Не, данъчните облекчения не са субсидии

Съществува широко разпространенa заблуда, че данъчните облекчения за индустрията не се различават от субсидирането ѝ. За съжаление, както много други икономически митове, този също не може да умре.

Индустрията за производство видео игри е един от пресните примери. Години наред критиците поддържаха тезата, че създателите на игри получават несправедливо предимство и „субсидии“ посредством набор от щатски и федерални данъчни облекчения, които намаляват цената на дизайна и изкуствено повишават производството.

Най-често цитираният източник на тази критика е една статия на New York Times, изобличаваща разработчиците за това, че са получили за подобни данъчни преференции. И докато липсата на икономическа логика не е нетипична за NYT, дори някои привърженици на свободния пазар се хванаха в капана. Като се има предвид това объркване, струва си да разгледаме по-детайлно същността на тези идеи.

Данъчните облекчения не са субсидии

Още преди десетилетия икономисти като Мизес и Ротбард са доказали, че данъчните облекчения са нито икономически, нито етично еквивалентни на получаването на субсидии. Казано по-просто, да ти бъде позволено да запазиш дохода си не е същото като да го изземеш от конкурентите си. Облекченията и законовите вратички не преразпределят насилствено богатството, за разлика от данъците и субсидиите, които подпомагат едни производители за сметка на други.

Да, предприемачите, които се възползват от данъчните облекчения ще понесат по-малко разходи, за разлика от предприемачите, които нямат това предимство. Но това не означава, че облекченията или законовите вратички предоставят несправедливо предимство; всъщност е вярно точно обратното – това показва, че данъците наказват предприемачите, които за съжаление са задължени да ги плащат.

Данъчните облекчения са от полза за тези, които претендират за тях, но те не са субсидии. По-скоро облекченията и законовите вратички са спасителни жилетки в едно море от преразпределение на богатството. Мизес формулира отлично този възглед: „капитализмът диша през тези законови вратички”. За съжаление, повечето анализатори продължават да подминават неговото ясно прозрение.

Например, от NYT твърдят, че Electronic Arts (EA) получава „финансова подкрепа от щатските данъкоплатци, за да намали данъчните си задължения“. Но EA не получава нищо от другите данъкоплатци като намалява собствените си данъчни задължения. Данъчните облекчения не са налози, освен ако не смятаме, че „данъкоплатците“ имат право на доходи, генерирани от индустрията.

Правителството не е източник на богатство

Обикновено се дават подобни аргументи за правителството:

„През последните пет години [2006-2011 г.] Electronic Arts е присвоила десетки милиони чрез данъчни облекчения под формата на кредити за изследователска и развойна дейност за своя разнообразен асортимент от игри, става ясно от редовните доклади на компанията. (Официални представители на компанията отказват да уточнят колко от тези средства идват по линия на федералното правителство).“

Това звучи така, сякаш ЕА е използвала нечии чужди средства, за да финансира собствените си проекти, но, отново, компанията просто е платила по-малко данъци, отколкото е щяла да плати иначе. Освен ако правителството не е източник на богатство или преди това е имало претенция към него (но, разбира се, държавата не е претендирала да го притежава), няма причина да смятаме, че освобождаването от данъци е равносилно на субсидиране на частните предприятия със средства от държавната хазна.

За съжаление обаче много хора смятат, че правителството раздава помощ на нуждаещите се като безпристрастен арбитър. В този контекст, според критиците дебатът не опира до това дали законовите вратички технически са субсидии, или въобще дали субсидиите са икономически ефективен инструмент. Според тях проблемът тук е, че индустрията за игри претендира за облекчения, които не заслужава.

Данъчните облекчения датират от 50-те и 80-те години на миналия век и първоначално са били предназначени за насърчаване на конкурентоспособността на САЩ – първоначално срещу Съветския съюз, а по-късно срещу Япония.[1] Облекченията бяха въведени главно за новите технологии, но в крайна сметка обхватът им бе разширен, така че днес включват производството на софтуера и други видове изследвания, използвани в усъвършенстването на игрите. Според анализаторите обаче игрите не са достатъчно иновативни, за да опрадаят ползите от данъчните облекчения:

„Майкъл Д. Рашкин, автор на „Практическо ръководство за изследване и развитие на данъчните стимули“, споделя, че индустрията за производство на видео игри се е провалила в това да направи технологичен пробив, който да подпомогне някой, различен от акционерите, служителите и клиентите.“ [!]

Кого друг биха могли да подпомогнат? Твърдението на Рашкин е изключително противоречиво когато вземем предвид, че според изчисленията за броя на играчите по целия свят той е повече от един млрд. души. Не е ли достатъчен фактът, че индустрията за видео игри създава стойност за толкова много хора?

Очевидно, това не е очакваната иновация: тя трябва да бъде такъв тип нововъведение, което ще се хареса на критиците. Например:

„Кредитът за проучавания подпомага грешните компании и насърчава грешния вид изследвания“, коментира г-н Рашкин, данъчен експерт и главен изпълнителен директор на Marvell Technology, компания, базирана в Санта Клара, Калифорния. „Чрез отклоняване от насочването на средствата там, където биха били най-ефективни, кредитът спъва американските иновации.“

Тези снизходителни удари към дизайнерите на игри, за съжаление, са обичайни и звучат почти като някой физиократ, според който всяка работа освен селскостопанската – в частност производството на потребителски услуги – е непродуктивна. И все пак субективният подход към теорията за стойността разкрива липсата на икономическа логика за подобни сравнения между „правилната“ и „грешната“ иновация.

Разбира се, когато критикуваме държавна интервенция или подкрепяме пазарите, трябва да бъдем внимателни да не защитим и икономическото статукво. Индустрията за игри е подпомагана чрез икономически протекции, особено чрез закона за интелектуалната собственост.[2] Но това не оправдава налагането на още данъци върху разработчиците; в най-добрия случай затварянето на законовите вратички или налагането на допълнителни данъци ще продължи по подобен начин да се използва за преразпределяне на богатство, главно в полза на най-големите конкуренти в индустрията.

В крайна сметка, трябва да разберем какво представлява държавната интервенция и да избягваме да обединяваме реални проблеми с алтернативни решения (макар и само маргинални такива). Само по този начин можем да бъдем сигурни, че единствените „субсидии“, получавани от производителите, са средствата, които потребителите са склонни да платят доброволно.

Превод: Ивелина Петрова

Редакция: Даниел Василев

Оригиналният текст на английски можете да намерите тук.

[1] Трябва да отбележим, че производителността в Съветския съюз, в крайна сметка, се оказва социалистически мираж, докато икономическият растеж на Япония до голяма степен бе резултат от огромния кредитен бум, който неизбежно беше последван от икономически спад.

[2] Някои протекциите се различават в отделните щати. Освен данъчните облекчения, щатът Тексас също възстановява средства на разработчиците, които евентуално биха могли да надхвърлят техните данъчни задължения. Освен това, докато политиките на САЩ и Великобритания са фокусирани върху данъчните облекчения, правителството на Канада директно субсидира откриването на нови студия в Монреал и Торонто, макар да не е ясно до каква степен данъчните облекчения също са включени в тези сделки.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!