ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
В последните месеци от живота си, президентът на САЩ Джон Ф. Кенеди прокарва в своя кабинета идеята за масирана политическа кампания – война срещу бедността в страната. Неговият наследник в Белия дом – Линдън Б. Джонсън – доразвива плана и представя в американския Конгрес своята визия за „Великото общество“. Както често става с добрите намерения на политическите елити, серията програми, стартирали през педесетте години и целящи да помогнат на бедните, водят до безпрецедентно увеличаване на проблемите за хората, които получават социални подаяния.
Според видния политолог Чарлз Мъри, автор на „Губещи позиции: Американската социална политика 1950-1980“, цялата бъркотия започва с публикуването на книгата „Другата Америка“ с автор Майкъл Харингтън през 1962 година. Книгата прави дръзки, макар и лошо обосновани заключения, че в процеса на еволюцията си капитализмът има естествена тенденция към увеличаване на нивото на бедност за определени групи от населението. Скоро след публикуването ѝ, на светло излизат множество подобни статии на социолози, политолози, психолози и прочие обществени интелектуалци, които по традиция залитат към банкрутиралите колективистични идеи в лявото пространство.
Лека-полека крепостта на свободното предприемачество и пазарния капитализъм се разяжда отвътре. Ускоряват се корумпиращите тенденции, започнали с установяването на Федералния резерв от У.Уилсън и „Новия договор“ от Ф. Д. Рузвелт. Нарастваща част от населението започва да възлага надеждите си за икономическа обезпеченост на централната власт и да гледа с подозрение на икономическата свобода. Все по-често се дочува мнението, че система, базирана на частното предприемачество, страда от структурни дефекти, поради които икономическият растеж не е в състояние да изгради условия за успех на десетки милиони възрастни и инвалиди, мъже с ниска професионална квалификация и самотни майки.
Този процес на промяна в общественото мнение и последвалото прилагане на програмите на „Великото общество“ води до най-тежката социална трагедия в САЩ от въвеждането на робството във Вирджиния. Причината е проста: социалното инженерство не обръща внимание на човешката природа и пазарните закони. Идеята, че бедността е естествен продукт на специфични икономически структури води до хомогенизиране на бедните и насърчаване на социално деструктивни желания и поведение.
Показателно за контрапродуктивността на политическите „решения“ на проблемите ни е фактът, че от момента, в който държавата започва да хвърля огромни ресурси за намаляване на бедността, естествената тенденция от предишните десетилетия към спадане на процента на бедни прекъсва. За щастие до днес мнозинството американци запазват в голяма степен традиционния си дух на съревнование и изключително силно желание да успеят в живота. Докато те търсят нови и подобрени начини да оползотворят личните си таланти и налични ресурси, проявяването на любопитство към причините за неуспеха на конкретни индивиди се възприема като политически некоректно.
Опитвайки се да изгради общество по-велико от наследеното от Бащите-основатели на Американската република, федералното правителство умишлено премахва чувството за срам, което са изпитвали принудените да живеят от подаяния. Чрез агенция наречена Офис за икономически възможности и редица субсидирани от данъкоплатците комунални програми бедните постепенно започват да възприемат достъпа до чужди пари като тяхно неотменно право, наред с правото на живот и свобода. Мързелът не се възприема като порок от бюрократа – всички бедни се третират като хомогенна група жертви на капитализма.
„Ако искаш мир, бори се за справедливост“ отбелязва папа Павел VI. Социалната държава системно нарушава принципа на справедливостта, при който всеки харчи своите пари. Политиците са с краткосрочни интереси и не се интересуват от дълготрайните последици от институционализирането на система от насилствен грабеж под формата на данъци и преразпределение под формата на „социални помощи“. Днешните икономики са досттъчно продуктивни и в света има достатъчно индивиди, които с радост споделят личните си блага с хора, които страдат по незавиещи от тях причини (тежко болни, сираци). В тези доброволни човешки взаимоотношения имаме нужда от посредничеството на социалната държава толкова, колкото и от трета сливица.
*професор в Northwood University in Midland, Mich
