Какво не се помни и не се разбира за пропорционалния (плоския) данък

Колегите не помнят аргументите

През 2004 г. има писмо в подкрепа на идеята от 100 икономисти. Сред аргументите им „привличането на преки чуждестранни инвестиции“ (ПЧИ) не е споменато като основна цел, такава е увеличаването на разполагаемия доход. Друга подобна данъчна реформа никога не е била толкова широко обсъждана и така масово подкрепена. Последното впрочем се вижда и от данъчната статистика. Нейният кратък преглед би следвало да е разбираем за всеки, а данните могат да бъдат проверени и ако има неточности, могат да се направят преизчисления. Но никой не си прави труда да свърши тази работа.
Що се отнася до ПЧИ, те наистина падат като дял от БВП през 2009 г., но заедно с вътрешните инвестиции и инвестициите в ЕС и в глобален мащаб. Да се твърди, че това е порок на данъчното облагане означава, че мислещият по такъв начин не е учил икономика или не може да приложи онова, което е учил.

И обсъжданията

По повод „липсата“ на широко обсъждане мога по памет да напомня следното:
1. Първоначално идеята бе проверена с национално представително изследване на нагласите на бизнеса в периода септември – декември 1997;

2. Съответният доклад на ИПИ (на Лъчезар Богданов и – донякъде – моя скромност) бе публикуван през февруари 1998 г. и обсъден в сравнителен план на подобни реформи, замисляни тогава в Полша и Словакия през март с.г.;

3. Образователната кампания по повод пропорционалния данък започна през декември 1997 г.;

4. Прагът от 10% не е измислен, а се основава на изчисленията на процента от дохода, който реално се плаща като данък за периода 1998 – 2001 г.; изчисленията тогава бяха направени от Георги Стоев и показаха, че реално пратения данък е 12,9%; през 2002-2004 г. този процент остана непроменен при физическите лица, а леко се покачи при корпорациите;

5. През 2002 г. въвеждането на пропорционален данък се подкрепя от петнадесет икономисти, а през 2003 г. – от 110; те изпращат писмо до тогавашния министър на финансите;

6. От 2002 г. ИПИ издава специален бюлетин по въпроса на всеки два месеца, той се разпространява и като печатно издание до всички народни представители, министри, зам. министри, основните универсални бизнес (работодателски) асоциации и по-важните гилдии;

7. От 2003 г., по идея на Георги Ангелов, ИПИ съставя алтернативен на правителствения годишен бюджет, който показва и доказва, че с ниски (10-процентни) данъци бюджетите могат да бъдат балансирани без орязване на социалните разходи;

8. Всички основни политически партии, участвали и минали 4-процентната бариера на парламентарните избори от средата на 2005 г., с изключение на БСП, поддържат реформата, въвеждаща 10-процетен подоходен данък;

9. След въвеждането му през 2007 и 2008 г. български и международни независими икономически и фискални институти следят изпълнението на бюджетите и поведението на проходите и съобразяването с данъчните закони; досега не ми е известно някой да е забелязал някакви отрицателни ефекти, въпреки твърденията на някои профсъюзни водачи, БСП водачи след 2012 г., покойния колега Чавдар Николов (от 2010 г.), колегата Любомир Христов (също след 2012 г.), колегата Пламен Орешарски (неочаквано по време на предизборната кампания от 2013 г.), колегата Иван Костов (тогава – 2013 – и сега) и колегата Митко Димитров – сега.

И не разбират смисъла на пропорционалния данък

Не ми е понятно, защо БСП и някои профсъюзни водачи смятат, че пропорционалният, плоският данък е част от дясна политика.

