Ефективното разделение на оскъдните ресурси: в защита на пълната приватизация на природата

На фона на дебатите относно опазването на околната среда, въз основа на икономическата логика ще представим своето виждане за най-ефективния начин за утилизирането и опазването на природата в България.

Икономическа калкулация и ефективност

Както Лудвиг фон Мизес посочва в статията си Economic Calculation in the Socialist Commonwealth още през 1920 г., икономическа калкулация[1] не може да се извършва в условията на държавна собственост и липса на пазарни цени.[2] Уви, в това състояние са всички национални природни паркове, „защитени“ територии и животински хабитати; т.е. от икономическа гледна точка сме свидетели на „природен социализъм“.[3] На пръв поглед, тезата за икономическата калкулация да прозвучи наивно и дори да има възражения: „Природата е, за да е красива и да носи здраве, а не за да се свързва с икономически и статистически планове!“ Но „икономическа калкулация“ не означава простото включване на определени акри гора, планински склонове, върхове и къмпинги в плановете на привилегированите да притежават концесия фирми.

Нека разгледаме какви са ефектите от невъзможността за осъществяване на икономическа калкулация. На първо място, когато икономическата калкулация е възпряна поради липсата на пазарни сигнали (посредством цените) и частната собственост, управляващата институция е сляпа относно рационалната употреба на ресурса и желанията на тези, които искат да го използват (най-често – потребителите). Следователно, дори и да приемем, че държавната администрация, регионалните чиновници, представителите на неправителствените организации и дори горските стопани са напълно безкористни индивиди, които преследват идеалната цел да се запази природното наследство, когато се опитват да я постигнат извън пазара – т.е. посредством държавната собственост над природните ресурси – всички тези институции и индивиди фундаментално нямат представа какво и как да направят с природните ресурси. В този ред на мисли, държавните „мениджъри“ на природата се изправят пред точно същия проблем, който е тормозил и плановиците в бившия Източен блок. Това се отнася не само до броя лифтове,[4] но и за управлението на самите природни паркове. Колко зони за отдих трябва да се построят; къде, колко и дали да се гради изобщо; как точно да се защитят горите – дали като се назначи охранител до всяко дърво, или като се поставят входни пунктове с гардове, или по някакъв друг начин; каква площ изобщо трябва да покрива паркът и каква може да се използва по други начини; дали да е позволен ловът, или животните да се отглеждат само за разглеждане от посетителите в естествената им среда и т.н. – това са въпроси, на които всеки може да даде субективен отговор и все пак този отговор няма как реално да отговаря на нуждите на „потребителите“ на природата, тъй като при липсата на цени вторите не могат да изпратят жизненонеобходимия сигнал какво точно искат и какъв е най-ефективният начин за използването на природата. Както знаем от икономическата наука[5] и историята,[6] подобни експерименти са обречени на неуспех и водят след себе си икономическа дискоординация, разхищаване на оскъдни ресурси, незадоволени потребители, а в случая на природата – до тежки последици

Възможността да се осъществи калкулация въз основа на пазарните цени позволява на различните социални групи (предприемачи, потребители, неправителствени организации и т.н.) ефективно да изпращат и приемат сигнали към останалите, чрез които да координират поведението си и благоразумно да използват оскъдните ресурси. По този начин се „напасват“ действията на производителите и потребителите в абсолютно всеки отрасъл, на който са оставени да действат принципите на свободния пазар.

Когато единствената „регулация“ е т.нар. „Невидима ръка“, де факто не можем да говорим за разхищение на оскъдните ресурси. Ако нещо не се търси, то просто не се произвежда; ако то се търси, ценовият механизъм (икономическата калкулация) посочва какъв е най-добрият начин то да се произведе – затова нямаме платинени лаптопи, не използваме златни листи вместо тапети и не произвеждаме чаши от диаманти, например.

Тази логика би била напълно приложима и към горите, точно както важи за предоставянето на коя да е друга стока и услуга – пазарният ценови механизъм ще покаже на конкуриращите се инвеститори от какво имат нужда клиентите им и какъв е най-добрият начин за развитие и опазване на горските активи. Ако е рентабилно да се развива ски туризъм, именно това ще се развива и предлагането ще се калибрира спрямо търсенето – т.е. няма да сме свидетели на дефицитни лифтове или писти.. Тук някой може да възрази: „А ако т.нар. „инвеститор“ пресметне, че ще е най-ефективно да се унищожи гората, за да се построят ски писти или ако не съхранява природните си активи, как можем да защитим природата от унищожителните му действия?!“

„Трагедията на общата собственост“ и мотивите

На първо място, на един изцяло либерализиран пазар горите, планините, водните басейни и обитаващата ги фауна биха били икономически актив поради своята оскъдност. В този случай можем да очакваме, че предприемачите ще ги развият по начин, по който: 1) ще се стремят да съхранят актива си; 2) ще го развиват според нуждите на потребителите. Когато говорим за частна собственост, не бива да се забравя (както стана ясно по-горе), че пазарната ѝ цена ще покаже най-добрия начин за употребата ѝ. Но тук има и друг момент: не е задължително частната собственост да попада в ръцете на инвеститори. Тя може да бъде придобита от организация с идеална цел, която – вярвайки, че по този начин ще я защити най-ефективно – да определя правилата за употребата ѝ. Една подобна институция може да забрани всякаква сеч, застрояване и лов върху собствеността си.[7]

Друг аспект, на който трябва да обърнем внимание, са ефектите, които произтичат от вида на собствеността. Както стана ясно, в система на свободна размяна ресурсите, поради своята оскъдност, са икономически актив. Най-силният мотив, който има предприемачите тогава, е да пазят, развиват и инвестират в този актив, защото именно той им носи печалба.[8] Затова точно както никой същински предприемач не купува фабрика, просто за да остави машините да работят до пълна амортизация, след което просто я разрушава или я зарязва, така и никой собственик на гора няма да я остави да стане плячка на бракониерите (защото тогава ще загуби печалбата си за сметка на някой друг) и няма просто да я унищожи, защото тогава инвестицията му ще се окаже нерентабилна и ще е на загуба.[9] Това важи както за горите, така и за обитаващите ги животни.

