Село Гърмен и правилните стъпки за разрешаването на етническите проблеми

От изминалата седмица ескалиралата ситуацията в село Гърмен, Благоевградска област, привлече вниманието на медиите и анализаторите. В тази статия ще разгледаме някои изложени тези и ще предоставим алтернативно гледище за причината и разрешаването на конфликта, който е просто симптом на явен тлеещ проблем.

Кратък преглед на генезиса на междуетническите конфликти

Към момента най-ярко се открояват две хипотези за възникването и нажежаването на етническите проблеми. От една страна, някои журналисти изтъкнаха, че те се коренят в „обидите на етническа основа в началото на 1990-те, минавайки през приписването на колективни качества на една цяла етническа група, а после и през изтъкването на тези качества като криминогенен фактор – теза, която позволи и по-нататъшното представяне на ромите като една аморфна група, губеща човешките си черти.“ Накратко, тук виждаме идеята, че до конфликт се стига поради омраза, зародила се някъде в миналото.

От другата страна стои възгледът, защитаван от президента Плевнелиев, който го изложи по следния начин: „Голяма част от проблемите в нашата държава произтичат от това, че законите са добри, но изпълнението и спазването им – не. … [К]огато има криза, значи законите не са спазени.“ Тази теза предполага, че причинителя за конфликта са отделните индивиди, които просто не спазват добрите закони, създадени от държавата.

Считаме, че и двата горепосочени възгледа са непълни и се отклоняват причината за зародиша на проблема. Първо, трудно може да се посочи, че причината за омразата и напрежението е омразата, защото тук логиката започва да се върти в кръг. Второ, да се каже, че „законите са добри, а хората са престъпници и не ги спазват“ е много силно смекчаване на ролята на институциите, които коват правната рамка, от една страна, и приемане на и връщане към хобесианския възглед „Homo homini lupus”.[1]

Причините за проблемите

Всъщност ролята на държавата през последния четвърт век няма как да бъде пренебрегната, когато разглеждаме етническото напрежение, особено когато последното се превръща в заплаха за мира и сигурността на хора. Без да се впускаме в детайлно историческо разследване, което е извън обхвата на една статия, и без претенции за изчерпателност, можем да посочим някои сфери, в които държавните регулации създават предпоставки за възникване на конфликт:

1. Социалните трансфери – мнението, че държавата трябва да се намеси, за да подпомогне определени групи (пенсионери, майки, самотни родители и др.) е широко срещано. Но ефектите от т.нар. „социални“ политики не се свеждат само до вземане на средства от едни индивиди и предоставянето им на други. Желанието на някои да се възползват от възможността да придобиват доходи, иззети от други групи индивиди и предоставени им срещу нищо от държавата, създава усещането за „печеливши“ и „губещи“, както и чувството за несправедливост. Тъй като е относително по-вероятно представителите на определена група да попаднат в лагера на получаващите, в общественото мнение се формира представата за цялата (в случая – етническа) група като „социален паразит“.[2]
2. Невъзможността за защитата на частната собственост с огнестрелно оръжие – в Наказателния кодекс (чл. 12, ал. 3) се посочва, че „Няма превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако нападението е извършено чрез проникване с насилие или с взлом в жилище.“ Ала това касае нападение над индивид, а не над частната му собственост; т.е. при използване на огнестрелно или друго оръжие за защита на имота, виновен по силата на закона очевидно е отбраняващият се, а не нападателя. Накратко, законът предоставя вратичка за нападателите и наказва тези, които пазят частната си собственост. Подобно е положението и при защитата на личността, при която отбраняващият се няма право да превиши „характера и опасността на нападението“[3] или, ако го стори, трябва да разчита, че според съда е действал в условия на „уплаха или смущение“.[4]^{, [5]}
3. Неясното дефиниране на частната собственост – друг източник на конфликти, който е налице в конкретния случай в с. Гърмен, е липсата на ясно дефинирана частна собственост и използването на общинска собственост, като, вместо да се върви към правовото приватизиране на общинските земи, ставаме свидетели на дебат за изследване на определени групи.[6]
4. Трудното придобиване на огнестрелно оръжие са самозащита – дори и да не бяха налице условията в т. 3, то голям дял от индивидите пак нямаше да могат да защитят себе си или имота си, тъй като по силата на Закона за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия придобиването и правото на носене на огнестрелно оръжие зависят изцяло от субективното решение на чиновник от МВР, служба Контрол на общоопасните средства (КОС). Така докато индивидът Х, който иска да извърши престъпление, винаги може да се въоръжи (къде нелегално, къде със заместител на огнестрелното оръжие), хората, които искат да се отбраняват, имат пречки да го сторят.