Всъщност той е лява идея, защото:

a. от него печелят по-бедните, поради увеличаването на разполагаемия доход, т.нар. ефекти на просмукването и стимулите за повече работа;

b. след неговото въвеждане се събират повече пари в бюджета (с изключение на корпоративния данът по време на стопански упадък) и застъпниците на преразпределението могат да харчат повече чужди (на данъкоплатците) пари;

c. той е по-справедлив от прогресивния данък, понеже третира еднакво различните равнища на доходи и премахва привилегиите на по-високите доходи да се извъртат от приложението на данъчни и други закони…

Това също се потвърждава от прегледа на основния индекс за наблюдение на неравенството, направен от колегата Десислава Николова. Допълнителни свидетелства могат да се намерят при динамиката на спестяванията и социалната стратификация .
Писанията на маса уж дипломирани специалисти по въпроса за този данък са толкова необразовани, че са под равнището на коментара

Какво още не разбират противниците на пропорционалните ниски данъци

Тези дни, в отговор на мое резюме на процеса и причините за въвеждане на плоския данък у нас, един млад господин ми писа, че било неправилно да се сочи, че т.нар. богати страни до 1920-те години (т.е. тогава, когато са забогатявали) са имали ниски и пропорционални данъци, защото тогава нямало инфраструктура.
На този господин и онези, които мислят като него, искам да отговоря следното.

От началото на века до 1920, а и чак до 1930-те години – вследствие на откритието на автомобила и отпадането на коня като транспортно средство – развитието на пътната инфраструктурата е безпрецедентно. То е почти изцяло финансирано с частни средства, а в градовете (улиците) – с приходи от общинските бюджети. До първата световна война консолидираните (т.е. с тези на общините) правителствени разходи в САЩ и Швеция например са съответно са съответно малко под и малко над 10% от БВП.

До 1914 г. железопътната инфраструктура е почти 100% частна или частно финансирана. Същото е и с електричеството и електроразпределителните мрежи. Тази традиция не е такава навсякъде, разбира се. В България и Гърция – не, в Турция – да.

Положението се променя през 1920-те в САЩ по отношение на железните пътища и транспорт, когато собствениците – за да бъдат защитени от конкуренцията на новопоявилите се инвеститори и доставчици – първоначално започват ПЧП с щатските власти, а после (когато бизнесът става непечеливш) прехвърлят собствеността на тези и федералните власти.

Въпреки това до 1930-те (правителствените разходи навсякъде спадат до максимум 15-18% от БВП) преобладаващата инфраструктура е частна или частно финансирана.
Радикалната промяна идва с „иновациите“ на Мусолини, Хитлер и Ф.Д. Рузвелт (горещ почитател на Мусолини).

Накъсо, в отговор на Иван Петков, искам да подчертая:

• не е задължително инфраструктурата да се финансира от данъци;

• има връзка с правителствените проекти – те означават повече данъци – това е ясно доказано в гл. 4 на Икономиката в един урок на Хенри Хазлит;

• правителствените „услуги“ в областта на инфраструктурата и другаде са всъщност задължения за ползване и плащане;

• по-лесно, евтино и печелившо е инфраструктурата да се плаща от тези, които я ползват пряко, а не през данъците;

• обстоятелството, че с ниски и пропорционални (плоски) данъци се събират повече приходи (че ефектът, наречен „Крива на Лафер“, работи), позволява повече правителствени разходи и в тази област;

• вследствие на небалансираното (с дефицити) изразходване на данъчните приходи и измислянето на нови „услуги“, „социални права“ (с цел купуване на гласове чрез обещаване на привилегии) и др. под. всяко повишено равните на приходи в централните бюджети се оказва недостатъчно;

• тези дефицити карат правителствата да вземат дълг и крайна сметка да търсят и повишаване на данъците, или да печатат пари;

• смисълът на тези действия е един: засилване на зависимостта на гражданите и фирмите от правителствата, докато системката не се разпадне – локално или глобално;

• смисълът на пропорционалните и ниски данъци – освен увеличаването на разполагаемите доходи на гражданите и фирмите, за да работят и печелят повече – е да се сложи спирачка на процесите на натрупване на дефицити, дългове и зависимост.

Вярно е, че някои класически икономисти, включително Адам Смит, са били на мнение, че разходите за инфраструктура са добро поприще на правителствени разходи. Но това мнение е обяснимо:

• те имат пред себе си опита на одържавяването на пътищата и пощите по време на абсолютизма;
• смятат тези начинания за по-малкото зло
• и не са свидетели на такова разрастване на държавите (правителствените разходи), каквото е известно нам и в което е една от основните причини на съвременните дългови и финансови кризи.