Точно обратното се случва, когато държавата[10] притежава и управлява собствеността. Както знаем от теорията на обществения избор, държавните чиновници и горските стопани на първо място преследват своя собствен интерес, а не „интереса на публиката“. В този смисъл, тъй като фактически те не са собственици на природата, а просто я „управляват“ временно (в рамките на мандата си), те също имат мотив да я експлоатират колкото се може повече – в това число включително и посредством схеми за бракониерство. Второ, когато индивидите разглежда собствеността като „обща“, се появяват негативните ефекти от това, което в икономиката се нарича „трагедията на общата собственост“ – всеки човек има силен мотив да експлоатира ресурса (в случая – природата) колкото се може повече, защото знае, че в противен случай това ще бъде направено от някой друг и тогава ще реализира пропуснати ползи.

Тези ефекти няма как да се елиминират посредством наливането на повече данъкоплатски средства. Единственото, до което може да доведе политика на по-силни рестрикции, е допълнителното ограничаване на предприемачеството и икономическото развитие на местните региони. Ако „държавните“ средства се изхарчат за охраната на парковете, ефектът също ще бъде негативен. По този начин се създадат още заинтересовани лица, които нямат стимул действително да защитават „общата“ собственост (тъй като не е тяхна и не носят пряка отговорност за опазването ѝ), а точно обратното – имат силен мотив да се възползват от нея колкото се може повече, дори и под формата на предоставяне на протекции за незаконните лов и сеч срещу съответните подкупи. Както показват данните, а и както може да се види с невъоръжено око, именно на това сме свидетели по отношение на „защитената“ природа в България – по данни на Световния фонд за дивата природа бракониерството в държавните гори (което не се случва в частните) възлиза на 2,4 млн. кубически метра дървесина.

Заключение

Икономическата логика ни показва, че най-ефективният и сигурен начин за опазване на природата – както и за всеки един друг ресурс – е приватизацията му. Нещо повече – само тогава нуждите на отделните индивиди ще бъдат задоволени ефективно, без да ставаме свидетели на (допълнителното ѝ) унищожаване и разхищаване.

[1] Използваме следната дефиниция за „икономическа калкулация“: „икономическа калкулация“ означава използването на сегашните цени и очакваните бъдещи цени за сравняването на сегашните разходи и очакваните бъдещи приходи. По този начин предприемачът, а и всеки един индивид, решава какви стоки и услуги да се произвеждат и какво производствени методи да се използват за производството им.

[2] Както знаем, икономическите принципи са общи и винаги валидни. Това означава, че принципите, които прилагаме към всички стоки и услуги, са в силна независимо дали говорим за строежа на сгради, производството на хранителни стоки, предоставянето на фризьорски услуги или употребата на природата като икономически актив

[3] Дотолкова, доколкото формата на собственост и менъжиране на по-голямата част от природата у нас попада под класическата дефиниция за социализъм, която е: „Държавна собственост и управление на факторите за производство“.

[4] При които опашките от скиори (или липсата им) все пак могат нагледно да покажат дефицит (или, респективно, излишък).

[5] Виж по-пространната книга на Лудвиг фон Мизес, озаглавена Socialism, an Economic and Sociological Analysis.

[6] Крахът на целия Източен блок.

[7] Това е рязък контраст с текущата ситуация, при която отделните групи на практика влизат в конфликт относно най-правилната употреба на горите, планините и животните в тях и се конкурират кой ще лобира повече пред държавата за постигане на целите си. С други думи, приватизирането на горите ще доведе до елиминирането на още един проблем, който е налице днес, а именно конфликта между отделните заинтересовани групи. Нещо повече – в ситуация на частна собственост единствените потърпевши могат да бъдат самите собственици на природата, а не цялото общество, което чрез данъците си плаща за финансирането на идеите на групата, която е лобирала по-силно.

[8] Най-добрите примери за начина по който частната собственост и превръщането на животните и природата в икономически актив спомага за тяхното предпазване и добруване са може би частните паркове в Южна Африка. В страната именно приватизирането на парковете е спасило животните. По думите на местен служител в частния Природен резерват Рооипоорт пред Forbes: „Хората са притеснени за африканските лъвове, аз също се тревожа. Но тук имаме пример за това как когато животните придобият истинска стойност тя може да ги спаси. Ще видите куду, жирафи, зебри, планински скачачи и много други животни в тази собственост. Дори леопардите се завръщат. … [В парковете] където ловът е позволен има армии от хора, които пазят дивеча, защото е в техен интерес да го правя.“

В същата статия виждаме пример за това какво се случва, когато животните живеят в държавни природни паркове и дори ловът им е забранен: „Кения забрани лова и броят на дивите животни спадна само до малка част от това, което беше преди.“

[9] Тук отново имаме пример с частните паркове в Африка, където предприемачите развъждат животните и регулират стриктно броя на улова на клиентите си.

[10] Бихме посочили, че това де факто означава „никой“.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!