Изброените неправилни институционални решения и намеси, както и съществуващата правна рамка, ни навеждат на мисълта, че именно регулациите, а не „нарушаващите закона“ индивиди, са това, което има важна роля за оформянето на конфликта.

Подходите за решаването им

Отново могат да се откроят няколко различни подхода за справяне с възникналите кризи. Първият и може би вече по-интуитивен подход за справяне с проблемите между отделните етноси и престъпността беше формулиран най-ясно от президента Росен Плевнелиев. Според него „[р]ешението на ситуацията в Гърмен е само едно и се крие в думата институции. Институции, които работят и гарантират, че правилата важат за всички.” Предвид описаните по-горе причини, ние не смятаме, че още повече институционална намеса ще подобри създадения (или поне подсиления многократно) от институциите проблем. [7]

Правилният ход на държавата в случая е друг и той не се състои във фокусиране върху симптомите (какъвто е случаят в селото), а върху реалните проблеми – частната собственост, правото на самоотбрана на индивидите и трансферните плащания. Тук възгледите ни по темата се разминават драстично с тези на президента. Вместо да се стремим към оптимизиране на институциите, трябва да намалим ролята им (например да се облекчи процедурата по придобиване на земя и строителство, като по този начин се улесни придобиването и узаконяването на частната собственост) и дори да я елиминираме напълно в някои сфери (например придобиването на огнестрелно оръжие не трябва да става след субективна преценка на служител на КОС). Също така, законът не следва да наказва индивиди, които са защитавали имота или живота си, независимо от „характера или опасността“ на нападението, защото обратното на практика означава, че самоотбраната е нелегална.

Без частна собственост и право на самоотбрана пазарната икономика няма как да процъфти до състояние на нормално развитие. Време е и да се преосмислят и някои суеверия, например опасността от притежаване на огнестрелно оръжие от индивидите. Не на последно място, следва да се преосмисли ролята на държавата като „социален помощник“ и да се преустановят трансферните плащания (независимо от етноса на получателя!), които не само не подобряват материалното състояние на групите индивиди, но и, поради самия си характер, правят цялото общество по-бедно и създават конфликти между отделни групи хора в него.

[1] Който би могъл да се използва като логическа атака срещу съществуването на самите държавни институции: ако е вярно, че „човек за човекът е вълк“ (и всички хора са вълци), тогава как оправдаваме правото на някои хора (респективно – „вълци“) да коват законите, чрез които имат монополен контрол върху контролирането на поведението на другите?

[2] По-подробен анализ, както и списък на останалите негативни ефекти от редистрибуцията на доходите, може да се види в статията на Робърт Хигс „Деветнадесет пренебрегвани ефекта от редистрибуцията на приходите“. Част първа може да се намери тук, а част втора – тук.

[3] Чл. 12, ал. 2: „Превишаване пределите на неизбежната отбрана има, когато защитата явно не съответствува на характера и опасността на нападението.“

[4] Чл. 12., ал 4.: „Деецът не се наказва, когато извърши деянието при превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако това се дължи на уплаха или смущение.“

[5] Тук си струва да поразмишляваме върху тезата на Ханс-Херман Хопе, според когото, ако нямаш право да защитаваш нещо, то ти нямаш собственост върху него.

[6] Ясно е, че стриктно дефинираната и защитима частна собственост е от огромно значение за развитието и нормалното развитие на пазарната икономика. По темата виж: Ернандо де Сото, „Мистерията на капитала“.

[7] Тук има още един момент – практиката показва, че почти винаги институциите не успяват нито да са „безпристрастен“ съдник, нито да наложат спазването на закона.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!