната сила. Русия или Китай с техните тежки индустрии и гигантски предприятия в никакъв случай не са по-напреднали от Швейцария с нейните банки и малки предприятия, които за стандартите на Русия или Китай не са по-големи от работилнички. А икономическият растеж на Тайван и Сингапур дойде от именно такива малки работилнички, не от гигантски концерни. Образованието, особено във века на Интернет, също е евтина инвестиция с голяма възвръщаемост; и ако държавата не се намесва на пазара за образование с ненужни закони или ненужна система за държавно образование, интелектуалният ресурс произведен от смислено, модерно образование, може сам по себе си да даде значителни сравнителни предимства дори на най-безнадеждната икономика.

Накратко, за икономически растеж фабрики не са нужни, и следователно държавни инвестиции във фабрики не са нужни. Частните инвеститори имат изобилие от възможности, и не всички задължително изискват милиарди долари и дълги години. Фабриките могат да бъдат оставени на изостанали нации, които нямат въображение и свобода за инвестиране, като Китай и Русия.

Второ, икономическият растеж не зависи от наличието на материални ресурси, или дори на интелектуални ресурси. Това твърдение би изглеждало странно за мнозина, които не са запознати с истинския характер на икономиката и икономическото развитие. Но едно бързо сравнение между Русия и Хонг Конг би обяснило нещата много бързо: Русия, с развита инфраструктура, тежка индустрия и енергетика, огромни залежи на почти всички най-важни минерални ресурси, множество университети и учени от световна класа, необятни пространства от обработваема земя в близост до огромни водни източници, със система от пътища и железопътни линии и речни пътища за улеснена местна и международна търговия, с климат, който прави европейската ѝ част най-плодородния регион на земята . . . продължава да изостава значително от Запада по отношение на предприемачество, производителност, БВП на глава от населението и доходи. Хонг Конг, с чудовищна гъстота на населението, без природни ресурси и без обработваема земя, без университети от световна класа или научен потенциал и открития, и дълги години изолиран търговски от своя единствен съсед, Китай, продължава да е на първо място по БВП и доходи на глава от населението. (Друг пример би била Швейцария, или Нидерландия през 16 и 17 век.) Независимо какви са възгледите ви относно различните икономически системи, фактите относно разликите между Русия и Хонг Конг трябва да са достатъчни за да бъде разбит митът, че само по себе си наличието на каквито и да е икономически ресурси – например фабрики – може да произведе икономически растеж и благополучие. Трябва да има нещо друго, което да е истинският фактор за икономически растеж.

И наистина има. Поради липса на по-добра дума, икономистите и специалистите по икономическа история го наричат новаторство. Това е способността на човешкия ум да намира нови начини за произвеждане на нови и все по-добри продукти за задоволяване на нуждите на хората, с все по-ефективно използване на материални и нематериални ресурси. Машинното производство, разбира се, е един пример за такава способност: няколко технологични открития, произведени от усилията на учени и технолози, са събрани на едно място за да създадат технологията на конвейера и масовото производство. Откриването на електричеството и неговото качество да пренася енергия на големи разстояния – в сравнение с преноса на механична енергия – е друг пример. Но подобни технологични открития могат да действат не само в промишлеността. Земеделието е било област на технологични открития още от времето на края на Римската империя: тежкият плуг и три-периодната обработка, прилагането на торове, и преходът от използване на волове към използване на коне в земеделието са примери на технологични развития, които за нас изглеждат някак тривиални, но за времето си са били технологични революции на същото ниво както е автомобилът в наши дни. Всички тези технологични нововъведения са просто начини за по-добра употреба на ресурси за производство на повече или по-добри продукти или услуги, или на нови продукти или услуги, за които никой преди не е мислел.

И тези нововъведения не идват от само себе си. Те са продукт на човешки умове. Без да бъде освободена силата на човешкия ум да изобретява нови неща, няма икономически растеж. Простата инвестиция във фабрики днес или в повече волове в миналото няма да доведе до икономически растеж, ако няма условия за това освобождаване на потенциала на човешкия ум. След завладяването на Египет през 7 век, арабските халифи наследяват най-добре технологично развитата и поддържана напоителна система в света по онова време, която в продължение на две хилядолетия преди това служи като житница на Средиземноморието и Европа. (Сравнението днес би било завладяването на Германия и цялата ѝ индустриална и транспортна инфраструктура.) В рамките на едно поколение напоителните системи са в пълна разруха, и Египет, дотогава износител на храни за цялата Римска империя, се сблъсква с първите гладни години в своята история от времето на библейския Йосиф. Бивайки застояла религия, ислямът не е в състояние да произведе друго освен застояли умове; и независимо от наследените инвестиции, икономически растеж няма, защото той идва единствено от способностите на човешкия ум да изобретява и да прилага изобретенията на практика, и да ги поддържа работещи в продължение на поколения.

Простото построяване на държавна фабрика не може да произведе тези качества на човешкия ум, нито може да освободи неговите творчески сили. Човек трябва да бъде мотивиран да впрегне ума си, усилията си и способностите си на работа; а като се има предвид човешката природа, това може да стане само когато човек е свободен да запазва за себе си плода на своите усилия, тоест печалбите от своята дейност. Това означава, да е свободен от ограбване и други насилия. А държавните данъци са ограбване – от тях страдат най-предприемчивите и успешните. За да може държавата да инвестира в своите си предприятия, тя трябва да ограби плодовете от труда на хората, които биха могли да изобретяват и инвестират своите си способности и усилия в частни предприятия. Това убива новаторството. В крайна сметка страна, в която държавата инвестира във фабрики, е страна с множество безполезни фабрики, защото липсва мотивация у хората да ги поддържат, развиват и измислят нови начини за производство на нови и по-добри неща, на по-ниска цена. За да знаете за какво говоря, мислете “СССР.”

Очаквайте продължение…

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!